Фридрих Незнански
Отписаният (41)

3.

Както вече казах, Костя имаше навика да звъни не навреме. И както обикновено, малко се попрепирахме двамата с Ирина кой да се обади, а също надълго изяснявахме кой е забравил да изключи телефона.

— Твоят Меркулов звъни, ти се обади — каза тя.

Нищо не ми оставаше. Вдигнах слушалката и се заканих на жена си с юмрук.

— Убита е журналистката Клеймьонова. По същия начин.

Причакали са я на прага на дома й. Стреляли са през улицата. Тъкмо тръгвала за работа.

— Женя Клеймьонова? — ахнах аз. — Нея пък защо?

— Както се досещаш, не съм стрелял аз — отговори уморено Меркулов. — Тръгвай веднага. Направо ела в редакцията й. Между другото, Фрязин вече е там.

— Тъкмо се бяха уговорили днес да се срещнат! — спомних си аз. — Идвам!

Трескаво се обличах. И тъй, ловът продължава. Нова серия от убийства? Починал си е и се е заловил за старото? С какво му е попречило това момиче? Помня, много добре помня, беше идвала при нас в Главна прокуратура. Чакаше с часове в приемната на главния прокурор… Какво ли не говореха за нея. Обичала, видите ли, горещите теми и непотвърдените факти. Заради впечатляваща публикация няма да пожали и родния си баща. И все в този дух, каквото е прието да се говори в такива случаи. После я видях разплакана, изскочи от приемната. Някой се опита да я спре, но тя махна с ръка…

Веднъж попитах Меркулов за нея. Той направи почти същия жест, който и тя. Като се оправда с неосведоменост.

На път за редакцията изведнъж си помислих: странно, защо не отиваме на мястото на убийството й, а на работното й място. Но Костя знае по-добре. Там, край дома й, вече работи оперативно-следствената група.

В редакцията бе задимено, никой не работеше, момичетата плачеха, момчетата — зли като дяволи. И крещяха на Меркулов и Володя Фрязин.

Отначало не разбрах: за какво е тази врява?

— Нали сте от Главна прокуратура? — викаше срещу тях един чернокос младеж, а сега и срещу мен и възбудено размахваше книжа, които се сипеха по пода. — Ето колко писма сме ви изпратили! Вие я убихте! Вие! — И неизвестно защо забоде пръста си в мен. Сигурно защото вече бе изпобол Володя и Костя.

— Имам алиби — опитах да се измъкна с шега. — Сутринта си бях у дома.

Но това само наля масло в огъня.

Сега крещяха всички. Някои сътрудници имаха истерика. И тогава Меркулов ме шашна. Взе че пусна телевизора. И седна срещу него, като следеше внимателно разиграващите се там латиноамерикански страсти.

— Какво, да не сте дошли тук да гледате кино? — кресна главният оратор.

— Сега ще предадат последните новини. — Меркулов дори не се обърна. — Може да кажат нещо съществено за смъртта на вашата Женя.

Те се спогледаха и млъкнаха.

— А нас не искате ли да изслушате? — попита младежът.

— Затова сме дошли — бе невъзмутим Меркулов. — Но когато говорят всички едновременно, нищо не може да се разбере.

— А вие наистина ли искате да намерите убиеца? — попита някакво момиче.

— Търсим го. — Костя разпери ръце. — Колко месеца вече. Вашата колежка е осмата поред. Но преди да узнаем кой е, искаме да разберем защо. Изясняваме мотивите. Ето, това е следователят, който води делото.

— Вече знаем кой извършва тези престъпления — казах аз. — Дори вашият вестник публикува фоторобота. Нали помните?

— Вие ли сте следователят Турецки? — попита младежът, който засега говореше вместо всички.

— Същият. Извинете, а вие кой сте?

— Толя Воронин. — Той протегна тясната си студена длан, изпоцапана с нещо черно. — Заместник-главен редактор. Женя работеше в моя отдел.

— Много ми е приятно — казах. — Представям си колко време сте изгубили за емоции.

— А този младеж кой е? — Той безцеремонно посочи с пръст Володя, който се смути. — Също ли е следовател?

— Работи в моята следствена група — поясних. — Ще поддържа контакт с вас. Ще се занимава с вас и ще ви разпитва. Това ли беше? Свършиха ли въпросите? Може ли да попитам за някои неща?

