Фридрих Незнански
Отписаният (38)

16.

През онази нощ, когато вкараха Павел в ареста, тя сама отиде при писаря Горюнов. Вървеше из нощното военно градче със сведен поглед, като се стараеше да не забелязва часовите и дежурния майор Холин. Чу само как някой подсвирна, а друг подвикна нещо зад гърба й.

Серьожа като че ли чакаше. Веднага отвори вратата, щом тя почука.

— Само не светвай — каза Ала. — Имаш ли нещо за пиене?

— Защо дойде? — попита Серьожа, докато наливаше в чашите вино. — Искаш да си върнеш дълга?

— Искам да си върна мъжа. — Тя зиморничаво се гушеше в шала си. — Само по-бързо!

— Не те ли е страх, че тъкмо обратното — можеш да го изгубиш? Хванах се на бас, че днес ще дойдеш при мен. Пред свидетели. И те се убедиха, че спечелих.

— Плюя на тях! Животът на Павел ми е по-скъп.

— Това си има определена цена — отбеляза той. — Ами кога за капитанската звездичка?

— Твоето не се губи — рече Ала. — Е, какво, да се събличам ли?

— Дори не ми се вярва! — врътна глава писарят. — Първо драсна, а сега сама дотича… Поне да пийнем отначало.

— Няма да се чукаме — отмести тя чашата си. — Да, дойдох! Да се събличам или не?

— Няма да ни се размине — въздъхна Горюнов и постави чайника на електрическия котлон.

Тя го погледна с недоумение.

— Ами да, закъде да бързаме! Свидетелите вече са отбелязали влизането ми. А ние трябва до насита да поиздевателстваме… — Гласът й предателски трепна. Тя изхлипа. — Но и ти ще си намериш майстора, да знаеш!

— За тия пред портала ли говориш? — Той вдигна вежди.

— И за тях. — Тя кимна. — Защо толкова те е страх от тях? Цяла година те дебнат.

— Не може да се отрече — съгласи се Серьожа. — Но ти можеш да ми помогнеш.

— Аз? — Тя притисна ръце до гърдите си. — На теб? Никога!

— Ти, ти — кимна той. — Няма кой друг.

Наведе се, бръкна под масата, като си светеше с фенерчето. Тя помисли неволно: сега е моментът да го прасна с бутилката по главата. А в това време той вдигна пътеката и измъкна оттам пакет, увит с целофан. После извади на светлото тубичка с шампоан.

— Тия, дето ме чакат пред портала, ми дадоха това на летището, за да го прекарам през митническата контрола. Бях се уволнил, не мислех да оставам тук. Между другото, исках да си продължа следването в консерваторията… — Той я погледна, сякаш да провери: вярва ли му или не. — Митничарите не тършуваха много уволнените войници. А тези — той кимна към вратата — обещаха да ми платят добре. И когато се съгласих, се наредиха на опашката зад мен… Какво можех да направя? Дадоха ми да разбера, че вече съм опасен свидетел. Бях минал проверката, когато изведнъж връхлетя група омоновци и ги спипаха. Прекратиха регистрацията и започнаха да пребъркват наред. Търсеха нещо. Аз се скрих в тоалетната. И там погледнах какво има в тази тубичка.

— Наркотици? — попита тя.

— Де да беше това — въздъхна той. — Отначало и аз помислих така. И дори исках да ги изхвърля в клозетната чиния…

— Не разбирам какво искаш от мен — прекъсна го тя. — За какво съм ти аз?

— Не бързай, щом си дошла — рече спокойно той и отвори тубичката. После започна да я изстисква. И тя видя заедно с шампоана тънката нишка на диамантена огърлица старинна изработка.

И дори ахна, като затисна устата си с ръка.

— И аз като видях, бегом обратно в частта. Исках да изчакам, да намеря подходящ случай. Та това е свободата, разбираш ли? Да не зависиш от никого.

— И заради това отново се продаде в робство? — Тя го гледаше смаяно, сякаш го виждаше за първи път. После взе колието от ръцете му, избърса шампоана и си го сложи на шията.

— Имаш ли поне огледало?

Той извади от масата кръглото огледалце, което използваше при бръснене. И като я гледаше, подсвирна от възхищение:

— Точно за теб.

Тя се въртеше пред огледалото, не можеше да се откъсне от него, обръщаше се насам-натам.

