Томас Харис
Ханибал Лектър (36) (Зараждането на злото)

35

Пресече Сена по моста „Дубл“, после тръгна по улица Бюшри, където от един приземен джазклуб се чуваха звуци от саксофон и смях. В рамката на една врата двама влюбени пушеха, около тях лъхаше на трева. Момичето се вдигна на пръсти, за да целуне младежа по бузата, и Ханибал отчетливо почувства целувката по собственото си лице. Музикалните откъси се смесиха с въртящата се в главата му музика, напомняйки му за едно друго време.

Продължи по улица Данте и пресече широкия булевард Сен Жермен, огрян от лунната светлина, после заобиколи музея „Клюни“ и стигна до улица Екол дьо Медсин и нощния вход на Медицинския факултет, където гореше мъждива лампа. Отключи вратата и влезе.

Бе сам в сградата. Сложи бяла престилка и взе списъка със задачите си. Наставник и ръководител на Ханибал в Медицинския факултет бе професор Дюма — способен анатом, който бе избрал преподавателската кариера пред медицинската практика. Дюма бе блестящ учен, но му липсваше искрата на хирурга. Изискваше от всеки свой студент да напише писмо до анонимния труп, който ще дисецира, като благодари на специфичния донор за привилегията да изучава неговото или нейното тяло, без да пропуска да го увери, че освен когато е обект на непосредствено изучаване, тялото ще бъде третирано с уважение и ще бъде покривано по всяко време, където и да се намира.

За утрешната лекция Ханибал трябваше да подготви две презентации — разрез на гръдния кош, показващ интактен перикард, и една деликатна черепна дисекция.

Нощ в дисекционната зала. В обширното помещение с високи прозорци и големи вентилатори бе достатъчно хладно, така че покритите трупове, обикновено съхранявани във формалин, можеха да остават по двайсетте маси и след занятия. През лятото в края на работния ден ги прибираха в специален контейнер. Клети, малки тела под чаршафите — тела на непотърсени, умрели от глад бездомници, останали сгърчени и след смъртта си, преди да попаднат сред себеподобните си във формалиновата баня на контейнера с труповете, за да могат най-после да се отпуснат. Бяха хилави и приличаха на птици, бяха съсухрени като замръзналите, нападали по снега птици, които умиращи от глад мъже дерат със зъби.

На Ханибал му беше чудно как при четирийсет милиона мъртви от войната студентите по медицина трябваше да ползват трупове, толкова дълго съхранявани в контейнери, че се бяха разкиснали и обезцветили от формалина.

Понякога Медицинският факултет имаше късмет и се сдобиваше с труп на някой престъпник, обесен или разстрелян в крепостта „Монруж“ или във френ, или пък гилотиниран в затвора „Санте“. За щастие, за краниалната си дисекция Ханибал разполагаше с главата на един питомник на „Санте“, който в момента го гледаше от мивката със спечено от кръв и слама изражение.

Докато университетският трион за аутопсии чакаше за нов двигател, поръчан преди месеци, Ханибал бе пригодил за нуждите на дисекциите една американска електрическа бормашина, споявайки за бургията й със сплав от мед и цинк малко въртящо се острие. Бормашината имаше трансформатор с големината на кутия за хляб, който бръмчеше почти толкова силно, колкото и триона.

Ханибал бе приключил с дисекцията на гръдния кош, когато токът спря, както често се случваше, и осветлението угасна. Той отиде на мивката и започна да работи на светлината на една газена лампа, отмивайки кръвта и сламата от лицето на обекта в очакване да дойде токът.

Когато лампите светнаха, незабавно пристъпи към разрязването на скалпа, отметна го напред и отряза черепния капак, за да разкрие мозъка. Инжектира в основните кръвоносни съдове цветен гел, като внимаваше колкото може по-малко да нарани дурата^[1], покриваща мозъка. Това бе трудно, но професорът, който обичаше да театралничи, щеше да поиска сам да отстрани дурата и да оголи мозъка пред класа, така че Ханибал я запази почти непокътната.

После леко отпусна облечените си в ръкавици ръце върху мозъка. Бе обсебен от мисли за паметта и за белите полета в собственото си съзнание и му се прииска да може с едно докосване да прочете мечтите на умрелия, а с напрягане на волята да изследва собствените си сънища.

През нощта дисекционната бе добро място за мислене. Тишината се нарушаваше единствено от потракването на инструментите и по-рядко от внезапния стон на обекта в ранния стадий на дисекция, когато някои органи все още можеха да съдържат малко въздух.

Ханибал извърши педантична частична дисекция на лявата страна на лицето, после скицира главата — както дисецираната част на лицето, така и недокоснатата страна — за анатомичните илюстрации, срещу които получаваше част от стипендията си.

Искаше да складира завинаги в ума си мускулната, нервната и венозната структура на лицето. Положил облечената си в ръкавица ръка върху главата на обекта, Ханибал се премести в центъра на собствения си ум и проникна в преддверието на своя дворец със спомени. Докато беше в коридорите, си избра музика — един струнен квартет от Бах, после бързо премина през Математическата зала, през Кабинета по химия и влезе в едно помещение, което наскоро бе заел от музея „Карнавале“ и преименувал в Зала на черепа. Трябваха му само няколко минути, за да запомни всичко, асоциирайки анатомичните детайли с готовите подредби на експонатите от „Карнавале“, като внимаваше да не поставя венозното синьо на лицето на фона на сините пространства по гоблените.