— В моя кабинет въпросите задавам аз — заяви той в пародиен стил, което предизвика усмивки по разплакалите физиономии на Женените колежки, но те бързо угаснаха. Сигурно се е нагледал на криминални филми с характерните щампи. — Откъде решихте, че точно този е убиецът? — попита Воронин вече с нормален тон.

— По почерка — отвърнах. — И по доказателствата, които имаме. При това мога да се позова и на един толкова нематериален аргумент, какъвто е интуицията.

— Ние писахме за килъра — каза той. — Макар да ни отказахте контакт. Отказахте да давате информация. Или нещо греша? — Той присви очи.

— От вас щеше да излезе добър следовател, ако навремето бяхте завършили юридическия факултет. А не може ли да поговорим в по-тесен кръг? Искам да съм сигурен, че чутото няма да излезе от тези стени.

— Аз вярвам на сътрудниците си! — рече той предизвикателно.

— А аз не напълно. Или предпочитате да пренесем разговора ни в моя кабинет?

Толя Воронин погледна колегите си. Те излязоха вкупом, а той спря телевизора.

— Напразно го изключихте — обади се Меркулов. — Може да покажат мястото на убийството, което още не сме видели.

— Не мога да гледам такива неща. — Гласът му трепна. — Ще ви кажа повече, отколкото те. Но първо ми обяснете на какво се крепи вашата увереност? Нали помня нашите публикации по тези убийства. Помня кои загинаха. Там са оформя някаква поредица. Някаква закономерност. Нека засега да е необяснима за вас… Но Женя никак не се вписва в тази поредица! Извинете, ако не съм казал нещо както трябва. Нали разбирате…

— Няма страшно — успокои го Меркулов, като се спогледахме. — Всичко е съвсем правилно. Ние също не разбираме добре от какво се е ръководел убиецът или тези, които са го наели. Макар да имаме някакви съображения. Правилно, аз също съм съгласен с вас: Женя Клеймьонова не се вписва в тази печална редица от никаква гледна точка. Но има обективни фактори. И в това отношение ще ни помогне балистичната експертиза. Надявам се, че разбирате за какво говоря?

— Горе-долу — Толя кимна. — Нима знаете вече резултата?

— Не още — поклатих аз глава. — Говоря само за собствената си интуиция. Нещо ми подсказва, че е точно така, макар да не разполагаме още с фактите. — И аз прочетох малка лекция. — Отпечатъците върху куршума ясно изобразяват микрорелефа на стените на канала в цевта. Отразените признаци позволяват да се идентифицира оръжието, от което е излетял даден куршум.

— Резултатът ще дойде още днес. — Меркулов погледна часовника си. — Аз съм се разпоредил. Експертите вече работят по въпроса.

— Дори ако бъде така, както твърдите — упорстваше Толя, — пак не мога да сложа Женя в една редица с Руслан Садуев или украинския националист. Опасявам се, че ще тръгнете по лъжлив път, когато поискате наистина да задълбаете.

Погледнах Володя Фрязин, който до този момент не бе проронил нито дума. Той гледаше сериозно Толя, като се стараеше да не пропусне нито дума.

Аз въздъхнах изразително:

— Може да сте прав. Но няма да гадаем. Следствието наистина не търпи гадаене. Сега може ли аз да попитам?

Той кимна, като ме гледаше напрегнато.

— За какво са могли да я убият? Имам предвид мотивите.

— Трудно е така изведнъж… — рече той, след като помисли. — Толкова скандални истории. Заплашваха я по телефона. После заплахите спряха. След некрасивата история, която й се случи във вашето ведомство, където предишният ви шеф просто я изпъдил, тематиката на статиите й стана по-спокойна. Сега и той е в следствения арест. Разбирам, че със смяната на ръководството редът при вас се е изменил. Но и вие сте работели там по-рано, всичко това стана по ваше време! Защо никой от вас не пожела тогава да изясни нещата, за какво обидихте момичето?

— Изглежда, не си представяте добре по какво Главна прокуратура се различава от вашата редакция.

— Всичко е вярно! — прекъсна ме Костя. — Работехме там, поне по това време. Но двамата с Турецки бяхме отстранени от делата.

— Константин Дмитриевич Меркулов сега е заместник главен, тогава не беше — казах на Толя Воронин. — Затова все пак ни обяснете що за история е тази, заради която Женя е търсила прокуратурата.

— То е свързано с Чечня — отвърна Толя и ние с Костя се спогледахме.

Аз дори не мислех да прикривам тържествуването си и вдигнах палеца си.