— Но то е крадено! Търсят го! Сигурно го има в каталозите… И точно тогава погледът й попадна на изрезките от списания, накачени по стената.

— Колекционираш голи мадами?

— Моят харем… — Серьожа се усмихна не без самодоволство. И взе нещо като показалка. — А ти се вгледай. Не ти ли напомнят някого? Например тази.

— Боже мой, Аня Зуева! Жената на лейтенанта. Не много, но прилича.

— Картината е на Реноар — каза той не без гордост. — А ето Зоя Солодухина. Картина на Серов.

— Господи, специално ли си ги подбирал? Да дойдат в поделението?

— Да — кимна той. — Чрез отдел кадри на министерството… Когато разпределяха там випускниците, аз поръчвах на чиновниците. Подберете ми, значи, такова лейтенантче, жена му да е точ в точ с еди-коя си картина.

— А мъжът? — попита тя, без да спира да се удивлява.

— Те са последната дупка на кавала. — Серьожа махна с ръка. — Мъжете с лопата да ги ринеш. Сега на въпроса. Много ще съм ти задължен, ако прекараш това нещо през контролата на летището. Виж, на теб ти стоят като семейна ценност. Никой няма да те спре. Сякаш си родена с тях.

— А защо не си използвал тия? — изхъмка Ала и кимна към изрезките.

— Къде ти? За тях ли е тая работа… Дори Анка Зуева. Нима може да се сравни с теб? Ще сложи огърлицата и веднага ще я попитат: откъде я открадна? А като те гледа човек, езикът му няма да се обърне да каже такова нещо. Стигнах до тази мисъл, когато го видях с очите си. През контролата вървеше богата гледана жена. Вижда се, когато човек е свикнал със скъпоценностите. Дори не я спряха. А тебе пък — съвсем.

— Виж ти… — Ала продължаваше да разглежда старинните красавици. — Слушай! А тази? — Тя се обърна към него с леко отворена уста. Горюнов пак се усмихна.

— Най-сетне. Мислех си: ще я познаеш ли, няма ли? Това е „Вирсавия“, картина на Рубенс. Всеки, който я е виждал, веднага казва: същинска Тягунова! Винаги ми е харесвала, но все не можех да подбера. А твоят тъст бе тук, показа снимки, където сте с Паша в Сочи на плажа. Какво гледаш?

Ала гледаше и нямаше сили да пророни нито дума.

— Просто да се побъркаш! — каза тя, като се съвзе. — Кожата ми направо настръхна. Та това е същата история! Цар Давид изпраща мъжа й на война, за да я завлече в леглото си. Но там има цар! А ти си писар! Слушай, ти ли скрои всичко това? От самото начало?

— Е, не искам да лъжа, че от самото начало… — Той се протегна. — Но по едно време ми хрумна да приближа библейската легенда към нашия сив делник. Та ние живеем скучно! Докато си губех времето тук, тия игри ми харесаха. Нещо като шахмат, разбираш ли? Кого къде да сложиш. Един наряд, а жена му, естествено, тук. Друг изпращаш в командировка… И повтарям, всичко от скука.

— Значи за теб моят Паша е пешка?

— Нима не разбра, че не е работата в него? — Той поклати глава.

— Значи аз за теб…

— Засега — средство за транспортиране. Като се справиш със задачата, ще видим.

— Слушай… — Тя направо пламна, толкова стана опасно и интересно с него. — А какво означават тези кръстчета? Кого колко пъти, така ли?

— Нещо такова. — Той въздъхна съкрушено. — Не можеш да си представиш колко е интересно. Особено да насъскваш шефовете. Обичам, когато си блъскат главите. На тях им се струва, че ме използват, когато се топят един друг. Какво ме гледаш? И вас разиграх. Организирах командировката за Паша на тези курсове чрез чиновниците в столицата. Пак чрез тях — капитанската звездичка и разпределението тук. Да разказвам ли по-нататък?

Тя се надвеси през масата към него.

— Но на теб ясно ли ти е, че ако го пратят в „гореща точка“ и там… го убият, аз собственоръчно ще те…

— По-полека! — Той се отмести, като я гледаше подозрително под вежди. — Нали се канеше да ставаш жена на маршал! Къде другаде ще направи кариера, ако не там? Но ако си размислила, само кажи. Не съм го пращал в ареста насила! Той сам си го изпроси.

