Фридрих Незнански
Отписаният (15)

14.

Всичко се сгромолясваше пред очите ми. Когато ми донесоха резултатите от балистичната експертиза, бях готов да потъна в земята пред очите на Грязнов. Нищо общо. Тоест и на двете места винтовка „Драгунов“. И сходен почерк на убийствата. Но винтовките, с които е стреляно — различни.

Да чакам ли да убият още някого по подобен начин, че да открия някоя закономерност? Трябва да се залавям с трудоемката работа. Двамата потърпевши са били познати на Сергей Горюнов. Твърде интересен, но мъглив детайл. Трябва да се изясни що за съвпадение?

А в това време дотича Фрязин с последните новини от перона на Курската гара. Оказва се, че заподозреният, тоест наемателят на Мария Евксентиевна, в деня преди убийството мирно си е говорел с кварталния милиционер и дори му е показал документите си.

Макар че чакай, чакай… Първо, Александър Борисович, да попитаме защо с такава маниакална последователност, преминаваща в шизофренично упорство, броим този чичко за заподозрян? С какво се е провинил пред нас? Какво имаме против него, освен прословутата интуиция?

Стараех се да не гледам Слава в очите. А той ми съчувстваше, както можеше.

— Да вземем да разпитаме Горюнов? — попита Слава. — Видът му е такъв, сякаш е следващият. И не знае къде да се скрие.

— От него няма скриване — навъсено рекох аз. — Убиецът ще го види и застреля дори от камбанарията на храма „Иван Грозни“ в тълпа и сред много телохранители. Нима не е ясно?

Грязнов ме погледна изпитателно.

— Това означава ли, че всички предполагаеми потърпевши трябва да са под президентски надзор? — усмихна се Грязнов.

— Това означава само, че трябва час по-скоро да говорим с Меркулов — свих рамене. — Да помислим как да водим следствието по-нататък. Нека нашият шеф си поблъска главата.

— Какво да правя сега? — попита горкият Володя, който се беше изсилил ненавреме със своите новини за кварталния. — Да продължавам ли да търся свидетели? Да направя ли фоторобот на заподозрения, сиреч на квартиранта?

— Точно така — одобрих аз.

— Не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме кога шефът ще реши в каква посока да продължим следствието и как да живеем по-нататък — рече назидателно Слава.

— Защо да чакаме? — Отворих сейфа. Там тъкмо имаше неначената бутилка коняк за подобни случаи.

Много ясно, Слава се оживи. Володя — напротив — нацупи се като срамежлива мома.

— Нали не пиеше? — поинтересува се Слава. — Особено на работа. Така че не чакай, не стой в очаквателна поза кога шефът ти ще се натряска, за да съставиш компромат срещу него. Върви и съставяй фоторобота на този квартирант според показанията на свидетелите. А като се разведрят главите ни, ще ни покажеш какво е излязло.

Володя погледна мен, индиферентния, и излезе.

Наляхме си мълчешком чашите и пихме. После застинахме в блажено очакване, докато по тялото ни се разля топлина.

— Да вземем да преслушаме Горюнов? — предложи Слава. — Трябва да има някакви подозрения за убиеца. Младежът явно се е изплашил, макар да е помощник на заместник-министъра на отбраната. Убиха двамина негови приятели. Обществеността замря в очакване кой е следващият? Следващият е именно той. В такива условия хората съобразяват къде по-бързо от обикновено.

— Не го понасям повече от три минути — рекох.

— Стареем! — обясни Слава и пак наля в чашите. — Ставаме нетърпеливи към потенциалните жертви.

— На кого е притрябвал тоя? — махнах с ръка аз.

— Лоша работа. — Грязнов поклати глава. — Раздразнителни сме. Озлобяваме се. Аз например нямаше да бързам да отхвърля тази версия.

— Нещо не ми е ясно — въздъхнах на свой ред. — Стреля като професионалист от най-висока класа, а се държи непредсказуемо като новак. Ако тази версия е вярна.

— И това означава… — Слава вдигна показалеца си. — Какво?

Спогледахме се.

— Че не е готвен специално — казах аз. — Просто е много добър стрелец. Нищо повече.

— Значи никой не го е инструктирал — добави Слава.