— Тя ходи там, колкото и да я разубеждавахме — продължаваше Воронин. — Не бе на себе си, когато се върна. Все се страхуваше, че я следят. Нищо не искаше да ни разказва. После изведнъж ми донесе материал. Само обвинения по адрес на властимащите — и никакви конкретни данни. „Страхувам се — точно така каза. — Първо трябва читателят да се заинтригува. Нека някой да се стресне, да направи запитване. А материалите, които съм донесла, не мога да покажа дори на теб.“ Главният редактор свали статията й от броя. Позова се на липсата на доказателства. За мен това бе неочаквано. Смятах, че е правилно първо да предизвика огъня върху себе си. Нека да има съдебно дирене, там Женя ще си представи материалите. Между другото, поведението на главния ми се видя странно. Нервничеше много, изведнъж ми се разкрещя и замаха ръце срещу мен. Никога не съм го виждал такъв. Та материалът на Женя не влезе. Нищо не можех да разбера. Минаваха къде по-скандални неща. А сега — стоп! Тя ревеше, не беше на себе си, момичетата й даваха валериан. Казваше, че ще отиде при главния прокурор. Толкова пъти ходи. Никаква полза. Просто я изпъдили и обвинили бог знае в какво.

В това време на вратата се показа нечия глава. Някакъв младеж посочи на Толя часовника си: време е значи.

— Извинете, но трябва да отидем в дома й — стана той.

— Последен въпрос — рече Меркулов, когато и ние станахме. — Къде са материалите й — бележници, статии, записи? Може ли да ги видим?

— След като ходи в прокуратурата, в дома й и в редакцията имаше обиск — каза Толя. — Не знам кой го е правил. Бяха преобърнали всичко с краката нагоре. Тя се възмущаваше, плачеше, но аз разбрах, че по време на обиска са й иззети документи. Може да е имала копия, които да са скрити някъде. Възможно е. След обиска тя се успокои бързо. Това е странно, но така беше. Каза, че ни обича всички, но засега няма да може да се довери напълно на никого. Че ще дойде време. И то дойде…

Погледнах изразително Володя. Той ми кимна с разбиране.

— Ще дойдем с вас. Изобщо, поддържайте връзка с Володя Фрязин. Той ще се занимава наравно с мен с това убийство.

Редакционната уазка, която ни друсаше двамата с Володя, бе препълнена. През целия път мълчахме.

Мислех, че всичко чуто не се вписва напълно в моята версия. Журналистката явно отпадаше от редицата. Макар работата й също да е била свързана с Чечня. Шефът й, този нервен Воронин, имаше право. Не можеш да я поставиш редом с останалите от седмицата убити. Но тя нещо е знаела, пречела е на някого — това бе ясно като бял ден. С какво, с каква информация е идвала при нас в прокуратурата? Останали ли са някакви дири в секретариата, някакви документи, писма? Костя сигурно вече е възложил на помощниците си да проверят. Но сега друго ме занимаваше повече: до какво се е докопал Слава Грязнов? Обикновено той не губи време за разпити, действа, за разлика от някои тук присъстващи…

Да вземем за пример Меркулов. Едва го накарахме да разреши подслушването на телефона на Горюнов. Може Костя да не е протакал случайно. Телефонът върху нощното шкафче на Горюнов до гигантския телевизор е само за заблуда на противника. Самият Серьожа сигурно обикаля из Москва с мобифон. А те имат секретен код. Ще го подслушаш на куково лято.

Въпросът не е там. На кого може да се обажда? Още не му е свършила отпуската. Да е залегнал и да изчаква? Може би се надява, че ще хванат килъра без него?

Нека се надява. Непременно ще се обади на работа. Ясно е като две и две четири. Такива длъжности не се срещат под път и над път. Или все пак животът е по-скъп?

Да започнем да подслушваме във военното му ведомство? Бррр… За това ще трябва да се отговаря. Никой няма да рискува. Има на кого и къде да звъним. На Ала Светлова, от ясно по-ясно. Да разпитаме Светлана какво е имало между тях. Ала каза полунашега, че уж Горюнов я отнел от генералския син, който станал килър.

Хубаво ще е да имаме подробности! Или има смисъл да поразпитаме хубавичко таткото Тягунов? Май не знае, че синът му е толкова жив и здрав, че лишава от живот и здраве съотечествениците си…

Не, жал ми е за стареца. Пък и не сме събрали пълни доказателства за вината на сина му. Засега може да минем без него. И той не знае за кого строи онази огромна вила. Единственият му син изчезнал в Чечня. Засега не се очакват нито внуци, нито правнуци. Струва ми се, че си вдига пирамида като някой древен фараон.

