Фридрих Незнански
Отписаният (26)

4.

Слава Грязнов бе доставен при мен след четири часа благодарение на обединените усилия на армия и милиция. Бе здрав и читав, но с насинено око. Седеше в ъгъла на кабинета ми, поглъщаше огромно количество горещ чай с пасти, за които състрадателната Лара ходи два пъти.

Разглеждах донесените снимки и ги сравнявах с фоторобота. Горе-долу прилича. Не мога да кажа, че много. Значи пак трябва да викаме ония приятелчета Дмитро и Микола. Опасно е да се доверяваме на показанията на бабите съседки. Склерозата си е казала думата. Вярно, остава още кварталният милиционер и пиколото Бичков.

Сега криминолозите сравняваха доставените вещи на Прохоров с отпечатъци от пръсти и отпечатъците, намерени в стаите на хотел „Мир“ и по предметите в наетата от заподозрения квартира. Работата кипеше. Компютрите подпушваха, хората не вдигаха глава.

А Слава нагъваше пастите, пиеше чай и ми намигаше с удареното си око.

Очаквах резултатите, разбирайки, че сега от тях изцяло зависи репутацията ми след предизвикателното ми поведение на съвещанието при главния.

Неочаквано се разнесе междуградско позвъняване.

Грабнах слушалката с предчувствие за нещо лошо. Според мен лошите новини по телефона винаги са предшествани от такива тревожни позвънявания.

Наистина. Обаждаше се Володя Фрязин от Украйна.

— Тези националисти твърдят, че не съм ги бил разбрал правилно! — викаше Володя. — Дават куршума, но настояват да остана при тях заложник. За тях куршумът бил национална светиня. Да бъде обследван и да им се върне — тогава ще ме пуснат!

— Володя! — завиках аз. — Откъде се обаждаш?

— От техния щаб — отговори Володя. — Взеха доларите, а сега съм техен заложник.

— Дай да се обади някой от старшите — казах аз. — Само спокойно. Не се поддавай на провокации.

Чуваха се някакви гласове. После пак се обади Володя.

— Казват, че не разбират руски. Какво да правя, Александър Борисович?

— Нека се обади някой от тях. Чуваш ли ме? — повторих аз. — Ще ме разберат. Знам какво да говоря. Ах, гадове…

Най-сетне на телефона се оказа някой голтак, познах го по гласа.

— Слухаю! — каза той на украински.

Говорих три минути. Не ме прекъсна. Слушаше. Сигурно се стараеше да запомни всички идиоми, ако някога му се наложи да ги повтори.

Слава подсвирна възхитено. На другия край на жицата цареше гробовно мълчание. Или бяха затворили, или обмисляха чутото.

— Аз тебе ще те присъединя към Русия самолично, със собствената си ръка — заплашвах яростно, — ако моят човек не се върне още утре със сутрешния самолет!

Лара надникна в кабинета.

— Кого псуваше? — попита тя и ококори очи.

Не й обърнах внимание, очаквах какво ще ми отговорят. Оттатък нещо мънкаха, въздишаха и си шепнеха. В края на краищата получиха доларите. По дяволите националната светиня, дори ако москалите не я върнат. Ще намерим друга… Почти чувах тези думи, произнасяни там. Още повече в началото на отоплителния сезон. Ще вземат да спрат газа. От тия москали всичко може да се очаква. А не щем пак да тракаме зъби. Изобщо за предпочитане е да не спорим с прокуратурата. Дори да не е нашата. Те винаги намират общ език.

— Утре ще долети — отговори друг глас на чист руски език. — Посрещайте го. Самолетът излита от Киев в десет и петнайсет.

И затвори.

Погледнах победоносно Слава. Той вече се беше заситил и се изтягаше блажено в креслото ми.

— Сега да имаше гореща вана и двеста грама арменски… — размечта се той.

— Трябваше да почнеш с ваната — забелязах аз. — Коняк ще има. Но отначало да се посъветваме… Да си срещнал случайно Горюнов?

— Той там ли е? — учуди се Слава.

— Нали трябва да се крие някъде. Странно, не ти ли се струва, че всичко се върти около този Алтай?

— Нещо повече. — Саша се прозина. — Прохоров и Горюнов са служили в една и съща воинска част. Знаеш ли, като видя фоторобота, жената на Прохоров попита: кой е този?

— А така! — подсвирнах аз. — И ти си мълча?

— Не исках да те разстройвам — продължаваше Слава, като се бореше със сънливостта си. — Между другото Горюнов е бил там писар, а Прохоров — командир на взвод.

— Не ти ли се струва, че има много странни неща? — Само не заспивай. Можеш ли да говориш с мен?

— Да отложим за утре — каза той и веднага захърка.

Лара пак се подаде в кабинета. Имах усещането като че ли дава ухо на всичко, което става тук.

— Шт… — допрях пръст до устните си. — Не виждаш ли — преуморен е.

— Каква миризма се носи покрай него! — Тя смешно сбърчи нослето си (дори ми се прииска да го целуна). Изправих се, за да притворя вратата.