— Ама си дявол…

— Къде ти… — той махна с ръка, — писар съм аз. Щабен плъх. Впрочем можеш да се поинтересуваш. Ето моята настолна книжка. — Той се протегна и свали от полицата раздърпана книга. — „Подпоручик Киже“ от Тинянов. Не се учи в училище, а жалко! Ако помниш, там писарят направи подпоручика от нищо.

— Помня — кимна тя. — Званието падна от небето. И той стана генерал.

— Точно така — продължаваше Серьожа и гледаше книжката със сънени очи. — Писарят сгреши, а твоят цар си сложи подписа, без да гледа. Ако искаш да знаеш, нашите началници и генерали ги мързи да прочетат една страничка! Подписват, без да гледат. И никога не си го признават. А който е по-умен, го използва.

Сега тя го гледаше така, че на него му стана зле.

— Виж какъв си бил! А искаш ли… Да се съблека ли? И да ме сравниш с твоята Вирсавия!

— Някой друг път — отказа той. — Първо да свършим работата. И после, вече съм те виждал съблечена.

— Къде пък?

— Ами на плажа. Забрави ли? Ти си по-хубава! — Той кимна към репродукцията с голата жена на цар Давид.

— Изобщо не се канех да се събличам, просто исках да те проверя.

После взе химикалката и сложи един дебел кръст върху Вирсавия.

— Разбрах намека — кимна той, като се прозяваше вече открито. — Извинявай, миналата нощ почти не съм спал… Но разбрах намека. По-добре един тлъст кръст, отколкото множество малки. Това ми допада. Като ще крадеш — милион да е! Като ще имаш — кралица да е!

— А нима аз не съм кралица? — попита тя и се усмихна едва забележимо.

— Но още не си ме признала за цар… — каза той предизвикателно.

Ала го гледа доста дълго в упор. После започна да си играе с диамантите и да им се любува.

— Колко струват приблизително?

— Не съм се интересувал специално от цената, но мисля, че много. Старинна изработка. Двеста хиляди долара, не по-малко. Е? По очите ти виждам, че си съгласна.

— Обичам приключенията — въздъхна тя. — Сигурно това, за което говореше, е много интересно. Само едно условие. Още утре моят Тягунов да си е вкъщи.

— Но проблем. — Той сви рамене. — Какво друго?

— Значи заради тях си изкарал толкова тук? — попита тя. — С твоя глас, дори повреден…

— Е, не само. — Серьожа сви рамене облекчено. — Отначало заради тях… После, нали ти казах, игрите ме увлякоха. Макар че ми омръзна. Все пак мащабът е друг. Лейтенантите са сополанковци, майорите глуповати. Ще полетим с теб към столицата. Ще ми донесеш тези камъчета. И веднага ще подам рапорт за уволнение. Между другото, отдавна ме канят там едни умни хора. Там е малко по-интересно. Генерали, маршали… Ще придвижвам дивизии. Ще решавам — мир или война? Ето това е за мен! А отговорността — за началството!

— А мислиш ли да пееш? — попита тя. Сега го гледаше като омагьосана.

— Изключително за себе си — заяви категорично Горюнов. — Да си призная, не мога да търпя публиката. Сумтят, нахалстват, дъвчат. Мечтая да си купя къщичка край Москва. С градина. Помня, като дете обичах да слушам птиците. И сега ще им пригласям, изтегнат на тревичката. Мечта!

— Такъв живот струва много скъпо — поклати тя глава. — Боя се, че тези камъчета няма да стигнат. Е, това ли беше? Да вървя, че очите ми се затварят…

Той гледаше мълчаливо как тя се надига от мястото си.

— Да беше поседяла. Свидетелите вече си отидоха. Ще мълчат, не се безпокой.

— Друг път — не се съгласи Ала. — Кажи им да си траят.

— Виж, ако ти беше с мен — каза той с променен глас, — земята щях да обърна!

Тя се застоя на вратата, после излезе, без да отговори нищо.

На сутринта дотича в щаба, като разбутваше хората насреща. Тракаше вратите на кабинетите, търсеше някого и вече всички знаеха кого.

Серьожа стана от бюрото, пребледня, когато тя се нахвърли отгоре му с юмруци и каруцарски псувни.

