Томас Харис
Ханибал Лектър (11) (Зараждането на злото)

10

Литва, 1946 г.

Тринайсетгодишният Ханибал Лектър стоеше сам на чакъла под насипа на крепостния ров до бившия замък Лектър и хвърляше корички хляб в черната вода. Зеленчуковата градина, чийто жив плет бе така обрасъл, че бе изгубил очертанията си, бе вече кооперативната зеленчукова градина на Народния дом за сираци и в нея растеше предимно бяла ряпа. Крепостният ров и повърхността му бяха важни за Ханибал. Ровът не се бе променил — по черната му повърхност отразените облаци преминаваха край зъбчатите кули на замъка Лектър по същия начин, както бяха преминавали винаги.

Над униформата на сиропиталището Ханибал носеше ризата за провинили се с изписаните с боя думи „Никакви игри“. Не му тежеше, че му е забранено да играе във футболния мач на сираците на игрището извън крепостните стени. Когато товарният кон Цезар и руският му кочияш пресичаха полето с натоварената с цепеници кола, мачът прекъсваше. Цезар с радост посрещаше Ханибал, когато му разрешаваха да посещава конюшнята, но не се интересуваше от ряпа.

Ханибал гледаше лебедите, които плуваха към него в крепостния ров — двойка черни лебеди, преживели войната, придружавани от две малки, още пухкави лебедчета, едното, от които се возеше на гърба на майка си, а другото плуваше отзад. По-горе на насипа три по-големи момчета разгърнаха живия плет, за да наблюдават Ханибал и лебедите.

Мъжкият лебед излезе от водата, качи се на брега и тръгна предизвикателно към Ханибал.

Едно русо момче на име Фьодор прошепна на останалите:

— Гледай сега как черният мръсник ще перне фукльото! Ще му разгони фамилията, като на тебе, когато се опитваше да му вземеш яйцата. Ще видим дали фукльото може да плаче.

Ханибал вдигна нагоре две върбови клонки и лебедът се върна във водата.

Разочарован, Фьодор измъкна от ризата си ластична прашка и бръкна в джоба си за камък. Камъкът падна в калта на ръба на рова и опръска краката на Ханибал. Ханибал погледна безизразно към Фьодор и поклати глава. Следващият камък, който Фьодор метна, цопна във водата до плуващото лебедче, а Ханибал, вече вдигнал клонките си нагоре, засъска, за да прогони лебедите извън обсега му.

От замъка се разнесе звън на камбана, Фьодор и последователите му се обърнаха, развеселени от забавлението си, а Ханибал мина от другата страна на живия плет и силно завъртя един дълъг около метър сноп от бурени с голяма буца пръст в коренищата. Буцата пръст уцели Фьодор право в лицето. Макар и с една глава по-нисък, Ханибал се спусна към него и го избута по стръмния насип към рова, блъсна го вътре, натисна главата му под водата и го заудря по тила с дръжката на прашката. Лицето му бе странно безизразно, живи бяха само очите му, които светеха в червено. Ханибал се отдръпна леко, за да обърне Фьодор и да открие лицето му.

Фьодоровите спътници се разбягаха, накъдето им видят очите — не искаха да се бият във водата и извикаха един възпитател на помощ. Старши възпитател Петров ги поведе, псувайки, надолу по брега, изцапа лъснатите си ботуши и изкаля палката си.

* * *

Свечери се и в голямата зала на замъка Лектър, сега лишена от труфилата си и разкрасена с един голям портрет на Сталин, стотина момчета в униформи седяха след вечеря пред масите от талпи и пееха „Интернационала“. Директорът, леко пийнал, дирижираше с вилица.

Неотдавна назначеният старши възпитател Петров и младши възпитателят, обут в бричове за езда и ботуши, се разхождаха между масите, за да се убедят, че всички пеят. Ханибал не пееше. Едната страна на лицето му бе синя, едното му око бе полузатворено. От друга маса го наблюдаваше Фьодор, с превръзка на тила и изподрано лице. Единият му пръст бе в шина.

Възпитателите спряха пред Ханибал. Ханибал скри в ръката си една вилица.

— Под достойнството ти е да пееш с нас, така ли, малък господарчо? — каза старши възпитател Петров, надвиквайки пеенето. — Ти вече не си никакъв малък господар тук, просто си обикновен сирак като другите и Бога ми, ще пропееш!

Старши възпитателят замахна към лицето на Ханибал с една тежка подставка за писане. Ханибал не промени изражението си. Нито пък запя. От ъгълчето на устата му потече струйка кръв.

— Той е ням — каза младши възпитателят. — Безсмислено е да го биеш.

Песента свърши и гласът на старши възпитателя прогърмя в тишината.

— Доста силно реве нощем, за да е ням.

После замахна с другата си ръка. Ханибал пресрещна удара с вилицата в юмрука си и зъбците й се забиха в кокалчетата на пръстите на старши възпитателя. Старши възпитателят го подгони около масата.

— Стига! Не го удряй повече! Не искам да му останат белези!

Макар и пиян, директорът нареди:

— Ханибал, чакам те в кабинета си!

В директорския кабинет имаше едно изоставено от армията бюро, картотека и две походни легла. Тъкмо тук промяната в миризмите на замъка порази най-силно Ханибал. Вместо ухание на парфюм и на лимоново масло за лъскане на мебелите, от камината се носеше студената воня на пикня. Прозорците бяха голи, единствената останала украса бяха дърворезбите.

— Ханибал, това стаята на майка ти ли беше? Чувства се нещо женско в нея.

Директорът беше непредвидим. Можеше да бъде мил, но и жесток, когато беше в лошо настроение. Малките му очички бяха червени и чакаше отговор. Ханибал кимна.

— Сигурно ти е трудно да живееш в тази къща.

Не последва отговор.

Директорът взе от бюрото си един кабел.

— Е, няма да останеш още дълго тук. Пристига чичо ти, за да те отведе във Франция.