Томас Харис
Ханибал Лектър (56) (Зараждането на злото)

55

Във волиерата на „Кафе дьо л’Ест“ овесарките мърдаха и нещо си мърмореха, неспокойни под ярката луна. Навесът във вътрешния двор бе прибран, чадърите — спуснати. В трапезарията бе тъмно, в кухнята и в бара лампите още светеха.

Ханибал видя Еркюл, който бършеше пода на бара. Колнас седеше на висок стол със счетоводната книга в ръце. Ханибал се отдръпна назад в тъмнината, подкара мотоциклета си и изчезна, без да пуска светлините си.

Последните четиристотин метра до къщата на улица Жюлиана измина пеша. На алеята пред къщата бе паркиран ситроен 2 CV. На шофьорската седалка един мъж си дръпна за последен път от цигарата, която пушеше, после я хвърли през прозореца. Ханибал видя как фасът описа дъга встрани от колата и разпръсна по улицата искри. Мъжът се разположи удобно на седалката и отпусна глава назад. Явно се готвеше да спи.

Застанал до живия плет зад кухнята, Ханибал внимателно наблюдаваше къщата. Мадам Колнас мина край един прозорец, говорейки нещо на някого, който бе по-нисък и не се виждаше. В топлата нощ замрежените прозорци бяха отворени. Кухненската врата също бе с мрежа и гледаше към градината. Кинжалът с лекота разсече мрежата и отвори куката. Ханибал избърса обувките си на изтривалката и влезе. Тиктакането на кухненския стенен часовник му се стори твърде силно. От банята се чуваше шуртене и плискане на вода. Мина покрай вратата на банята, като стъпваше близо до стената, за да не изскърца подът. Чуваше как мадам Колнас говори на детето си.

Следващата врата бе открехната. Ханибал видя полици с играчки и един голям плюшен слон. Надзърна вътре. Две легла. Катерина Колнас спеше на по-близкото. Главата й бе обърната настрани, палецът й докосваше челото й. Ханибал можеше да види пулса на слепоочието й. Можеше да чуе собственото си сърце. На ръката й бе гривничката на Миша. Ханибал примигна в топлата светлина на лампата. И се чу как мига. Чу как детето диша. Чу гласа на мадам Колнас от другата страна на коридора. Тихи звуци, доловени през бурята, която бушуваше в него.

— Хайде, сладурче, време е да се изсушим! — каза мадам Колнас.

* * *

Къщата-шлеп на Грутас, черна и зловеща, стоеше на котва до кея в напластената мъгла. Грутас и Мюлер пренесоха завързаната лейди Мурасаки по мостчето, после я свалиха на долната палуба. Грутас отвори с ритник вратата на „манипулационната“. В средата на помещението имаше стол, а под него бе постлан окървавен чаршаф.

— Съжалявам, че стаята ви не е напълно готова! — каза Грутас. — Ей сега ще повикам камериерката. Ева!

Грутас отиде до съседната кабина и отвори широко вратата. Трите приковани към койките си жени го изгледаха с омраза. Ева събираше изцапаните им с кръв дрехи.

— Ела тук.

Ева влезе и застана извън обсега на Грутас. Вдигна окървавения чаршаф и постла под стола чист. Тръгна да изнася окървавения, но Грутас я спря.

— Остави го някъде, където да го вижда.

Грутас и Мюлер завързаха лейди Мурасаки за стола.

После Грутас отпрати Мюлер. Изтегна се на един шезлонг до стената с разтворени крака и затърка бедрата си.

— Имаш ли представа какво ще ти се случи, ако не ми доставиш малко блаженство?

Лейди Мурасаки затвори очи. Усети как шлепът потрепери и потегли.

* * *

Еркюл направи два курса извън кафенето с празните кутии от бира. После отключи колелото си и си тръгна.

Задният му фар още се виждаше, когато Ханибал се промъкна през вратата на кухнята. Носеше някакъв обемист предмет в изцапана с кръв торба.

Колнас влезе в кухнята със счетоводната книга в ръка. Отвори вратичката на пещта, в която горяха дърва, и пъхна вътре няколко квитанции.

Зад него Ханибал каза:

— Хер Колнас, отвсякъде обграден с купи.

Колнас се извъртя и видя Ханибал, облегнат на стената, с чаша вино в едната ръка и пистолет в другата.

— Какво искаш? Вече е затворено.

