Фридрих Незнански
Отписаният (9)

8

В казармата Серьожа Горюнов никак не падаше духом. Продължаваше да вярва в щастливата си звезда. Оказа се, че освен прекрасен глас, има и не по-малко прекрасен почерк. И стана писар в щаба. Работата не е мръсна, мястото не е горещо — не мечтаеше ли за такова нещо? Не беше мечтал и да е солист на ротата, на батальона, да участва в армейските прегледи на художествената самодейност, да получава награди и грамоти.

Серьожа много скоро разбра — писарят в щаба може много неща, стига да поиска. Особено ако има глава на раменете.

Вече не мечтаеше за оперна кариера. По-точно спря да мечтае, когато си повреди гласа по време на строеви преглед в един студ, подхващайки бравурна маршова песен заради пристигнал генерал, който на това отгоре се просълзи — я от чувства, я от студ.

Сега много неща в кариерата на офицерите от полка, както и други жизнени успехи, издигането им в службата, командировките в столицата или постъпването в академията зависеха от Сергей Горюнов. Дори да вземем опашката за коли или разпределението на постъпилите в частта телевизори, които не стигаха за всички…

Въпросът беше как ще подаде съответния документ. И кога. Когато „бащицата“, сиреч командирът на полка, е в добро разположение на духа, или напротив — е станал със задните части нагоре. Хартийката можеше и да закъснее. В такива случаи Серьожа само вдигаше рамене и гледаше с честните си очи недоволния офицер — старая се, но виж как съм затънал с входящата и изходящата поща. Просто не успявам…

Офицерските жени първи се досетиха какво значение има като човек Сергей Горюнов, от когото започнаха да зависят толкова неща в живота им. Преди това бяха слушали с възторг негови изпълнения на руски романси. Гласът на писаря от щаба изпълваше с нежност сърцата им, а сега бяха готови на всичко в прекия смисъл на думата, щом станеше въпрос за жилище в нов блок или за изпращане на съпруга на обучение в академията.

И той, грях не грях, се възползваше. Скоро това стана публична тайна в полка. Мъжете скърцаха със зъби, заканваха се да го убият, но понеже и тяхната работа не бе чиста, само мислено щракаха затворите и нито веднъж не натиснаха спусъка — полковите дами щяха да защитят всеобщия благодетел и любимец с гърдите си.

Скоро Серьожа стана гарант за благополучието на полка, затирен в алтайската тайга и сякаш забравен от Бога и министъра на отбраната. Той се нагърби — не веднага, а постепенно, за да не нарушава много субординацията — с грижата за удовлетворяването и уреждането на всички социални, материални и прочие потребности на личния състав с техните отрочета и домочадие. Благодарение на връзките си осигуряваше най-добрите, екологически чисти продукти за войнишкия стол, военния бюфет и гарнизонния магазин. Пращаше наряд офицерите, когато го молеха за това жените им, за да получат глътка свобода, докато другите офицери си почиваха след наряд.

Той си създаде здрави връзки — от тайгата до британските морета, ведно със столицата и Генералния щаб, министерството и академиите — с колеги, незабележим чиновници, такива като него, вкусили сладостта на тайната власт над своите началници.

И те също изпълняваха пожеланията му, съставяха необходимите документи, факсове, знаеха как, на кого и в кой момент да ги представят за подпис, та вечно заетият шеф например да няма време да им хвърли едно око.

Серьожа се разплащаше обикновено с рога от петнисти елени, с които бе пълно тук в охраняемата зона. Тези лековити рога все повече се търсеха от възрастния, затлъстял команден състав, който изпадаше във възторг, че с помощта на екзотичния цяр от рогата може да сложи рога на най-добрите си приятели и съученици.

Благодарение на тези връзки успя да задържи заповедта за пенсионирането на „бащицата“ от редиците на въоръжените сили, нещо, което в полка нямаха търпение да дочакат. Така „бащицата“ му стана длъжник. И вече подписваше всичко, без да гледа. Било то графика на нарядите, отпуските и разпределението на резервните части за колите.

Всички бяха доволни от Серьожа. Нямаше врагове. Можеше да организира и осигури всичко. При него всичко бе изправно, подредено, увито. В това число и сведенията за „внезапната“ инспекторска проверка — съобщаваха му предварително от Москва. Дори навременното изплащане на офицерските заплати, станало по онова време трудно разрешим проблем.

