Томас Харис
Ханибал Лектър (34) (Зараждането на злото)

33

В Парижката опера времето, отредено на доктор Фауст в договора му с Дявола, изтичаше. Ханибал Лектър и лейди Мурасаки гледаха от една частна ложа вляво от сцената как молбите на Фауст да се спаси от пламъците се извисяват към огнеупорния таван на великото творение на Гарние^[1].

Осемнайсетгодишният Ханибал се отнасяше благосклонно към Мефистофел и презрително към Фауст. Докато слушаше с половин ухо кулминацията на спектакъла, той изпиваше с поглед лейди Мурасаки, която се бе нагласила специално за операта. От отсрещните ложи мигаха светлинки — господата отвръщаха театралните си бинокли от сцената, за да поглеждат и към нея.

Силуетът й се очертаваше на светлия фон на сцената — точно както Ханибал я бе видял за първи път в замъка, когато беше момче. Образите преминаваха през съзнанието му един след друг: блясъкът на красивия гарван, пиещ от водосточния улук, блясъкът на косата на лейди Мурасаки. Първо видя силуета й, после тя отвори прозореца и светлината се отрази в лицето й.

Ханибал бе извървял дълъг път по моста на мечтите. Бе пораснал и изпълнил дрехите на покойния граф, докато лейди Мурасаки си оставаше същата.

Тя положи ръка върху полата си и Ханибал чу през музиката шепота на материята. Съзнаваше, че тя може да почувства взора му, затова отклони поглед и заразглежда ложата.

Ложата бе доста оригинална. Зад седалките, на невидимо за отсрещните ложи място, бе разположено кокетно канапе на кози крака, където влюбени двойки можеха да се усамотяват под музикалния съпровод на оркестъра отдолу. Миналия сезон, както Ханибал бе научил при работата си с линейките, един по-възрастен господин бе починал от сърдечен синкоп на канапето по време на финалните акорди на „Полетът на бръмбара“^[2].

Ханибал и лейди Мурасаки не бяха сами в ложата.

На първите две кресла седяха парижкият полицейски префект и жена му, факт, който не оставяше почти никакво съмнение по въпроса откъде лейди Мурасаки бе получила билетите. От инспектор Попил, разбира се. Колко бе хубаво, че самият Попил не бе в състояние да присъства, вероятно задържан от някое разследване на убийство — Ханибал се надяваше да е опасно и времепоглъщащо, както и да се води някъде навън, в ужасно време, с вероятност за смъртоносни мълнии.

Лампите светнаха и тенорът Бениамино Джили^[3] получи заслужени овации от взискателната публика, която се изправи на крака. Полицейският префект и жена му се обърнаха назад и се здрависаха с останалите в ложата. Дланите на всички бяха все още изтръпнали от ръкопляскането.

Жената на префекта имаше остро и любопитно око. Загледа се в Ханибал, който изглеждаше прекрасно в смокинга на графа, и не можа да се сдържи да не му зададе следния въпрос:

— Млади момко, моят съпруг ми каза, че сте най-младият студент по медицина, приеман някога във Франция.

— Данните му не са съвсем точни, мадам. Мисля, че е имало някои чираци на хирурзи, които…

— Вярно ли е, че изчитате учебниците си само по веднъж и след това ги връщате в книжарницата още същата седмица, за да си възстановите парите?

Ханибал се усмихна.

— О, не, мадам. И това не е съвсем точно.

Откъде идва тази информация ли? От същото място откъдето и билетите.

Ханибал се наклони към дамата. Опитвайки се да намери някаква реплика, с която да приключи разговора, той извърна очи към префекта и се наведе над ръката на жена му, после силно прошепна:

— Това ми звучи като закононарушение.

Полицейският префект бе в добро настроение, тъй като бе видял как Фауст е наказан за греховете си.

— Млади момко, ще си затворя очите, ако веднага се изповядате пред жена ми.

— Истината е, мадам, че не си възстановявам всичките пари. Книжарницата иска такса за презареждане от двеста франка като компенсация за допълнителната работа.

След това тръгнаха надолу по великолепното стълбище на операта, под лампионите. Ханибал и лейди Мурасаки слизаха бързо, за да избягат от тълпата, рисуваните от Пилс тавани се движеха над тях, навсякъде имаше криле — в цветове и в камък. На площада на Операта бяха спрели таксита. Мангалът с въглища на един уличен продавач придаваше на пейзажа оттенъци, сякаш взети от фаустовия кошмар. Ханибал махна на едно такси.

— Учуден съм, че сте казали на инспектор Попил за учебниците ми! — забеляза той, когато се качиха в колата.

— Научил го е сам — обясни лейди Мурасаки. — Казал е на префекта, а префектът е казал на жена си. Тя просто флиртуваше. Обикновено не си толкова недосетлив, Ханибал.

Не се чувства удобно с мен в затворени пространства. Изразява го чрез раздразнение.

— Извинявайте.

Когато таксито минаваше покрай един уличен фенер, тя погледна към Ханибал.

— Неприязънта замъглява чувството ти за преценка. Инспектор Попил продължава да се занимава с теб, понеже го интригуваш.

— Не, миледи. Вие го интригувате. Предполагам, че ви досажда със стиховете си…

Лейди Мурасаки не задоволи любопитството на Ханибал.

— Той знае, че си първи във випуска си. Гордее се с това. Интересът му е до голяма степен благоприятен.

— „До голяма степен благоприятен“ не е оптимистична диагноза.

На площад Де Вож дърветата напъпваха и ухаеха в пролетната нощ. Ханибал освободи таксито, усещайки погледа на лейди Мурасаки дори в тъмнината на покритата веранда. Ханибал бе пораснал. Вече не оставаше тук да нощува.