Фридрих Незнански
Отписаният (44)

6.

Павел не знаеше накъде да шофира автобуса. Като покара малко по тесния път, чак до разклона, той се обърна към пътниците.

— Сега накъде?

Те заговориха на езика си, заспориха, на него му се стори странно, че не знаят точно накъде да вървят. Но той още по-малко знаеше. И затова тръгна в посоката, която най-накрая показаха.

Бяха изминали около два километра в прашния зной, когато пак ги спряха хора с автомати и зелени превръзки на челото.

Той си помисли отпаднало, че няма да издържи второ подобно представление. „Аз не съм Рамбо. Ще се предам, пък каквото ще да става. Сигурно ще ме разстрелят.“

Той слезе от кабината и веднага попадна в центъра на разгорещен спор. Изглежда, бабите не искаха да го пуснат. Друго нещо са младите. Направо се разбесняваха, като улавяха за ръкавите хората със зелените превръзки. Но ето че една баба, като крещеше яростно, ги разблъска всичките и заведе при Павел брадат мъж на средна възраст. Той бе с чалма.

— Това е синът ми! — извика жената. — Тук той е главният. Ти спаси от ония бандити мен, сестра ми, племенничката.

Младежите пак заспориха, заръкомахаха.

Синът на старицата вдигна двете си ръце, сякаш се предаваше, и всички замълчаха.

— Ти си спасил моята майка — каза той. — Спасил си нейната сестра и племенничката от бандитите! Тия са по-вредни от руснаците. Те са позор за чеченския народ! Затова — продължи той, след като всички се умълчаха — аз съм готов да те пусна да си вървиш в Русия, ако обещаеш, че няма да воюваш срещу нас.

— Нямам право — каза Павел, измъчван от жегата. Усещаше как го смъдят раните от рояците мухи, които не можеше да стигне с ръка. — Аз изпълнявам дълга си. Както вие изпълнявате своя.

Младежите пак зашумяха и поискаха разстрел за руснака. Но майката на водача пак се застъпи за спасителя си. И пак започна да доказва нещо на сина си на своя си език.

— Ти си истински воин! — извика водачът. — Отговори като мъж. И аз те пускам без никакви условия, макар да знам колко чеченски бойци можеш да убиеш. Но вярвам ще го направиш в честна схватка. Няма да хвърляш позорно бомби по селата, които защитаваме тук. Няма да палиш и грабиш домовете ни…

— Няма да дам такава заповед — съгласи се Павел.

Главатарят му протегна ръката си.

— Аз се казвам Имай! — представи се той. — Ако попадна в плен, бих искал да е при теб, ако получа куршум — да е от теб. Свободен си!

— Аз се казвам Павел Тягунов. Майор съм от руската армия. — Павел му стисна ръката. — И пожелавам никой от нас да не попада в плен или на мушката на оръжието. Желая на всички да се върнат у дома си.

И се олюля лекичко. Топлинен удар, помисли той, трябва да издържа. Но вече го подхванаха на ръце и го внесоха в най-близката къща. Там му дадоха вода, почистиха и обработиха раните му.

— Ето, ще те излекуваме, ще се върнеш ти при своите и ще убиваш ли мъжете ни? — попита го на лош руски млада жена.

— Не й се сърди — обади се Имай. — Убиха мъжа й и брат й. Служил съм в армията и знам какво е дълг. Моята заповед остава в сила. Пренощувай с нас, утре ще си отидеш.

— Може би е по-добре да ме размените за някого от вашите? — попита Павел. — Така е по-справедливо. Всички ще го разберат правилно.

Те пак заговориха разпалено, заспориха, като поглеждаха доброволния пленник.

— Ти си истински мъж — каза Имай. — Така ще направим. Ще те сменим за войник. Ако в Русия и Чечня всички разсъждаваха като теб, никога нямаше да има война. Щяхме да живеем като братя!

Сигурно е писал някога стихове, помисли Павел. Не бе очаквал да срещне сред тях човек, който да говори с такъв патос. А главното, всички са съгласни с него.

Направо като сцена от опера. Някога Ала го водеше на опера.

— Бях учител по руски език и литература — каза Имай и се загледа в Павел. — Ето какво направи войната с всички. Великият Толстой е писал за Хаджи Мурат, нима вашите държавници не са го чели?

На сутринта Имай го събуди.

— Ставай, време е да тръгваме, драги. Русите са съгласни да те разменят. Само да не ни пробутат някой криминален като миналия път, тогава няма да има никаква размяна. По-добре да те пусна така.

И както беше по шорти и чехли, отиде в градината. В дъното между дърветата имаше стар обгорял танк Т-55, покрит с ръжда. За дулото му бе вързано въже, на което се люлееха изпрани дрехи.