Всички боготворяха Серьожа — офицерските жени, излиталите с негова помощ мъже и редовият състав, защото благодарение на връзките и старанието му храненето бе изобилно и по-добро, отколкото в други части.

И затова, когато удари часът за уволнението му, целият полк едва не падна на колене. Молеха го да остане на свръхсрочна служба.

Ето кога за първи път се замисли за предела на своята не съвсем легитимна власт. Тук може всичко. А там? В Москва и без него е пълно с хитряги. Всичко е заето. Не можеш си пъхна кутрето. А тук стигна върха, само че какъв е този връх? Значи ли това, че не е способен за повече?

В Москва има връзки, но с какво ще плаща за услугите? Там ще трябва да започне отначало.

И все пак вярваше в звездата си. И затова — време е да се оттегли. Да не чака, когато му мине времето и никой да не знае как да се отърват от него. Както стана пред очите му с „бащицата“. А такъв момент непременно ще настъпи — знаеше го със сигурност. На кого ще е нужен тогава?

Закараха го с газката на командира на полка до летището в Барнаул…

И тук той за първи път видя своя ангел хранител, който повече приличаше на дявол — черен, небръснат, с дълъг крив нос, със севернокавказки акцент. Той се приближи много плътно до Серьожа и като се оглеждаше напрегнато, му каза:

— Земляк, искаш ли да спечелиш?

— За какво става дума? — попита Серьожа. Мустакатият веднага не му хареса.

— Ти баща, ти майка, прекарай едно малко нещо. И двамата ще летим за Москва, там ще ми го дадеш. Уволняваш се, няма да те проверяват.

Сега дойде ред Серьожа да се озърне. Зад тях се разхождаше една двойка също такива брадясали и мустакати, с каскети над очите.

— Не се бой, мой човек! — за първи път се усмихна събеседникът. — И аз съм служил, и аз съм се уволнявал. Знам какво е. Ще се наредим с моите хора зад теб на опашката. Е? И без номера, нали? Защото ще те намеря, ако ще вдън земята да си!

„Е“-то прозвуча заплашително. Серьожа прецени, че ако откаже, ще стане нежелан свидетел за тройката. Ще го ръгнат в хълбока — и дим да ги няма в тълпата. Върви ги търси. Той огледа набързо залата. Двама миловидни милиционери бъбреха с отпътуващи момичета. Няколко възрастни мъже, натоварени с чанти и чували. На кого да разчита в случай на нещо? Знаеше, че не ровичкат багажа на уволняващите се. И все пак…

— Колко? — попита Серьожа, колкото да попита нещо, без да се надява на кой знае какво. Още повече нямаше време за размисъл.

— Петстотин — отвърна събеседникът. — Половината сега, останалите после. Никакъв риск, нали виждаш…

И като се озърна пак, му пъхна в ръката картонена кутийка, сигурно от шампоан.

„Трева“ — помисли машинално Серьожа и пое тънката пачка долари, без да ги брои.

Това бе първата валута в живота му, която държеше в ръцете си.

Той сви рамене и тръгна към гишето за регистрация на пътниците.

Девойка в униформа му се усмихна, пусна го да мине, без да проверява куфара, който сега изгаряше ръката му. Той отиде напред, усещайки в гърба си погледите на работодателите си. После, като чу, че става нещо нередно, се обърна.

Неизвестно откъде появили се ОМОН-овци ги арестуваха направо на гишето за регистрация и грубо, с ритници, ги помъкнаха навън към изхода.

Само „ангелът хранител“ успя да се обърне и да извика: „Ще те посрещнат на летището!“

Омоновците също се огледаха, търсейки с поглед на кого може да е извикал. Но Серьожа веднага се обърна и продължи към самолета с омекнали крака.

Но първо ги насъбраха в залата за предполет, където трябваше да чакат самолета. Серьожа не беше на себе си. Ще го посрещнат в Домодедово? А как ще го познаят? И какво ще помислят? Ще пристигне сам. Кой ще им съобщи?

Но щом като казаха така, значи ще го посрещнат. Кой? Как изглежда този посрещач? Ех, че хлътна! Ами ако проверят с кучета, които усещат наркотиците през метал? За кучетата няма разлика дали се връщаш от казармата или не.

— Къде ви е тоалетната? — попита той дежурната.

— Скоро ще се качвате, потрайте малко — усмихна му се момичето.

— Веднага се връщам! — обеща и запотропва, за да покаже колко е на зор.

— Побързайте. — Тя отключи вратата за аерогарата. — Наляво и нагоре по стълбите. Там ще видиш. Нали няма да направиш белята?