— Не знаеш още някои работи — съвсем ясно промълви Слава, без да отваря очи, когато сложих ръцете си на раменете на Лара.

Веднага ги свалих, сякаш на вратата е застанала жена ми.

— Пак там е служил синът на генерал Тягунов, когото те молиха да търсиш — каза Слава и отново захърка.

Седнах на бюрото и забарабаних отгоре с пръсти. Посочих с очи вратата на Лара. Трябваше да си събера мислите.

Какво става? Днес министърът на отбраната позна човека от фоторобота, виждал го е някога. Разбирам от вазомоторни реакции. Той не очакваше да го види. И беше поразен като мен, когато помислих, че вече съм срещал някъде този юнак. Само не мога да си спомня къде. А трябва. По-нататък. Двамата с министъра нямаме и не може да имаме общи познати. Не сме се засичали никъде, освен на съвещанията при главния прокурор. Тогава общите познати се изключват. Но има и друго. Този килър е минал пред очите му, а също пред моите. Може да е било за кратко време, но се е мярнал. Тогава къде и как е могло да стане?

Повървях из кабинета. Хъркането на просналия се в креслото Слава Грязнов ми пречеше и отвличаше.

Трябва отново да се обмисли много добре всичко. Изясниха се интересни неща. Благодаря на спящия в креслото ми Слава Грязнов. И тъй, офицерите са служили в една военна част. Затова ли писарят на полка става помощник на заместник-министъра на отбраната? А как се е оказал там синът на генерал Тягунов? По дяволите, какво се крие зад това?

На вратата се почука.

— Влезте, отключено е! — казах аз, като предположих, че е Лара. Но бе куриер от ФСС.

— Наредено ми е да ви предам заключението от балистичната експертиза от криминалната лаборатория на държавна сигурност.

— От сутрешното убийство на помощника на министъра? — попитах аз.

— Там е казано всичко — отвърна сухо куриерът и като козирува, напусна кабинета ми.

Как можах да забравя! Шести куршум за месец и половина. Остава само да ги сравним. Отворих плика с треперещи пръсти. Предишните актове от експертизите бяха в сейфа ми. Затова като извадих актовете от сейфа и сравних с новите данни, видях характерните нарези върху снимките на извадения куршум и разбрах: първата винтовка! От която застреляха банкера Салуцки. Не можеше да има грешка. Но пак трябва да се съпостави. Сутринта ще трябва да дам на експертите от Научноизследователския институт съдебните експертизи, сега са си заминали. Постарах се да се овладея. Защото се развълнувах прекалено много. Две винтовки.

Излиза, че килърът се шляе из градове и села с две винтовки? Или просто ги сменя след всяко убийство? Какво дава това? Същото, което и изстрелът под основата на черепа от голямо разстояние. Тоест печели време. Не е глупав, трябва да разбира, че някога ще се разкрие.

Той или си е набелязал ограничени цели, или се старае да натръшка колкото се може повече, преди да го разкрият. И пак е в Москва… Къде ще се окаже по-късно?

И кой е следващият в списъка му?

За тази цел трябва първо да разбера какво ги свързва? Имам предвид убитите. Ще добавя, че Горюнов, с когото заподозреният в убийствата е служил в една част, се страхува от него. Защо? Това трябваше да разузнае Грязнов там, в полка, като знаеше, че Прохоров и писарят са служили заедно. Макар че роднините на безследно изчезналия Прохоров са изпързаляли Слава за солидна сума, та той затъна там, в Барнаул.

Погледнах съчувствено спящия, хъркането му тъкмо премина в мелодично подсвиркване.

Но да продължим интересните си разсъждения, казах си аз. Сега си заслужава да покажем робота не на министъра на отбраната, а на заместника му. На генерал Тягунов. Има смисъл. Синът на Тягунов е служил в същия полк. Може генералът също да е познавал по някакъв начин този Прохоров. Може да е отсядал у тях, когато е минавал през Москва, всичко се случва… Ако военният министър е виждал този офицер, то заместникът му още повече трябва да го познава. Не е изключено.

Интересно, че в цялата история имаме две отправни географски точки. Алтай и Чечня. Интересно, че и двамата офицери са изчезнали безследно в дяволската Чечня. Хубаво ще е да научим: едновременно ли или поред? При това Тягунов-старши помоли именно мен да издирвам сина му. Не, тук имаме просто съвпадение. Винаги съм знаел, че в живота има повече от достатъчно съвпадения. Веднъж като студент пътувах в метрото и на „Сокол“ се качи симпатично момиче. Погледнахме се и нищо повече. На сутринта пътувах по същата линия от станция „Белоруска“. Щом влязох във вагона, веднага я видях седнала до вратата, през която минах. Разбира се, веднага се познахме. И не можехме да дойдем на себе си от изумление. Наложи се да се запознаем, впрочем без продължителни последствия. Срещахме се два пъти и непрекъснато обсъждахме случилото се. Браво, коментирахме, докато се събличахме, да се срещнем в такъв огромен град, да влезем в един и същ вагон, на един влак, да пътуваме в една посока, по едно и също време… Това ни пречеше да се наслаждаваме на секса. Просто не можехме да говорим за друго.