— Вълк единак? — попитах.

Вече не сваляхме очи един от друг.

— Един дявол знае! Не е килър в прекия смисъл на думата. Един убиец не би се държат така — заключи Слава. — Още по една?

— Поговори с Горюнов — предложих, след като изпихме чашите. — Нещо там не е наред. Представяш ли си, дойде да търси при мен защита? Макар неговият шеф да може да му отдели цял батальон охрана от спецчастите.

— Има с какво да се гордеем — промърмори Слава. — Още правим впечатление, макар и измамно.

В това време позвъни одевешният пиколо от хотел „Мир“, Бичков.

— Спомних си някои работи — започна той. — Може да е дреболия… Но нали ми казахте да си спомня всичко, което ми се струва странно.

— Да, да — рекох аз и намигнах на Слава, за да му подскажа, че се обажда още един свидетел.

— Знаете ли, всички бързаха, тичаха, говореха, когато се случи. А един човек… впрочем не съм го виждал повече, се държеше не като другите.

— А в какво се изразяваше това? — поинтересувах се аз. — Може просто да е бил пиян.

— Веднага виждам пияните — прекъсна ме Бичков. — Този… как да ви обясня… също отиваше към изхода, за да погледне с останалите… Но сякаш малко го интересуваше. Не бързаше, поглеждаше се в огледалото. Как изглежда де. Всички бързаха, заобикаляха го или, напротив — бързаха навътре към хотела. Разказваха си оживено. Хващаха се за главите…

— Разбрах. После видяхте ли го? Да речем, на другия ден?

— За съжаление не съм запомнил. Не ми беше до това, нали разбирате. Ще се смеете, начел съм се на криминалета. Но дори тогава в навалицата и блъсканицата ми се стори…

— Не е като другите — подсказах аз.

— Точно така. Нали ме помолихте да разкажа, ако си спомня нещо необикновено.

— Така, така. И как изглеждаше? Нещо необикновено?

— Май се отличаваше по ръст. Искам да кажа беше висок… Струва ми се, че напразно ви отнех времето — каза той извинително.

— Никак даже — успокоих го аз. — Напротив, вашите сведения са много важни, сега ще изпратя в хотела моя помощник, той ще запише показанията ви.

— Обърнал му внимание, защото клиентът е бил висок, така ли? — поинтересува се Слава, когато затворих телефона.

— Нещо такова. Старче, не ти ли се струва, че в тази история има прекалено много косвени, случайни и незадължителни неща? Като никога.

— Висок ръст — продължи той. — Поне това съвпада. Плюс непрофесионалното поведение при високопрофесионалната стрелба.

Извиках в кабинета си Могилинец и го помолих да отиде в хотела да доразпита Бичков.

— Костя май отдавна не е звънял — казах аз. — Седиш тук като на повикване, а може вече да си отстранен, но размишляваш за нещо…

— Ти му се обади — предложи Слава. — Какво, да не те е срам? И му кажи всичко, както си е. Или работим, или почиваме!

— Сигурно чака да чуе какво сме открили — рекох аз. — Какво имаме? Ръст — висок, точност — още по-висока. Може да е олимпийски шампион по стрелба, когото са забравили, а за отмъщение той се е ориентирал към криминалните структури?

— Ти би ли се натискал там, ако си олимпийски шампион? — поинтересува се Слава.

— Само от скука — повдигнах рамене. — Но ти не ми отговори.

— Какво да отговоря? — Той размаха ръце. — Нали каза непрофесионално поведение и професионална стрелба. А структурите няма да допуснат такова нещо.

— Има и друг вариант. Използват и ликвидират. После ликвидират ликвидатора. По дяволите…

— Щяха да го направят веднага след убийството на Салуцки — заключи сериозно и трезво Слава. — Помниш ли, като ти разказвах за делото на Звонарев?

— Може да им е харесало — настоявах аз. — С банкера минава отлично. Решават да опитат още веднъж. Такъв стрелец!

— Всичко ми е ясно — рече Слава и дръпна един лист към себе си. — Значи трябва да изясним чрез Федерацията по стрелба кой може да е този стрелец. Друго какво?

