Фридрих Незнански
Отписаният (42)

4.

Шофьорът на таксито ги спря пред тухлената кула на улица „Маросейка“.

— Тук живее. — Той кимна към кооперацията. — Знаете ли? Апартаментът е с пет стаи, две тоалетни, две бани… — И кой знае защо се изплю съвсем искрено.

Изглежда, наличието на две тоалетни в един апартамент нарушаваше етичните и естетичните му убеждения.

— Без покана някак си не е удобно — дръпна се Ала.

Шофьорът я изгледа под вежди. С други думи — няма какво да ми кокетничиш, или нещо от сорта. Такива жени са винаги добре дошли.

— Да се разберем веднага — каза строго тя. — Бъркаш ме с някоя друга. Не бутам за валута. С друга част си изкарвам хляба.

Таксиджията сви рамене.

— Все ми е тая. Шести етаж, петнайсети апартамент. Вика се по домофона. Е?

— Няма да отида аз — рече тя. — Щом му трябва, ще слезе лично.

Шофьорът още веднъж сви рамене, този път по-озадачено. И тръгна към кооперацията. После се върна и извади ключовете от таблото. И отново, без да продума, тръгна към входа, около който бе пълно със западни коли.

— Имам една приятелка, най-добрата валутна проститутка. Спрямо нея аз съм миячката на съдове от затворническия стол. Не познавам по-добра от Светка. Само не се чуди на нищо. Докато те е нямало, в Москва са станали много различни произшествия.

Надошли са толкова пейзани, че няма къде да плюе човек. Ти се кокориш на всяко нещо, защото прекалено дълго си стоял в оная дупка. Значи аз ще преговарям, а ти си отваряй очите.

— Разбрано — каза Горюнов. — Но ако не стане, аз вземам инициативата.

В това време от входа излезе шофьорът, не беше сам, а направи вежливо път на клиента си. Лесно беше да го познаят — побелял, важен и с бели зъби. И много си приличаше с онзи от телевизията. Току-що бе говорил по програма „Време“. А сега си почива — без грим.

Щом видя Ала, и се смая, сетне, като се окопити, поклати глава. Но така и не се представи. Тоест бездруго трябва да ме познавате. А за мен вашите инициали не са задължителни. Все едно — няма да ги запомня. Но й целуна ръка, като сведе глава. И също тъй мълчаливо пое огърлицата в ръце.

— Светни малко — каза на шофьора. — Носиш ли фенера? — После извади лупа в изящен калъф. Разгледа внимателно огърлицата с маниера на опитен бижутер. После я върна със съжаление.

— Да се разберем веднага — гледаше той Ала. Май така и не забеляза Горюнов. — Аз не ви познавам, вие не сте ме виждали. Защото се запознавам едва когато предметът ми хареса.

— А не ви ли хареса? — ококори очи Ала. Подбива цената, няма начин…

Той се смути, въздъхна. После си погледна часовника.

— Вижте какво… Това е прочуто бижу. Издирва се. Откраднато е от сбирката на един петербургски колекционер. Не твърдя, че сте го направили вие. И не ме интересува как е попаднала при вас. Но някои ще се заинтересуват. Разбирате ли какво имам предвид? Затова е най-добре да се разделим без каквито и да било последствия за двете страни.

Той се поклони, върна огърлицата и тръгна към входа си. Изгърбил се бе като стар човек.

— Аристократ, неговата мамица! — рече шофьорът на таксито. — Измъчих се с него. Все нещо не му отърва, все нещо не е наред…

— Избяга ли ти комисионата? — попита присмехулно Ала.

— И още питаш! — Той се качи последен в таксито и даде газ.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— На мен все ми е тая — рече изведнъж шофьорът. — Само че на кого ще я пробутате по това нощно време? Още повече че милицията издирва тия дрънкулки. Нали чухте… Само такива графове дават истинската цена.

Серьожа сложи ръката си върху Алината и съвсем лекичко я подви, когато тя се обърна към него. Сега той поемаше инициативата.

— Ами ти я вземи! — предложи на шофьора.

Мъжът го погледна в огледалцето под вежди. Май не се шегува.

— Бе аз бих я взел — поколеба се той. — Дори за цялата днешна печалба.

И пак погледна под вежди пътниците си. Май говорят сериозно.

— Избави ни от стоката, а? — примоли се Серьожа.