Когато приключи със Залата на черепа, спря за малко в Математическата зала, близо до входа. Това бе една от най-старите части на двореца в неговия ум. Искаше да си достави удоволствие чрез чувството, което бе изпитал на седем години, когато бе разбрал доказателството, представено му от г-н Яков. Тук бяха запазени всички сесии от обучението с г-н Яков в замъка, но не присъстваше нито един от разговорите им в ловната хижа.

Всичко от ловната хижа бе извън двореца със спомените — бе някъде в пространствата около него, скрито в тъмните складове на сънищата му, изпепелено и черно като самата ловна хижа и за да стигне дотам, трябваше да излезе навън. Трябваше да мине през мястото, където разкъсаните страници на Хюйгенсовия Трактат за светлината съжителстваха с мозъка и кръвта на г-н Яков, разпръснати и замръзнали в снега.

Тук, в коридорите на двореца, можеше да избира дали да има музика, или не, но в складовете не можеше да контролира звуците — там някой специфичен звук можеше да го убие.

Излезе от двореца и отново влезе в ума си, върна се зад очите си в осемнайсетгодишното си тяло, което седеше до масата в дисекционната зала с ръка върху един мозък.

Продължи да скицира още около час. В завършената скица вените и нервите в дисецираната половина от лицето точно отразяваха обекта на масата. Неразрязаната страна на лицето обаче не приличаше въобще на обекта. Бе лице от складовете. Бе лицето на Владис Грутас, въпреки че за Ханибал той беше само Бледите очи.

* * *

Нагоре по тесните стъпала, до стаята му над Медицинския факултет и след това — сън.

Таванът на мансардата бе скосен и по-ниската част бе пестеливо и хармонично мебелирана, по японски, с ниско легло. Бюрото му бе във високата част на стаята. Стените около и над бюрото бяха подивели от картини, рисунки на дисекции, незавършени анатомични илюстрации. На всяка от тях органите и кръвоносните съдове бяха точно възпроизведени, но лицата на обектите идваха направо от сънищата му. Над всичко това, от един рафт високо горе, гледаше череп на гибон с дълги зъби.

Можеше да изтърка с четката миризмата на формалин, а мирисът на химикали от дисекционната не достигаше толкова нависоко в проветривата стара сграда. Ханибал не пренасяше в съня си гротескните образи на мъртъвците и наполовина изкормените, нито на разсечените или обесени престъпници, които понякога им докарваха от затворите. Имаше само един-единствен образ, един-единствен звук, които можеха да го извадят от съня му. И той никога не знаеше кога ще дойдат.

* * *

Луната е на път да залезе. Последната лунна светлина, разсеяна от неравното, шуплесто стъкло на прозореца, пълзи по лицето на Ханибал и тихомълком се изкачва по стената. Огрява ръчичката на Миша на рисунката над леглото му, придвижва се по половинчатите лица на анатомичните рисунки, минава през образите от сънищата му и накрая стига до черепа на гибона — най-напред блясват огромните му зъби, после челото му над дълбоките вдлъбнатини на очите. От тъмното вътре в черепа гибонът гледа към спящия Ханибал.

Лицето на Ханибал е като на дете. Той изсумтява и се обръща настрани, издърпвайки ръката си от невидима хватка.

* * *

С Миша е, стоят в обора до хижата, държи я здраво, Миша кашля. Мъжът с купата опипва месото по ръцете им и говори, но от устата му не излиза никакъв звук, само противният му дъх се вижда в ледения въздух. Миша заравя лице в гърдите на Ханибал, за да избяга от дъха на Мъжа с купата. Бледите очи казва нещо, после всички запяват. Ханибал вижда брадвата и купата. Нахвърля се на Бледите очи, вкус на кръв и небръсната брада, те взимат Миша. Отнасят брадвата и купата. Той се отскубва и тича след тях, краката му се движат мнооооого бааааавно към вратата, Бледите очи и Мъжът с купата държат Миша за китките над земята, тя извива глава назад и поглежда отчаяно към него през кървавия сняг и вика…

* * *

Ханибал се пробуди разхлипан, вкопчен в края на съня си, стиснал здраво затворените си очи, опитвайки се да се върне отсам точката, в която се събуждаше. Захапа края на възглавницата и се насили да си припомни съня. Как се обръщаха мъжете един към друг?

Как се казваха? Кога изгуби звука? Не можеше да си спомни кога звукът бе изчезнал. Искаше да знае как се обръщаха един към друг. Трябваше да довърши съня си. Отиде в двореца със спомените си и се опита да пресече пространството до тъмните складове, от другата страна на захвърления върху снега мозък на г-н Яков, но не можа. Успя да издържи гледката на майчините си дрехи в пламъци, на мъртвите си родители, на Бернт и г-н Яков, проснати на двора. Успя да види мародерите, които се движеха в ловната хижа. Ала не успя да премине отвъд висящата във въздуха Миша, която обръщаше глава и го гледаше. Не видя нищо от случилото се след това, спомни си само за едно по-късно време, когато войниците го намериха с верига около врата и го качиха на танка си. А искаше да си спомни всичко. Трябваше да си спомни всичко. Зъбивклозетнатаяма. Подобни проблясъци не идваха често. Седна в леглото. Погледна към гибона на лунната светлина. Зъби много по-малки от тези. Бебешки зъби. Не страшни. Като моите може би. Трябва да чуя гласовете, носени от вонящия им дъх, знам как миришат думите им. Трябва да си спомня имената им. Трябва да ги намеря. И ще го направя. Дали не мога сам да се разпитам?