Томас Харис
Ханибал Лектър (46) (Зараждането на злото)

45

Инспектор Попил вървеше от Дирекцията на полицията на Ке дез орфевр към площад Де Вож с тънка кожена папка в ръка. Когато по пътя спря в едно кафене за чаша еспресо, на бара му замириса на калвадос и съжали, че е още рано за вечеря.

Когато стигна до дома, към който се беше отправил, се заразхожда напред-назад по чакъла, като често поглеждаше нагоре, към прозорците на лейди Мурасаки. Полупрозрачните пердета бяха спуснати. От време на време тънкият плат помръдваше от течението.

Дневната портиерка — една възрастна гъркиня, го позна.

— Мадам ме очаква — каза Попил. — Младият момък минавал ли е насам?

Жената долови с портиерските си антени, че тук има нещо, и избра безопасния вариант.

— Не съм го виждала, господине, имах свободни дни.

После натисна звънеца и пусна Попил.

* * *

Лейди Мурасаки се отпусна в благоуханната си вана. Във водата се полюшваха четири гардении и няколко портокала. Върху любимото кимоно на майка й бяха избродирани гардении. Кимоното отдавна бе станало на пепел. Спомняйки си за това, тя направи вълничка, която пренареди цветовете. Когато се омъжи за Роберт Лектър, майка й прояви разбиране. За разлика от баща й, в чиито редки писма от Япония все още имаше ледени нотки. Вместо изсушено цвете или ароматна трева последното му писмо съдържаше почерняла вейка от Хирошима.

Това звънецът ли беше? Лейди Мурасаки се усмихна, помисли: „Ханибал“, и се протегна за кимоното си.

Но той винаги се обаждаше или изпращаше бележка, преди да дойде. Освен това звънеше, преди да си отключи. Сега не се чуваше ключ в ключалката — само звънецът прозвуча отново.

Излезе от ваната и бързешком се уви в памучната роба. Погледна през шпионката. Попил. Като пулила, зеница. Попил в пулилата й на шпионката.

На няколко пъти бе излизала да обядва с Попил и бе оставала доволна от прекарването. Първия път, в „Льо Пре Каталан“ в Булонския лес, обядът протече по-скоро сковано, но следващите пъти ходиха в „Ше Пол“, близо до работата му, и там се чувстваха по-свободно. Той й изпращаше покани и за вечеря, винаги с придружителна бележка, една от тях съдържаше хайку с доста смели намеци. Тя отказваше вечерите, също в писмена форма.

Дръпна резето на вратата. Косата й бе събрана нагоре, изящните й крака бяха боси.

— Инспекторе.

— Извинете ме, че идвам без уговорка. Звънях ви, но никой не вдигна.

— Всъщност чух телефона.

— Сигурно сте го чули от ваната.

— Влезте.

Проследи погледа му и видя как той веднага провери дали снаряжението пред доспехите си е на мястото — кинжалът танто, късият меч, дългият меч, бойната брадвичка.

— Тук ли е Ханибал?

— Няма го.

Поради красотата си лейди Мурасаки бе пасивен ловец. Стоеше с гръб към камината, с ръце, скрити в ръкавите, и чакаше дивечът да дойде при нея. Докато инстинктът на Попил го караше да се движи, да гони дивеча.

Бе застанал зад един диван, с ръце на тапицерията.

— Трябва да го намеря. Кога за последен път го видяхте?

— Колко дни станаха? Май пет. Случило ли се е нещо?

Попил се приближи до доспехите. Поглади с ръка лакираната повърхност на един сандък.

— Знаете ли къде е?

— Не.

— Не каза ли къде отива?

Лейди Мурасаки погледна Попил. Сега ушите му бяха почервенели. Не спираше да се движи, задаваше въпроси, пипаше тук и там. Обичаше да докосва различни тъкани, нещо гладко, после нещо грапаво. Беше го забелязвала и на масата. Гладко, после грапаво. Както върха и основата на езика. Знаеше, че с този образ може да го наелектризира и да отклони кръвта от мозъка му.

Попил заобиколи едно растение в саксия. Когато я погледна през листата, тя му се усмихна и наруши потока на мисълта му.

— На екскурзия е. Не съм сигурна точно къде.

— Екскурзия, да. Мисля, че е на ловна екскурзия за военнопрестъпници — каза той и я погледна в лицето.

Съжалявам, но ще трябва да ви покажа това.

Попил сложи на ниската масичка една неясна снимка, все още влажна и с извити краища, извадена от термофакса на Съветското посолство. На нея се виждаше главата на Дортлих върху пъна, няколко милиционери и три кучета — две вълча порода и една хрътка. Имаше и втора снимка на Дортлих — от карта на служител на съветската милиция.

— Намерили са го в гората, принадлежала на семейството на Ханибал преди войната. Знам, че Ханибал е бил наблизо — предния ден е преминал през границата с Полша.

— Защо трябва да е Ханибал? Този човек сигурно има много врагове — казахте, че е бил военнопрестъпник.

Попил побутна напред снимката от служебната карта.

— Така е изглеждал приживе.

След това извади от чантата си една скица — първата от цяла поредица.

— Ханибал го е нарисувал и е закачил рисунката на стената в стаята си.

Половината от главата бе анатомична рисунка, другата половина бе определено лицето на Дортлих.

— Кой ви пусна в неговата стая?

Попил изведнъж се ядоса.

— Питомното ви змийче е убило човек. Сигурно не за първи път, както може би знаете по-добре от мен. Тук има и други — продължи той, вадейки една по една и другите скици. — Ето това беше в стаята му, и това, и това, и това. Това лице е от Нюрнбергския процес, помня го ясно. Тези хора се крият и сега. Ако могат, ще го убият, без да им мигне окото.

— А съветската полиция?

— Вече разследва във Франция. Тихомълком. Нацист като Дортлих в Народната милиция е голям срам за руснаците. Вече са взели досието му от Щази в ГДР.

— Ако хванат Ханибал…

— Ако го хванат в Източна Европа, просто ще го разстрелят. Ако избяга, може да потулят историята, при положение че си държи езика зад зъбите.

— Вие бихте ли я потулили?

— Ако направи нещо във Франция, ще влезе в затвора. Би могъл да изгуби главата си.

Попил спря да се движи. Раменете му хлътнаха. Пъхна ръце в джобовете си.

Лейди Мурасаки извади ръце от ръкавите си.

— А вас биха могли да ви депортират — каза той. — Ще ми е мъчно, ако това се случи. Обичам да ви виждам.

— Само с очите си ли живеете, инспекторе?

— А Ханибал само с очите си ли живее? Вие бихте направили всичко за него, нали?

Тя понечи да обясни нещо, да се оправдае, но само каза: „Да“, и зачака.

После се примоли:

— Помогнете му. Помогнете ми, Паскал.

Никога преди не го бе наричала с малкото му име.

— Изпратете ми го — каза той.