Фридрих Незнански
Отписаният (36)

14.

Володя Фрязин се ровеше като къртица. Любознателен младеж, търпелив, затова реших да го използвам да събере информация от роднините и близките приятели на убитите. И Володя се стараеше с всички сили, търсеше, копаеше и преравяше. Поне нещо трябва да съвпадне. Естествено, за убития полеви командир не научихме нищо.

Не можех да изпратя Володя в Чечня. Пред очите ми веднага се появяваше светлият образ на интелигентната му майка с немия укор в очите. А той щеше да отиде. Дори говореше за подобна необходимост.

И когато се обади и каза, че май нещо е намерил, аз го възприех напълно сериозно. Володя не хвърля думите си на вятъра.

— Някои неща съвпадат — влезе той стремително в кабинета ми.

— Така направо? — попита Слава. — Просто съвпадения?

Володя не обърна внимание на подмятането. Хвърли куртката си на бюрото и извади касетофона си.

— После ще слушаме — казах аз. — Сега ми трябва резюмето ти. Какво съвпада?

— Чечня — отвърна Володя. — В един или друг аспект — винаги Чечня.

Ние със Слава се спогледахме.

— Да вземем Меланчук — продължаваше Володя, — ето запис от разговора с техния изпълнителен секретар.

Той ми подаде протокола от разпита на свидетеля.

— Колко ти взе? — прекъснах го аз.

— Николко! — Фрязин вдигна рамене. — На това отгоре се канеше да плати. Казах му, че ще бъде интервю за телевизията. Уговорих един приятел, който работи там, да дойде с телевизионна камера. Те имат нужда от изяви в медиите. Трябва да привлекат вниманието върху себе си.

— Умно — похвали го Слава.

— Близо пет минути се перчи. Започна да разказва за мъченика на борбата Меланчук. Стана ясно: Меланчук бил събран група доброволци, главно бивши биатлонисти, половината от които — момичета. И заминал с тях в Чечня. Там изкарали хубави пари за движението си. Не спомена колко. Каза само, че уж за всеки улучен руски офицер чеченците плащали по хиляда и петстотин долара. Като се успокои, даде показания вече като свидетел.

Двамата със Слава го слушахме внимателно.

— Но, Володя, нали все пак ти започна от Салуцки… — намеси се Слава.

— Със Салуцки, по-точно с неговото семейство, имах най-много трудности. Ако националистът дойде в Москва лично и целият разговор бе на перона на Киевската гара, а после в транспортната милиция, то с роднините на Салуцки ми се наложи да разговарям предимно през опънатите на вратите вериги. Някакви възрастни хора, съвсем бедни и изплашени. Дълго не искаха да отварят. Но на едно място, имам го записано… — Той затърси в тефтера си. — На Лефортовски вал една баба, негова родна леля, изведнъж каза, че не се страхува от нищо и знае кой е убил племенника й, който е бил гордостта на многобройния им род. Попитах я: защо той, толкова богат, не ви помагаше?

— Тук си сбъркал — прекъсна го Слава. — Надявам се, че не те е изгонила?

— Не пречи — казах аз. — Да чуем по-нататък.

— Така е. Не знам как ми се изплъзна от езика — въздъхна Володя. — Та едва я склоних да даде показания. Обещах, че щом намерим убиеца, ще го разстреляме. Без съд и следствие. Тогава тя ми показа вестник със снимката на Руслан Садуев. Имаше статия за него след убийството… Ако си спомняте, писаха във всички вестници. Та бабката веднага го позна. Идвал е в Москва в началото на деветдесетте. Имал някакви взаимоотношения със Сьома. Той я помолил да настани Садуев у тях. Затова веднага си го спомни. Отначало се страхувала от него, но после свикнала. Само веднъж се изплашила, когато го видяла как брои пари, огромни пачки в куфара. А той видял как тя се изплашила, но не казал нищо. После Сьома й се скарал. Заповядал й да не си пъха носа в неговите работи. И тя мълчала. А след гибелта на племенника си не знаела на кого да каже.

— Знаела ли е за убийството на Садуев? — попитах аз.

— Не. Беше много войнствено настроена. Попитах я колко е продължило гостуването. Взе да си спомня. Отпътуването на Садуев, когото повече не е виждала, съвпадало с някакъв семеен празник. Това е било през октомври деветдесет и първа. А наскоро след това Семьон Салуцки открил своя банка с неголям уставен фонд. И станал много богат човек. Бабката плачеше от умиление, когато разказваше какви костюми и златни верижки за джобния си часовник е купувал. И дори правел някакви подаръци на лели и вуйчовци.