Домакинът се качи в танка, на мястото на водача. Люкът се отмести трудно встрани, чу се скърцане на отдавна несмазван метал. Запали двигателя. В градината се вдигна синкав миризлив пушек. От къщата изскочиха жени, замахаха с ръце, но късно. Въжето се скъса и танкът излезе от градината на прашния път, а жените огласиха с виковете си наоколо, само че Имай не им обърна никакво внимание. Павел го настигна и седна на бронята. Пътуваха из богато някога село с керемиди по покривите, гаражи и метални врати. След тях тичаха хлапета, викаха нещо, усмихнати, замеряха ги с камъни и буци и се стараеха да улучат руснака. И ето, стигнаха до една голяма плевня, пазена от няколко юноши със сачмалийки. Имай слезе от танка, приближи и им прошепна нещо. Те поклатиха глави, загледани в Тягунов. После отместиха без желание желязното резе от вратата. Те влязоха вътре, Павел помисли и също влезе. Там намериха няколко брадясали, изпосталели пленени войници и двамина дрипави бездомници, които носеха душа под наем…

Роби, Павел си спомни разказите на препатилите. Държат руснаците като роби. И при случай ги разменят като пленници за свои роднини. А след това, като се взря в тъмното, видя още един — офицер, прикован с верига към стената.

— Разбрахме се да разменим трима за трима — каза Имай на Павел. — Теб и ще изберем още двама.

Павел гледаше мълчаливо офицера. Трудно го позна и не вярваше на очите си.

— Паша… — втренчи се в него офицерът. — Ти? Тук? Аз съм, Прохоров. Ваня. Не ме ли позна?

Всички млъкнаха и ги загледаха. Момчетата, които сочеха бездомниците, притихнаха.

— Той е вторият — каза Павел. — Третия сами го избирайте.

Като чуха това, момчетата вдигнаха шум, замахаха с ръце, засвяткаха с очи.

— Не го дават! — съкрушено махна с ръце Имай. — Само за долари.

Като чуха за долари, пазачите закимаха бързо-бързо: да, да, петнайсет хиляди.

— Паша, по-добре остави — рече Прохоров. — Вземи ми документите. — Той ги извади от задния джоб на панталона. — Ето, да ги покажеш на нашите. Че не знаят къде да ме търсят. По-добре вземи със себе си тия нещастници. — Той кимна към бездомниците. — Ние сме отскоро, попаднахме в засада, а те са от няколко години… Всичко ли е наред, изглежда, си дошъл наскоро?

— Дори не успях да стигна до частта си — усмихна се Павел.

— Никога не бих могъл да си представя, ти — пленник — поклати глава Прохоров. — Та предай там… Няма разлика дали ще ме разменят или откупят. И коли приемат. Фолксваген или тойота втора употреба.

Като чуха за коли, момчетата се разбъбриха оживено: тойота, да, мерцедес, да…

— Хранят ни сносно — каза Прохоров. — Охраната дели с нас своята храна. Не са лоши момчета. Натъпкали са им главите с приказки за национална свобода.

Имай закима оживено.

— Да, да, те са мои ученици, представяш ли си? Засега само мен слушат. Не искаха да учат руски език, мислят само за долари и западни коли. За тях това е свободата.

И той каза нещо на момчетата. Те кимнаха послушно, освободиха Прохоров и свалиха веригата.

Павел тръгна към него и двамата се прегърнаха.

— Ще те измъкна оттук — обеща Павел. — Лично ще дойда и ще те измъкна!

Те излязоха от плевнята и онемяха. Върху бронята на танка вече се бяха настанили бабите с чувалите и кошниците си. Една бе вързала козата си за буксирната кука.

— Моля ти се, кажи ми какво да правя с тях? — Имай вдигна ръце към небето. — Само да се обърна, и те цъфват. Наканили се да ходят на пазар в съседното село.

И започна да нарежда нещо сърдито, като размахваше ръце. Бабите дори не мислеха да слизат. Вдигнаха такава врява, че домакинът махна с ръка и се затътри към люка на водача.

Но все пак се наложи да слязат. Неочаквано зад планината се зададе с бръснещ полет беззвучен щурмовик СУ-27. Стариците се изсипаха от танка с неочаквана за възрастта си енергия и се скриха под него, сякаш бяха правили това неведнъж.

Щурмовикът пусна две ракети, едната по плевнята, втората по танка. Не улучи танка, но удари плевнята. Взривът разпръсна греди и дъски и избухна като огнен букет. Втората ракета се взриви в градината на съседната къща. И едва след това над главите им се разнесе ревът на самолета.

Когато пушекът и прахът се вдигнаха, всички станаха, стариците изпълзяха изпод танка и видяха унищожената плевня и труповете на затворниците и охраната. Бяха загинали всички до един.

Павел стоеше над тялото на Иван Прохоров, хапейки устни, и се стараеше да заглуши надигащото се ридание.

— Паша, да тръгваме — подкани го Имай. — Да тръгваме и да благодарим на Аллах, че ни остави още няколко дни от този проклет живот! Хайде, там няма да ни чакат дълго.

Той се измъкна от надошлите съселяни и изведе след себе си Павел. По-нататък всичко вървеше без особени емоции. Бабите мълчаливо и ловко се покатериха на танка. И ето така, всички заедно, с малка скорост, понеже горката коза едва ги настигаше, поеха напред под грохота на двигателя и врещенето на нещастното животно.

