Томас Харис
Ханибал Лектър (32) (Зараждането на злото)

31

Облеченият в цивилни дрехи полицай Рьоне Адан изчака пред хотела на Требло, докато не видя да угасват светлините на третия етаж. Сградата беше без асансьор. Адан отскочи до гарата, където хапна набързо, и има късмет да се върне на поста си точно когато Требло излизаше от хотела със спортен сак в ръка.

Требло взе такси от стоянката пред Източната гара, прекоси Сена, отиде до една парна баня на улица Бабилон и влезе вътре. Адан паркира необозначената си кола на мястото, запазено за противопожарната охрана, преброи до петдесет и влезе в преддверието. Въздухът бе тежък, миришеше на масло за масажиране. Мъже по хавлии четяха вестници на няколко езика.

Адан не искаше да се съблича и да търси Требло в парата. Беше твърд човек, но баща му бе умрял от продължително газене във влажните окопи и той не искаше да си събува обувките на това място. Взе си вестник от етажерката и седна на един стол.

* * *

Требло потропваше с твърде малките си налъми, минавайки през поредица от стаи, пълни с мъже, тежко отпуснати по облечените с плочки пейки и изцяло отдадени на топлината.

Частните сауни можеха да се наемат за не повече от петнайсет минути. Той влезе във втората кабина. Таксата му вече бе платена. Въздухът бе влажен и се наложи да изтрие очилата си с пешкира.

— Защо се забави? — обади се Леет някъде из парата. — Още малко и ще се разтопя.

— Камериерът ми предаде съобщението чак когато си бях легнал — отвърна Требло.

— Полицаите те следяха днес в „Жьо дьо Пом“. Известно им е, че платното на Гуарди, което ми продаде, е крадено.

— Кой ги насочи към мен? Ти ли?

— Аз нямам нищо общо. Те мислят, че знаеш у кого са картините от замъка Лектър. Знаеш ли наистина?

— Не. Може би клиентът ми знае.

— Ако намериш другия „Мост на въздишките“, аз мога да ги пласирам и двата — каза Леет.

— На кого би могъл да ги продадеш?

— Това е моя работа. Имам важен клиент в Америка. Да кажем, че е учреждение. Знаеш ли нещо, или се потя тук нахалост?

— Пак ще ти се обадя — отвърна Требло.

* * *

На другия ден следобед Требло отиде на Източната гара и си купи билет за Люксембург. Полицаят Адан го проследи и го видя как се качва на влака с куфара си. Носачът сякаш не остана доволен от дадения му бакшиш.

Адан проведе кратък телефонен разговор с Ке дез орфевр и се метна на влака в последния момент. Когато кондукторът мина, прикри с шепа значката си.

* * *

Когато влакът наближи гарата в Мо, нощта вече падаше. Требло тръгна към тоалетната с бръснарските си принадлежности. Малко след това влакът забави ход и той скочи на перона. Куфарът му остана в купето.

На една пресечка от гарата го чакаше кола. Требло седна до шофьора и попита:

— Защо тук? Можех да дойда у вас във Фонтенбло.

— Имаме работа тук — отвърна мъжът зад кормилото. — Сериозна работа.

Требло го познаваше като Кристоф Клебер.

Клебер спря пред едно кафене близо до гарата, където си поръча обилна вечеря. Картофената си крем супа изпи направо от купата. Требло човъркаше една салата „Ница“ и изписваше името си по ръба на чинията с парченца зелен фасул.

— Полицаите са конфискували Гуарди — съобщи Требло тъкмо когато телешкият шницел на Клебер пристигаше.

— Значи ти си казал на Еркюл. Не трябва да говориш за тези неща по телефона. Какво точно те смущава?

— Казали са на Леет, че картината е задигната в Източна Европа. Така ли е?

— Разбира се, че не. Кой пита?

— Един полицейски инспектор със списък от Изкуствата и паметниците. Казал е, че е крадена. Така ли е?

— Погледна ли печата?

— Каква стойност има един печат от Комисариата по просветата? — сви рамене Требло.

— Полицаят каза ли на кого е принадлежала на Изток? Ако е на някой евреин, не е важно. Съюзниците не връщат произведения на изкуството, взети от евреи. Евреите са мъртви. Съветите просто си ги задържат.

— Не е полицай, а полицейски инспектор! — каза Требло.

— Говориш като швейцарец. Как се казва?

— Попил. Някой си Попил.

— А! — възкликна Клебер, избърсвайки уста със салфетката си. — Така си и мислех. Няма страшно тогава. Той от години е на ведомост при мен. Това е обикновено изнудване. Какво му е казал Леет?

— Още нищо, но Леет ми изглежда притеснен. Засега прехвърля всичко на Копник, починалия му колега — каза Требло.

— Значи Леет нищо не знае, така ли? Дори не подозира откъде имаш картината?

— Леет мисли, че съм я получил от Лозана, както се разбрахме. Иска да си върне парите. Казах му, че ще говоря с клиента си.

— Попил е мой, ще се погрижа за това, забрави за тая история. Имам да говоря с теб за нещо много по-важно. Ще можеш ли да заминеш за Америка?

— Не прекарвам нищо през митницата.

— Проблемът ти не е митницата, а само преговорите, които ще водиш, докато си там. Трябва да прегледаш стоката, преди да замине, после я преглеждаш отново там, в заседателната зала на една банка. Можеш да заминеш със самолет, ще ти отнеме една седмица.

— Каква е стоката?

— Дребни антики. Няколко икони, прибори за подправки. Ще ги видиш и ще ми кажеш какво мислиш.

— А другото?

— В пълна безопасност си — каза Клебер.

Казваше се Клебер само във Франция. Рожденото му име бе Петрас Колнас и знаеше името на инспектор Попил, но не от ведомостта си.