— Благодетел — рече Слава. — Семейна гордост, неговата верица! Ти разбра ли откъде започва всичко? — и той се обърна към мен.

— Сега ще започнеш да ми разказваш за чеченските авизо — не му обърнах внимание, — както за златото на партията… Добре де. А нашият отмъстител, нека го наречем така, какво не е харесал у телохранителя на турския премиер? Знам какво ще кажеш! — постарах се да изпреваря Слава. — Сигурно е бил замесен в доставката на доброволци и оръжие за сражаващата се Чечня. Върви сега, че провери.

— Проверих — каза свенливо Володя.

— И в Турция ли ходи? — усмихна се Слава.

— Не. Просто трябва внимателно да се четат вестниците.

С тези думи Володя разгърна един брой на „Нощен живот“ с разголена хубавица на първа страница.

— Интересуваш ли се? — ухили се Слава, като се загледа в нощната красавица.

— Не, само разглеждам — отвърна смутено Володя. — Там винаги има нещо неочаквано. Между темите. Разбирате ли? Всякакви скандали и произшествия от света на известните хора. Та ето тази бележка… — Той разгърна няколко страници. — Четете!

Започнах да чета. Отначало повърхностно, после ми стана интересно. Излиза, че главният телохранител е бил не само доверено лице на премиера, но и голям любител на женския пол, главно от славянски произход. Та без да се бои от куршумите, извел от воюваща Чечня една светлокоса биатлонистка. Преди това се бил влюбил в нея на един от плажовете в Апшерон, където тя си почивала след работа, а той бил на неофициална визита по молба на властите в Баку. Вестникът не се интересуваше какво е правил там. Работата е ясна, наблягаха на любовната страна в историята. Той е ходил няколко пъти в Чечня, като е рискувал живота си и използвал служебните си командировки за срещи с любимата, която го целувала, без да отлепя окото си от оптичния мерник. И уж при едно от идванията си й подарил най-нов модел снайперистка винтовка, с което окончателно покорил загрубялото й сърце. И така нататък. Къде свършва истината и започва измислицата? Интересна версия за гибелта му. Да, казваше статията, по него е стреляно, а не по премиера. Направил го неин бивш ухажор, шампион на СССР по стрелба с винтовка.

Върнах вестника на Володя. Може и така да е. Пък може и да не е.

Той разбра всичко това по погледа ми, наведе очи и скри вестника в старата си чанта.

— Може ли да погледна? — попита ревниво Слава, не знам защо го бяхме забравили.

— Да, заповядайте! — трепна Володя. И пак извади вестника.

Володя пъшкаше, охкаше, клатеше глава. Чакахме го търпеливо.

— А пък аз нямаше да оставя това без внимание — каза Грязнов, когато връщаше вестника. — Забрави ли, че ме праща в Олимпийския комитет и във Федерацията по стрелкови спорт? Та и това момиче, и този ухажор всъщност са били в националния. Едва сега си спомних имената им. Мога да проверя още веднъж. Ясно ли ти е сега какво се получава?

Ние се спогледахме озадачено. Володя мълчеше скромно, за да не пречи на мислите на прочутото ченге да текат и се оформят в логически фигури. Май пак ни тръгна карта.

— Излиза само, че има много съвпадения — казах аз, — дори прекалено много. Непрекъснато очакваш нещо такова. Всичко е много по-просто, отколкото си го представяме. Така или иначе всички действащи лица са свързани с Чечня. Друг въпрос от какво се е ръководел нашият отмъстител в подбора си… Ако помниш, бившата му жена каза: не превръщайте мъжа ми в отмъстител. Да, отмъстител! Човек, дето се е прежалил и само отмъщава, без да мисли за съдбата си, за жена си, който всичко е загубил и не търси нищо. Само мъст! Ето доминантата на поведението му. Сега разбра ли?

Слава скочи и закрачи из кабинета.

— При това знае много. И би могъл да разкаже. Още от самото начало стана ясно, че всички убийства не са случайни.

— На тебе е ясно — изломотих аз.

— И на теб — не ме остави Слава. — Колко пъти тайно сме одобрявали избора му. Забрави ли?

Посочих с очи Володя. Какво ще си помисли, като слуша подобни откровения?

— Володя е наш човек! — махна с ръка Грязнов. — Между другото, ще ти го взема. Ще му дам прилична длъжност и по-прилична заплата!

— Ама няма да дойда — рече Володя.