— Колнас в рая на купите. Обграден отвсякъде с купи. Носите ли си войнишката плочка с името, хер Колнас?

— Казвам се Клебер, френски гражданин съм и ще повикам полицията.

— Нека аз им се обадя вместо вас. — Ханибал остави чашата си и вдигна телефона. — Ще имате ли нещо против да се обадя и на Комисията по военните престъпления? Ще си платя разговора.

— Я ми се махай от главата! Обаждай се, на когото искаш. Обади им се, говоря ти сериозно. Или ще го направя аз. Имам си документи, имам приятели.

— Аз пък имам деца. Твоите деца.

— Какво?

— И двете са при мен. Бях у вас, на улица Жюлиана. Влязох в стаята с големия слон и ги отведох.

— Лъжеш.

— „Вземете нея, тя ще умре и без това.“ Така каза ти. Помниш ли? Постоянно се влачеше след Грутас с купичката си… Донесъл съм ти нещо за пещта. — Ханибал се пресегна назад и хвърли на масата кървавата си торба. — Може да готвим заедно, както едно време.

Пусна гривничката на Миша на кухненската маса. Тя дълго се въртя, накрая спря.

Колнас издаде сподавен звук. Известно време не можа да докосне торбата с треперещите си ръце, после я разкъса, разкъса окървавената месарска хартия отвътре, докато не стигна до месото и кокалите.

— Малко говеждо за печене, хер Колнас, и един пъпеш. Взех ги от Халите. Просто исках да видиш какво е.

Колнас се метна през масата, кървавите му ръце се добраха до лицето на Ханибал, но от протягането изгуби равновесие. Ханибал го събори на земята и опря пистолета си в основата на черепа му. Колнас загуби съзнание.

С омазаното си с кръв лице Ханибал приличаше на демон от собствените си сънища. Започна да облива с вода лицето на Колнас, докато очите му се отвориха.

— Къде е Катерина, какво сте направили с нея?

— Нищо й няма, хер Колнас. Жива и здрава е. Пулсът й се вижда на слепоочието. Ще ти я върна, когато ми върнеш лейди Мурасаки.

— Мъртъв съм, ако направя това.

— Не. Грутас ще бъде арестуван, а аз няма да си спомня лицето ти. Спасяваш се заради децата си.

— Откъде знаете, че са живи?

— Кълна се в душата на сестра си, че ще чуеш гласовете им. Нищо им няма. Помогни ми, или ще те убия и ще оставя детето ти да умре от глад. Къде е Грутас? Къде е лейди Мурасаки?

Колнас преглътна, задави се.

Грутас има шлеп, на който живее. Обикаля с него по каналите. Сега е в канала Лоен, южно от Немур.

— Как се казва шлепът му?

— „Кристабел“. Дадохте ми дума, къде са децата ми?

— Ханибал изчака Колнас да се изправи. Вдигна телефона до касата, избра един номер и подаде слушалката на Колнас.

— Колнас не разпозна веднага гласа на жена си, после извика:

— Ало, ало, Астрид? Иди да видиш децата! Дай ми да говоря с Катерина! Прави каквото ти казвам!

Докато Колнас слушаше учудения сънен глас на пробуденото дете, изражението му се промени. По лицето му се изписа най-напред успокоение, после недоумение. Ръката му затърси пистолета на рафта под касата. Раменете му се отпуснаха.

— Ти ме измами, хер Лектър.

— Напротив, спазих думата си. Запазих живота ти заради твоите…

Колнас се извъртя, здраво стиснал големия „Уебли“, юмрукът на Ханибал се стрелна към него, пистолетът изхвърча от ръката на Колнас, Ханибал заби кинжала танто под брадата му и острието излезе през темето му.

Телефонната слушалка се люлееше на жицата си. Колнас падна по лице. Ханибал го обърна и известно време седя на един кухненски стол, загледан в мъртвия си враг. Очите на Колнас бяха отворени и вече изцъклени. Ханибал сложи една купа върху лицето му.

Изнесе навън клетката с градинските овесарки и я отвори. Последната птичка се наложи да вземе в ръка и да я хвърли към осветеното от луната небе. Отвори волиерата и прогони птиците и оттам. Те излетяха нагоре и описаха кръг — малки сенчици, които пърхаха над двора и се издигаха все по-нависоко, за да намерят попътен вятър и да открият полярната звезда.

— Вървете! — каза Ханибал. — Прибалтика е нататък. Останете там през целия сезон.