Така и се разделихме, без взаимни претенции. Но това бе началото. На следващия ден след раздялата се сблъскахме на площад „Свердлов“ Този път се отдръпнахме един от друг. Беше десет и половина вечерта, тя се връщаше отнякъде, изморена, но доволна, впрочем, не беше сама…

Тогава замъкна новия си познат в другия край на вагона и ме оглеждаше ужасена. Това е някаква мистика, помислих си аз и гледах след нея. Дали провидението не ни е избрало един за друг? А ние не сме разбрали?

Но да се върнем на нашите работи. Главата ми се върти от предположенията! Но нещо се оформя…

И тъй, фотороботът не направи особено впечатление на тези, които са виждали и познават Прохоров. Преди да се пренесе в царството на Морфей, Грязнов изломоти нещо по този повод. А после министърът веднага каза, че го е виждал някъде… Какво означава това?

Машинално избрах номера на Меркулов. Щом позна гласа ми, секретарката му веднага ни свърза. Въпреки късния час още не беше си отишла.

— Нищо не излиза — казах аз. — Грязнов спи, сега не му е до нищо. Представяш ли си, оказва се, че и двамата са служили в един полк.

— Кои? — не разбра Костя.

— Горюнов и Прохоров. Чиито документи са били у наемателя на „Садовое“…

— Така-така! — заинтересува се той. — И какво?

— Нищо. Жена му не познала мъжа си по фоторобота.

— Чия жена, говори по-ясно!

— Не моята… — отвърнах раздразнено. — Жената на Прохоров.

— Може да се е направила, че не го познава — отвърна спокойно Костя. — Преуморил си се от работа. Трябва да правиш компания на Слава Грязнов. Отивай си.

Затворих телефона и огледах мирно похъркващия Грязнов.

Слава богу, че не чу нищо. Нали една съпруга, като види фоторобота на предполагаем убиец, никога няма да признае, че е мъжът й, дори да е той.

Но Слава също разбира това. И се интересува не толкова от отговора й, колкото от първата реакция. А не сме я видели нито аз, нито Костя. Все едно — още е рано да отхвърляме версията, че Прохоров е убиец…

Безцеремонно разтърсих похъркващия Слава.

— А… какво? — подскочи той, като мигаше.

— Пристигнахме! — рекох. — Значи показа на жената на Прохоров фоторобота…

— Старче, успокой се, не е Прохоров. — Слава се усмихна без злорадство. — Съчувствам ти, само не знам как да ти помогна. А къде е обещаната чаша коняк?

— Нали видя снимките му — казах аз.

— Така, както и ти. — Той сви рамене. — Но не си видял реакцията й. А аз я видях. Да, прилича по нещо, и ти ще кажеш същото. А жената ще рече точно: не е той. Или той е. Ще го кажат очите й. За какъв ме вземаш, щом ще ми задаваш детските си въпроси? Разбирам, че собствените версии приличат на истина, но в случая нищо не може да се направи.

— Не аз. Константин Дмитриевич ни подозира в недостатъчен професионализъм — кимнах към телефона.

— Да върви по… — Слава се протегна в креслото. — Не съм глупак. Попитах: познавате ли този човек? А тя ми дава снимките на мъжа си. Това, което донесох, е една десета част. Не ми даде повече. Пък и не е необходимо.

А нали е изчезнал мъжът й. Как да се държи, ако е той? Да го изпие с очи? Да се зарадва? Но на какво да се радва, ако е друг човек?

— Казах й, че го търсим като безследно изчезнал — продължи Слава. — И тя ми повярва, разбираш ли? А аз я излъгах.

— Едно ме смущава — казах аз, — защо са ти продали вещите му? Убитите от мъка най-малко мислят за това. Още повече че търсиш техен близък.

— Пак излъгах. — Слава въздъхна. — А ти ме разобличи.

— Значи все пак ги пропи?

— Все пак имаш лошо мнение за мен — отвърна той. — Видях как живее жената с две деца и болен свекър, без мъж. И им казах, че тези предмети трябва да бъдат изкупени. И дори се подписах на някаква квитанция, която намерих в джоба си. Май беше някакво старо постановление за обиск, което не съм използвал.

Пак се спогледахме. Какво щях да правя без него?

— Прости ми, ако можеш — казах. — И да го забравим като страшен сън. Не ми обясни кой ти удари окото?

— Заспах на гарата, в стаята за майки с деца, изведнъж тичат местните милиционери и започват да ми извиват ръцете… Сигурно нещо не са разбрали. И се наложи да се бия. Те извикаха подкрепление. И едва след около десет минути ми поискаха документите. Когато видяха, че пред тях стои шефът на МУР, ме изпратиха за Москва. Безплатно, със спецдокументи.

Колкото по-многословни отговори дава, толкова повече въпроси предизвиква.

— Последен въпрос. Ако не искаш, можеш да не отговаряш.

— Е? — разреши великодушно Слава.

— Как се озова в стаята за майки с деца?