— Ще дойдеш и песен ще пееш! — обеща му Слава. — И ще ме надминеш! Пък и какво ще правиш ти, творческата личност, в прокуратурата? Ще се превърнеш в същия досадник като шефа си.

— Говори така от завист — намигнах на Володя. — Някога искаше да идва тук.

— Някога на млади години, когато се скарах до смърт с шефа си — започна да обяснява Слава. — После бях благодарен, че не ме взеха. Моят начин на мислене не ставаше за тях! Не говоря за моите начини за самостимулиране. Но тукашните прокурори са нищо без нас, оперативните служители, работните коне! Истинската работа е само при нас, в криминалната милиция.

— Добре де — казах аз. — Три на два за теб. Разтовари ли се? Да караме нататък. Володя, ти си се докопал точно до каквото трябва. Картината съвпада. А какво си разузнал за потърпевшите, за убитите помощници на велики шефове. Те също ли имат някакво отношение към чеченските събития?

— Чуйте разказите на хората, които са ги познавали отблизо — предложи Фрязин.

Изглежда, Володя мислеше, че не му вярваме. Смятаме, че нагажда отговорите. Сигурно така изглежда отстрани. И не е зле да ги послушаме. Но погледнах тъжно огромната камара с протоколи и касетите, които Володя извади пред нас, и ме заболя главата.

— По-добре със свои думи — рече Грязнов, след като ме погледна бегло. — Както за тези, за които току-що говори…

— Там нещата не са толкова явни… — започна Володя. — Прерових няколко тона вестници и десетки записи с разговори.

— Кога успя? — не се сдържах аз. — Нали дежуреше нощем, участваше в операция „Трал“…

— И разбрах, че не се занимавам с най-важното — отвърна Володя. — По-лесно е да намериш името на много известен човек в някой вестник, отколкото убиец сред десет милиона жители.

— Значи си проявил аналитични наклонности? — попита Слава. — Сега виждаш ли къде му е мястото? При нас, на щат в главното управление.

— И какво откри там? — прекъснах Слава.

— Следих повече за придвижването на самите шефове на загиналите, защото знаех, че помощниците са след тях. След това, което изясних за Садуев и Салуцки, се заинтересувах от работите на отстранения сега вицепремиер, които са свързани с Чечня…

Той пак порови в чантата си.

— Ето снимка от „Известия“. Подписване на предварителен договор. Така се е образувала Южната нефтена компания. Виждате, подписва премиерът. А на заден план и отляво — познахте ли го?

Ние се наведохме едновременно, за да разгледаме вестника.

— Кой е този? — попита Слава.

Володя мълчаливо извади снимката на загиналия помощник на вицето.

— Познахте ли го? А ето какво научих в статистическия отдел на нашата прокуратура… — Той извади официална справка. — Възбудено е следствие за злоупотреба в особено големи размери. По отношение на същата Южна компания. После е прекратено поради липса на достатъчно улики.

Грязнов ме загледа въпросително.

— Какво ме гледаш? — измърморих аз. — Имаше такова дело. Само че не го водех аз. Звягинцев се занимаваше с него, сега го повишиха. А предишният главен го накара да прекрати следствието. Наистина нямаше достатъчно улики.

— Но са откраднали достатъчно? — присви очи Грязнов.

— Повече от достатъчно — отговорих. — Прекратиха го по отношение на ръководството на акционерното дружество. Трябва да надникна в нашия архив. Интересно кой ли фигурира там? Поименно.

— Загрява! — похвали ме Грязнов, като гледаше Володя. — А ние имаме само недостатъчни улики. Достатъчните не ни стигат. Да не говорим за преките доказателства. И пак работим.

Той тупна Володя по рамото.

— И той работи! А ние само правим физиономии. Все не ни отърва! Искаме някой да ни поднесе всичко на часа. Вярно ли е, Александър Борисович?

— Много дрънкаш — казах аз. — А иначе е вярно. Какво още? Има ли нещо друго?

— Мислех, че за начало стига… — смутено отвърна Володя. — Търся. Разглеждам вестниците. Между другото, ето, написал съм писмо до телевизията. Първа и втора програма. Подпишете го. Искам да видя някои телевизионни програми от есента и зимата на деветдесет и първа.

Подписах, без да кажа нито дума. Слава гледаше влюбено Фрязин. „Ще го отмъкне — помислих си аз. — Като едното нищо. Но ще видим тая работа. Ще задействаме майката на Володя. Като интелигентна жена ще ме разбере. Нейният син, естествено, е находка за следствените органи. Въпросът е в чии ръце ще се окаже. Не знам защо ми се струва, че при Грязнов ще започне да пие. И ще престане да се смущава и да се изчервява. Върви разбери какви ценни качества се губят в този случай.“

— И тъй, с какво разполагаме? — попитах аз.