После заключи вратата.

— Ще ти обясня всичко. Седни, успокой се. Ето, пийни вода.

Най-накрая я натисна насила да седне.

— Какво говореше? — викаше тя. — Нали обеща?

— Написал е рапорт! Сам! — надвика я той най-накрая. — Тази нощ! Сам иска да отиде, доброволно! Той и Прохоров. Направо от ареста. Да ти покажа ли?

И той извади от бюрото си два рапорта — на капитан Тягунов и на лейтенант Прохоров.

Ала притихна. Горюнов крачеше из кабинета от единия до другия край.

— Сам? — попита пак тя. — Нищо не разбирам…

— Какво има за разбиране? Двама боеви офицери. Притрябвало им е да служат под началството на някакъв писар…

— А твоите приятелчета да не са издрънкали? — попита тя. — Сега ме интересува само това.

Сетне махна с ръка, изхлипа и избърса очите си.

— Лъжа… Повече ме интересува коя съм за него. Заради кариерата си два пъти ме мъкне в тая дупка. И сега ме изостави тук. А аз като глупачка… — Ала отблъсна ръката му и тръгна към вратата. После спря и се обърна. — А нашата уговорка остава в сила.

Щом тя излезе, в кабинета са промъкна несменяемият майор Холин, наистина — сега без лентата на дежурен. Намигна и подаде на Серьожа пари. Писарят се намръщи.

— Какво е това?

— Серьоженка, ама как, моят дял от баса. Останалите не са ли дали още?

Серьожа го гледаше и започваше нещо да разбира.

— Ти ли каза на Тягунов за баса ни? — попита той и заканително се надигна.

— Ей, ей! Изобщо как разговаряш с по-старши? — извика Холин, като се дръпна към вратата.

— Каква гнида си ти, другарю майор! — рече сърдито прапоршчик Горюнов и отново си седна на бюрото. — Сдадохте ли дежурството?

— А… сдадох го, да… — Майор Холин усети снизходителната нотка и приближи.

— Е, как беше? — намигна той.

— Кое как беше? — Горюнов не спираше да се мръщи.

— Сякаш не разбираш! — Холин пак смигна. — Да не ти е сефте. Изобщо как е тя. Сподели впечатленията си. Как са столичанките? По ли ги бива от нашите женоря? — И показа с движение на тялото какво има предвид.

— А, това ли… — Серьожа махна съкрушено с ръка. — Оптическа измама, другарю майор. Смея да доложа — вашата съпруга по я бива!

Известно време Холин го гледаше в очите. Ръцете му по навик шареха по колана. Но напразно. Пистолетът вече бе сдаден.

— Ами да — кимна той. — Разбираме намеците ви, другарю прапоршчик. Значи не ни харесвате? Нашите жени ви омръзнаха, така ли? Или мислиш, че никой не е видял как Тягунова идваше нощес при теб? Ти я използва, а после мъжа й — под куршумите! За да не ни пречи? Мислиш, не разбирам? Аз на негово място…

— Ами скоро ще бъдете там, другарю майор — прапоршчик Горюнов се усмихна широко. — На неговото място.

— Как така? — Холин остана с отворена уста. — За какво?

— За да не пречите на нас със съпругата ви — отвърна прапоршчикът. — Нали сам казахте. Щом имам тайна любов с някого, веднага пращам съпруга в някоя „гореща точка“! Пък аз не знаех как да се спася от вас. Казват, скоро ще се започне в Чечня, Пак ще разглеждаме с „бащицата“ кандидатури.

— Ти шегуваш ли се? — Холин дори поседна, възприел всичко за чиста монета. — Че тя, моята Шура, е бабичка! Погледни колко млади има. А тази Тягунова… Не ти ли стига?

— Не ми стига! — Писарят разпери ръце. — Какво си мислехте, как ви направихме майор? Изключително от любов към вашата съпруга!

Холин посиня, току-виж ще получи удар.

— Искате ли вода? — Писарят се надигна от бюрото. — Шегувам се, шегувам се… А вие, другарю майор, си мълчете за Тягунови. Ако искате да дослужите до подполковник.

Холин измърмори нещо, после започна да отстъпва, като гледаше с ужас всесилния писар. След това излезе и притвори внимателно вратата след себе си.