— Не забравяй ръста — подсетих го аз. — И разпитай из моргите не е ли имало висок мъж, убит през последните един-два дена. Може да е убит по различен начин — намушкан, удушен, отровен.

— Не е лесна работа. — Слава въздъхна. — Когато се залавя с толкова отговорна работа, всеки убиец подозира, че искат да се отърват от него. И затова винаги е нащрек. Но ако има нещо подходящо — млад, висок, слаб, загорял от слънцето… така ли беше? Ще сравним с фоторобота, ако стане.

— Въображението ти работи доста — възхитих се аз. — Какви други светли мисли те спохождат?

— Моите съдове толкова се разшириха, че преставам да разбирам защо ни е всичко това. Нека хората от „Лубянка“ се заемат.

— Те не обичат неразкритите престъпления — вметнах аз.

— А кой ги обича? — Слава заскуча. — Само жълтата преса.

— Да вземем да звъннем на Костя? — предложих. — Така и така, ще кажем. Стоим като мокри врани под дъжда на вестникарската критика и мигаме на парцали.

— Вече ми звъняха от по-известните вестници — рече Слава.

— Такива радостни. Ами как, още едно поръчково убийство, с което нашите славни органи не могат да се справят.

— Я ги прати по… — изругах аз.

— Ще ги пратя. Без да ги моля. А какво ще правим сега? — пак започна да досажда Слава.

— Ще звъним или не? — попитах отново.

— Първо сдъвчи нещо — отвърна Слава. — Ще те удуши през слушалката. Почти винаги познава.

— Няма да ме познае — упорствах, докато набирах номера.

Меркулов беше в кабинета си. Веднага вдигна слушалката, сякаш е чакал да му се обадя.

— Намерихте ли нещо? — попита, вместо да каже „добър ден“.

— Още някого да са убили? — отвърнах на въпроса с въпрос. И почти осезаемо видях как се намръщи. Не от миризмата, която според Грязнов се разнасяла по жиците, не.

— Още не — каза той. — Но облаците се сгъстяват. Мнозина звънят, интересуват се как върви следствието. А вие в това време пиянствате…

— Кой се обажда? Банкерите? Финансовите босове?

— И едните, и другите. И пресаташето. Искаш ли фамилиите?

— Значи не им е чиста работата… — казах аз. — А ние тук с известното ченге Грязнов се лекуваме и недоумяваме защо още не сме отстранени от делото поради професионална негодност.

— Няма да ви избяга! — отвърна в същия дух Костя. — Готов ли е фотороботът? Вече чух за балистичната експертиза, но фотороботът?

Откъде знае, че го готвим? Не е споменавал нито дума по въпроса. Спогледахме се с Грязнов. Очите му станаха на понички. Което означаваше: за пръв път чувам, макар едва ли знае за какво говорим.

— Всичко ще е наред. Само трябва да знаем със сигурност — убиец ли е квартирантът на старата баба, или няма отношение към всичко това.

— Заеми се с това. — Костя бе твърд. — Тази история се контролира от главния. Разбра ли?

Разбрахме. Как иначе. Всички са изправени на нокти. Костя не ще формалности: стараем се, правим фоторобот. Последното убийство вдигна доста скандален шум. Направо на територията на Белия дом застрелват прессекретаря на вицепремиера. Какво ще стане по-нататък? — Направо виждах как популярните телевизионни водещи подбелват очи.

А ние сме седнали и пиянстваме.

— Разбрах намека — рекох на Костя.

Слава ме гледаше.

— Да тръгваме! — казах накрая и затворих телефона. — Хвърлят ни направо във водовъртежа на събитията, които не сме предизвикали. Сега ще спорят: ще изплуваме ли, или ще се удавим.

Той кимна смирено, усещайки вината си.

— Да вървим — съгласи се и едва се надигна от мястото си. — Но къде?

— Засега не знам. Там ще видим…

Едва по пътя съобразих къде се каня да ходя. При кварталния милиционер, бабата е разказала за него на Фрязин. Той има точно око. Сигурно веднага е надушил нещо нередно.

Не знам как е при другите, но за мен образът на кварталния милиционер е навеян от съветските филми за нашата доблестна милиция.

Какво беше учудването ми, когато срещнах Володя Фрязин пред служебния апартамент, където живее търсеният обект. Младият ми колега бе съвсем тъжен и объркан.