— Стоп! — прекъсна ме Слава. — Дори не започвай без Меркулов. Той има глава на виден държавник. А тук е замесена голямата политика. Не знаем на какво ще се натъкнем. И какво ни очаква. Затова първо му се обади.

— Той усеща кога го чакат и сам ще звънне — отвърнах аз. — Сега ще видиш.

И в този момент звънна вътрешният ми телефон. Грязнов и Фрязин се засмяха. Вдигнах слушалката.

— Какво ви е толкоз весело? — попита Меркулов. — И аз искам да се посмея. Че ме е налегнала мъка… Нещо ново около нашия убиец?

— Ами идвай! — Намигнах на Слава. — Само теб те няма. Чакаме те!

Меркулов дойде, изслуша ни и каза:

— Новото е само това, че засега не са убили никого по познатия ви начин.

Ние дори не помислихме да се обиждаме.

— Като работен резултат звучи тъжно — продължи той. — И оптимистично от гледна точка на човешките права. Може да е свършил патроните?

— Или да е намалил списъка? — предположих аз. — Но пък ако всичко е свързано с Чечня, той има широко поле за действие. Стреляй, колкото си искаш. Между другото, ако има други убийства с подобна винтовка, няма да е лошо по куршумите да се идентифицира оръжието.

— Може да е започнал от помощниците, а после да мине на шефовете им? — каза Слава. — Как е правил другарят Сталин? Започвал от готвачите, шофьорите, лекарите, съпругите…

— Той се крие — рече Меркулов. — Знае, че го търсят, и се крие. Докато спадне напрежението. После ще се залови със старото. При това не знаем откъде има пари. Източникът на доходите му… Ако държите на варианта отмъщение, по правило това се прави безкористно.

— Възможно е да има спонсор — предположих аз.

— Ако се съди по това, което знаем, най-вероятно е вълк единак — обобщи Меркулов. — Въстанал сам срещу всички. Отмъстител, както вече каза и ти. Или нещо, което вече се нарича чеченски синдром.

Погледнах Володя под око. Сигурно имаше какво да каже, но не се решаваше да се намеси в разговора на светилата от следствието. Излишната почтителност не води до добро, знаех го от собствен опит.

— Искаш ли да добавиш нещо? — попитах Фрязин.

— Извинете, но исках да кажа…

— Хайде, прекъсвай ни, у нас има свобода на словото, като на митингите — рече Слава.

— Във вестниците пише за тези, които трупат пари от чеченската война — започна Володя. — Наистина, не съобщават имена. Но пишат много и настойчиво. Може да знаят нещо. А ние само ги заобикаляме. Забраняват ни да контактуваме с пресата.

Той прехапа език, понеже при тези думи Грязнов и Меркулов погледнаха едновременно към мен.

— Ами да — подразних се аз, — имаше такова нещо, и аз, и други забраняваме да се дават интервюта на журналистите. Какво гледате? Забравихте ли колко вреда имаше от публикациите им? Пък и съдът не се радва, ако във вестниците се появяват писания преди гледането на делото. Толкова доказателства са компрометирани по вина на недобросъвестни журналисти.

— Пък и новият главен прокурор неведнъж ни е молил да не даваме информация, преди делото да влезе в съда — допълни Меркулов.

— Свободата на словото се простира до края на моя кабинет — добавих аз. — Тук говорете каквото искате. Всичко, което ще помогне за разкриването на престъплението.

— Но може ли да издиря тези, които пишат за далавераджиите от войната в Чечня? — попита Володя. — И да ги разпитам?

— Тук няма нужда от разрешението ми — казах аз. — Разрешено е всичко, което е полезно за делото.

— Как не разбираш, та той няма достатъчно опит в общуването с репортерите… — каза меко Костя. — С тях човек трябва да е предпазлив. Нужен е особен контакт.

— Хайде тогава да проведем някаква пресконференция — предложи Слава. — Дори да е при нас, на „Петровка“. Ще съберем пишещите братя, ще отговорим на въпросите им. После ще ги разпитаме пък ние. Кое е главното за нас? Нашето дело. И журналистите могат много да са ни полезни, ако ги предразположим към себе си. Още повече че с тях ще беседва не маститият Турецки, този динозавър от разузнаването, а младото доверчиво дарование на име Володя Фрязин…

И Слава прегърна приятелски младия ми помощник.

Ще го отмъкне, като едното нищо ще го отмъкне!