Нашият народ обича войничетата, няма що…

Той само кимна и хукна нагоре, като стискаше здраво куфара си.

Тоалетната бе празна. Влезе в една кабинка, трескаво отвори куфара и извади кутийката.

Кутийка като кутийка, обикновена опаковка. Можа да разчете само думата „шампоан“…

Отвори я. Вътре имаше тубичка със същия надпис. Разви капачето с треперещи пръсти. Помириса. Шампоан като шампоан. Изцеди малко. Изскочи прозрачна желеобразна маса.

Това ли е всичко? Само това? Какви са тези игрички?

Но доларите са тук! Той ги извади от джоба на шинела. Пошумоля, полюбува се на гледаните лица на възрастните президенти с перуки. Самолетът всеки момент щеше да излети. Голяма работа. С тези пари може да си купи друг билет. И не само един.

Но какво има в тази тубичка? Той пак я стисна. От тясното гърло се показа шампоан, а после нещо в него блесна…

Той хвана с два пръста тази приказно красива верижка и извади брилянтова огърлица, много фина изработка.

Камъните светеха матово в желето. Той се огледа, пусна водата и изми придобивката. Сега чистите камъни блестяха със сини искри.

Къде да ходи с тях? В милицията ли? Да обяснява как и защо се е съгласил да прекара тази крадена или контрабандна, с две думи незаконна стока? Та той е съучастник, па макар и разкаял се.

Да, ама не! Парите са свобода! Не го е измислил той, но е напълно съгласен. А съдейки по всичко, това са огромни пари.

Няма да пропадне с тях в Москва.

Той бързо тръгна към стълбите. Уж да не закъснее. Все му е тая, че някой ще чака в столицата. Я колко уволнили се войници! Можеш ли посрещна всички.

Той почти тичаше надолу по стълбите, когато изведнъж спря и насмалко не изпусна куфара.

Около входа на залата за полети стояха двама от ОМОН и говореха нещо с дежурната.

— Един изтича до тоалетната — чу Сергей. — Всеки момент трябва да се върне, предупредих го.

Като се стараеше да бъде незабележим, той пак се изкачи, мина край тоалетната, слезе по другата стълба. Погледна през стъклената стена към самолета си. Последните пътници се качваха по стълбичката.

Обзе го тъга. Значи не можа да литне? Всъщност сега се крие от ченгетата. Макар още да не е направил нищо лошо. По-точно вече направи — укрива крадено.

Нима тези кавказци са го издали? Той седна отстрани между чакащите, като поглеждаше как се отварят вратите и люковете на самолета.

Защо им е било? Ако ги търсят като крадци на брилянти, защо ще топят него? Сега камъните не са в тях, върви докажи. Ами ако го хванат по техни признания, тогава ще се наложи да заяви, че те са му дали тази скъпоценност. За да я пренесе. Май не им е изгодно той да бъде арестуван. Сигурно някой ги е водил, следил ги е и е видял как се обръщат към него. И наблюдателят е изтропал това на ченгетата.

Значи не бива да лети с камъните. Направо му се зави свят. А какво ще прави с тях? Трябва да измисли. Но няма да стои на летището и да чака да го хванат на местопрестъплението. Ще му лепнат присъда за укривателство.

Изходът бе един — да се върне в частта. Ще подпише договор, както го молеха, ще остане там и ще чака момента, когато ще може да изчезне с тези камъни. Когато забравят за него.

Сега сигурно го търсят навсякъде. В това число и на гарата. Не, ще се върне в родната част — само това е правилният път. Там ще се потули. Ще изчака.

Впрочем там не му беше чак толкова зле. По-добре пръв на село, отколкото последен в града. И това не го е казал той, но е напълно съгласен.

И той се върна в частта. Написа със стара дата — за всеки случай — заявление за оставане на свръхсрочна служба. „Бащицата“ се просълзи, разцелува го и подписа, без да гледа — както винаги.

Сега имаше алиби. Макар и доста несигурно. Но той вярваше, че тук никой няма да го закачи. Вярваше в съдбата. Вярваше, че всичко, което става, е за по-добро. Значи му е било писано да поостане тук година-две. В цивилния живот и за петдесет години няма да изкара такива пари, като скритите в тубичката с шампоана. И неговият „ангел хранител“ му връчи брилянтите, изпрати го обратно, по пътя на съдбата му. Понеже тя щеше да се прекъсне на самолета… Самолетът се разби при кацането. В Новосибирск…