Като ни видя, не се учуди никак и допря пръст до устните си.

Ослушахме се. Дори шумът от центъра на столицата не можеше да заглуши мощното хъркане зад вратата.

— Човекът почива — рече съчувствено Слава. — Я колко славно хърка. Може да се каже, че разкрива душата си след трудовия ден и не по-малко от две чаши водка „Бринцалов“.

Слава има набито око, изострен слух, стопроцентов нюх, както е редно за едно опитно ченге, затова не започнах да споря.

— И отдавна ли висиш тук? — попитах Фрязин.

— Ами откакто излязох от вас, оттогава — каза той и деликатно изви носа си встрани от шефските миризми.

— Дълго ли ще стоим тука? — попита Слава и се олюля леко.

Въпросът бе справедлив. И на мен ми омръзна да гледам как Володя натиска ли, натиска звънеца.

Блъснах вратата с крак. Тя поддаде, макар и трудно. Спогледахме се и я напънахме. Най-накрая в образувалата се пролука видях сътрудника на милицията да лежи, вече не хъркаше, а псуваше с всичка сила.

В коридора стоеше млада изнурена жена с бебе на ръце и гледаше безучастно как се опитваме да нахлуем в жилището й, докато мъжът й самоотвержено се мъчеше да ни препречи пътя с тялото си.

Няма да съобщавам подробности как и с какви средства довеждахме в съзнание безсмъртната душа на кварталния, за да не научи потенциалният ни противник нашата методика и да не се възползва от нея.

Когато кварталният Антипенко окончателно се окопити, се оказа, че е млад светлокос старши лейтенант от най-лека категория (благодарение на което отворихме вратата, въпреки пасивната му съпротива).

Щеше да се пазари за неприкосновеността на жилището, а после махна с ръка и изпрати жена си Люся за бира.

В това време Слава, като преживяваше, следеше съчувствено перипетиите на възстановяването му, а после зададе подсказващ въпрос:

— Коля, ходи ли у Бодунова, в блока до „Склифосовски“, когато са изпратили жалба срещу квартиранта й?

— Ходих. — Коля Антипенко тръсна съкрушено глава, като се опитваше да нахрани бебето с някаква млечна каша. — Ходих и направих строга забележка.

— Видя ли му документите? — попитах аз.

— Видях ги. Нищо особено. Истински. Защо?

— Фамилията му! — извикахме едновременно двамата със Слава. — Зафиксира ли фамилното му име? Не помниш ли как изглеждаше?

— Ами… — той се смути, сякаш си спомняше. — Някъде съм записал…

И дори се насочи към масата, отрупана с бебешки ританки, чинии и някакви смачкани хартийки. В това време детето ревна и отвлече вниманието му.

Ние със Слава се спогледахме. После погледнахме нещастния Володя. Кой знае защо му се струваше, че е виновен за това, което става. Нелошо качество, трябва да призная. Спомага за възпитание на отговорност в подрастващото поколение, което се е забързало да ни отмени.

Затова Слава стана, взе бебето на ръце и то млъкна, поотвори устица и загледа новоизпечената си бавачка.

— Не се отплесвай — каза Слава строго на кварталния Антипенко, онемял от такова посегателство вече не върху служебната му квартира, а върху собственото му синче.

В това време бебето миролюбиво ядеше кашичката, с която Слава Грязнов сръчно пълнеше лъжичката. Нашият милиционер сбърчи чело, припомняйки си за какво сме се явили при него. А като си спомни, изведнъж се засуети, хукна към кухнята и започна да трака там вратата на хладилника.

Пак се спогледахме. Напразно сме разчитали на него. Когато изтрезнее, ще трябва да го разпитаме по всички правила.

Но когато мълчаливо взехме това решение, старши лейтенант Антипенко, поел инициативата в свои ръце, се появи на прага на стаята с радостно очакване в очите.

В едната си ръка държеше недопита бутилка, а в другата — смачкана хартийка.

— Ето! — рече той и показа отдалеч драскулките си. — Иван Владимирович Прохоров! Шейсет и осми набор. Жител на Барнаул. Обаче да ме убиете, не мога да си спомня как изглежда.