Но да се върнем при убитото момиче. Аз видях предполагаемия й убиец в театъра и никога нямаше да помисля, че е способен на такова нещо. Погледът му е друг. Дори си помислих: този няма да гръмне по жена или дете. А в този случай жена и дете са в един човек. Но ако не е той, тогава кой е?

Сега главното звено е балистичната експертиза. Сигурно трябваше да отида направо при криминолозите от Научно-техническия отдел, на „Петровка“ 38, за да разбера поне предварителните изводи.

Само спокойно. Не се знае кое ще разбие по-бързо предположенията ти — идентичността на оръжието или обратното? И в двата случая е лошо.

Може някой, който е искал да заличи следите, да се е постарал да уцели това момиче в основата на черепа, за да прехвърли отговорността върху килъра, нали вече сме го идентифицирали, макар да не сме намерили винтовката му. Но той, този убиец, стрелящ по младата журналистка, не може да не знае: трябва, задължително трябва балистиката да съвпадне!

Стрелецът не е такъв глупак, за да не разбира тия неща. Може да е разчитал да предизвика сензация сред нашите журналисти?

Те работят, без да имат достоверни данни, позовават се на повърхностна информация, преследвани от мисълта за тиража. И на сутринта току се появила статийка, разтърсваща обществеността. Само че защо му е всичко това на самозванеца? За да сплаши някого? Да посее хаос, паника, подозрения?

Къде е смисълът?

Колкото по̀ наближавахме мястото на убийството на Женя Клеймьонова, толкова повече ми се струваше, че познавам тези места. Не че съм бил тук. Така си беше. Същата огромна кооперация, край която таксито стовари килъра, бягащ от премиерата на бившата си съпруга. Да му се не види! Направо ми се вие свят от този сюрреализъм, да го вземат мътните!

— Познато ли ти е? — попита Слава Грязнов, след като се ръкувахме.

— Ти го предизвика… — промърморих аз. — Добре се стреля оттук значи!

— Тъкмо обратното! — прекъсна ме той. — Не са стреляли оттук нататък — той махна с ръка по посока на баровските блокове, — а оттам насам! А тя живее тук, на седмия етаж… По-точно, живеела е — поправи се той.

Спогледахме се озадачено. Какво ли може да означава това?

— Това говори само за едно: че ни домързя да претърсим хубаво всички входове — рече Слава. — Всичко помня, няма нужда да ми триеш сол. Така казах. А вие не трябваше да ме слушате!

— Значи той не е дошъл случайно тук? — попитах аз.

— Ами да! Правилно каза, че е новак. Никой не го е подготвял.

— Нещо става с главата ми… — оплаках се аз. — Може просто да е съвпадение. Трудно за обяснение, но съвпадение. Искаш да кажеш, че онази вечер е дошъл при нея, в тази кооперация, за да се скрие, а после да я застреля от покрива на отсрещната сграда? Глупости!

Най-сетне формулирах виденията си. Сериозни като бабини деветини.

— Не ме баламосвай! — разяри се Грязнов. — Не съм казвал такова нещо! И не може да бъде! Освен ако те не са били съдружници. И после той я очиства. При съдружниците стават такива неща…

Оперативните служители, които стояха край нас, ни слушаха със зяпнали уста. И само Володя Фрязин разбираше за какво спорим.

Погледнах Толя Воронин, който тъжно ни наблюдаваше.

— Попитай го — хванах Слава за ръкава. — Толя, обясни му дали тази млада журналистка, надежда на нашия независим печат, такава чиста и благородна, е могла да стане съдружник на убиец?

— Дори не мисля да го обсъждам! — Той тръсна глава и се отмести настрана.

Изгледах умолително Володя Фрязин. Ето кой трябва да реши кой крив, кой прав. Но и неговите очи шарят наоколо — сигурен знак, че е объркан.

— Хайде лично да видим мястото на произшествието — предложи Грязнов. — Само спокойно. Като спазваме всички тактически и технически похвати, разработени за оглед на местопрестъпления, където е употребено огнестрелно оръжие.

— Браво! — похвалих го аз. — Пиша ти шест плюс. Сега да вървим да съчетаваме теорията с практиката.