За тях се залепиха любопитни, главно хлапетии. Така стигнаха до мостчето над пресъхналата рекичка. По-нататък бе истинско шоу за размяна на техен шпионин за наш разузнавач. Бабите гледаха от бронята, утихналите момчета бяха застанали малко по-назад от танка и наблюдаваха със зяпнала уста.

Посрещнаха ги няколко офицери от вътрешното министерство и двама войника десантници с автомати. До тях стояха двама чеченци, оклюмани и със завързани на гърба ръце. Срещнаха се на средата на мостчето.

— Кого си ни довел? — обърна се един охранен капитан към Имай.

Той размаха съкрушено ръце и погледна Тягунов.

— Пленените загинаха — доложи Павел, като приближи. — Те са зад куполата.

— А вие кой сте? — офицерът присви очи. — Също ли сте пленник?

Павел протегна мълчаливо документите си.

— Откомандирован… — изхъмка офицерът. — Не успял да стигне частта си и вече се предал в плен… А вие защо оцеляхте, другарю майор, щом останалите са загинали?

Имай искаше да каже нещо, но гледайки Павел, се въздържа.

— Хайде да не се изясняваме тук — процеди Павел. — Не е ли по-добре да свършим с това?

— Откъде да зная, може да са ги разстреляли! — каза капитанът. — И ни пробутват тия… — Той кимна с отвращение към изнемощелите „роби“. — И вас за капак. Не мога ли да си го помисля?

— Коля, по-добре виж загиналите — рече Имай. — Познаваш ме. Не измъчвам пленниците, не ги стрелям аз. Виж им раните. Изскочи един от вашите „Су“-та пусна ракети, мен не ме улучи, тях улучи. Изпотрепа и нашите момчета, мои ученици от горния курс, които ги пазеха. Коля, погледни ги. А този майор е спасил моята майка от бандата на Садуев. Може да се каже, че е мой гост.

— Там ще се изясняваме… — мрачно отвърна капитан Коля и тръгна към танка.

Качи се на бронята трудно, не като бабите, отметна брезента. После също така трудно скочи на земята.

— И къде да ги дяна? — попита той Имай. — Аз съм с онази газка, къде да ги дяна? Да ги метна на гърба си ли?

— На покрива — обади се Павел. — Ще седна с тях. И ще ги крепя. Само карайте по-бавно.

— А вие, другарю майор, да бяхте помълчали — прекъсна го капитанът. — Засега сте пленник. И трябва да се изяснят обстоятелствата около вашето пленяване. Както и откъде имате този неканен адвокат. — Той кимна към Имай. — Имай, пак ми пробутваш скитници — рече той. — Какво се разбрахме миналия път? Войник за войник, нали така? Или плащай за тях, както се следва, или си ги вземай обратно! И бъди така добър следващия път да не ми караш тези, изпосталелите, нито трупове, а наши пълноценни руски войници! Разбра ли ме?

— Чакай, Коля, не се горещи… — Имай го хвана за лакътя и го дръпна настрана. И започна да го убеждава нещо, като поглеждаше към Тягунов.

Павел видя как Имай махна с ръка и започна да брои банкноти от тлъста пачка, която, изглежда, през цялото време е била в джоба на панталона му.

Капитанът, застанал с гръб към всички, ги броеше отново.

— Добре, вземай ги! — каза с въздишка и премести погледа си върху другия офицер, застанал до пленниците. — Само по един, Петя, както сме се разбрали.

И ето на средата на мостчето се срещнаха двама: Павел Тягунов и брадат чеченец — невисок, здрав, с люта злоба в очите.

— Следващия! — извика капитанът, като продължаваше да крие парите някъде под гимнастьорката.

На средата на мостчето като на кино излязоха бездомникът и висок младеж с едва наболи мустаци. Може да се каже — красавец.

— Стоп! — викна капитан Коля. — Имай, защо ухото на нашия е отрязано? Пак ли ще запееш старата песен?

— Коля, кълна се в Аллаха, нямам нищо общо! Колко съм говорил на нашите, не бива така, не е хубаво, как ще ги разменяме после? А те си знаят своето… Сигурно е искал да бяга, така ли е?

— Да — кимна смирено бездомникът.

— Нали те предупреждаваха какво ще се случи? — попита Имай.

— Предупреждаваха ме — кимна с готовност бездомникът. — Казаха: ако избягаш, ще ти откъснем мандалата.

— Ето какво прави нашият хуманизъм — въздъхна капитан Коля. — Както искаш, Имай, обаче това не е честно.

При тези думи се приближи до младия чеченец, измери го с поглед от главата до петите, хем беше почти с половин глава по-дребен, и изведнъж сръчно извади нож и дялна ухото на момчето.

Младежът се хвана за окървавеното място, приседна от болка, завика, бабите му запригласяха нестройно от танка.

— Сега вече е честно — каза капитанът, който не криеше удовлетворението си и погледна бегло към Тягунов. — Само така трябва. Само от това разбират… Око за око, ухо за ухо!