Шофьорът чак се изпоти. Докато съобразяваше, взе да въздиша и да пъшка. За този юнак кое е сега най-важното? Да замъкне в леглото си гаджето. Когато един мъж се разгорещи така — можеш всичко да измъкнеш от него.

Той спря колата. Седя една секунда неподвижно и все гледаше под вежди в огледалото към задната седалка. После пак запъшка и завъздиша.

— Я дай пак да видя! — каза той.

— Да идем настрани — предложи Серьожа. — Ей там, пред хотела. Там е по-светло.

Около хотела имаше таксита, затова нямаше да е трудно да хванат друго.

— Ето — рече техният шофьор и протегна пачка пари. — И аз не знам колко са. Ще сложа и от моите… — И затършува из джобовете си.

— Поне си приспаднете за пътуването — усмихна се Ала.

Шофьорът я изгледа накриво, а Серьожа я побутна с лакът.

— Я стига! — рече шофьорът. — Пътуването влиза в цената. Ясно ли е? И по-бързо, че ей сега ще цъфнат ченгетата. Само те ни липсват. Правилно ли казвам?

— Правилно, правилно — закима Горюнов, докато се занимаваше нещо с огърлицата и я криеше от погледа на шофьора зад облегалката на предната седалка.

— Ама вие какво правите там? — попита човекът. — Да не сте решили да я подмените, а?

— Какво ще подменяме! — възмути се Серьожа. — Просто се закачи. Ето, вземи… Може да се каже, че ни ограби, пък и имаш претенции. Вземи!

С крайчеца на окото си вече забеляза бяла лада, чийто шофьор явно скучаеше.

Техният шофьор огледа внимателно огърлицата на светло. Сякаш че разбира нещо, помисли си Серьожа. Не дай Боже да я върне… Но едва ли, такова богатство, и то за жълти стотинки, пада веднъж в живота. Не, няма да я върне.

— И аз не знам — почуди се шофьорът. — Да бях попитал някого… Щото да не съм бижутер случайно? Добре, да става каквото ще… Хайде, със здраве. Не се сърдете, ако има нещо.

Те гледаха след него, докато колата му пъргаво потегли и се скри от погледа им. После Ала не издържа, прихна и притисна глава до рамото на Горюнов.

— Голям смях… Поне ще кажеш ли какво си намислил?

— После — прекъсна я той. — Бързо, бързо…

Той се затича към бялата осмица. Каза нещо припряно на шофьора, оня кимна. Ала ги наблюдаваше разтревожено. Какво е намислил? Таксито с безценната огърлица изчезна в тъмнината, изгуби се сред потока коли, летящи към центъра. Той мисли ли какво прави?

— По-бързо! — извика й, като се качваше в колата.

— Знаеш ли къде е вече онова такси… — рече тя и седна до него. — Там едно такси — може да сте видели — току-що тръгна? — обърна се тя към шофьора, младо момче, което веднага я зяпна в огледалцето. — Трябва да го настигнем.

Шофьорът повдигна рамене.

— Казаха ми: към стария „Арбат“? — Той премести погледа си към Серьожа.

— Там карай! — кимна Горюнов. — Слушай, не ми пречи, а? — обърна се той към Ала.

— Ама ще я изгубим! — възкликна тя.

— Като я изгубим, майната й! — Той махна с ръка. — Много й здраве.

— И къде отиваме? — попита шофьорът и погледна обидената пътничка.

— Мисля, че се разбрахме — рече злобно Серьожа.

След няколко минути пак бяха на „Маросейка“. Пред същата кооперация. И там вече чакаше тяхното такси. Празно…

Ала възкликна щастливо, хвана го под ръка и се притисна в него.

— Ах, че хубаво! — изхихика тя. — Значи всичко си пресметнал, а? Знаел си предварително?

— Почакай… — Той се намръщи и я отмести. И каза на шофьора: — Спри тук. Ще почакаме малко.

— Аз и не бързам — сви рамене младежът. И пак заби поглед в Ала.

Не се наложи да чакат дълго. Шофьорът на онова такси излезе от входа, в движение закопча разтворилото се яке, качи се бързо в колата и нито веднъж не се огледа. Седна и веднага запраши към „Нови Арбат“^[1].

— Благодаря. — Серьожа протегна парите на шофьора. — Нали са точно?

Слязоха от таксито. Тя го хвана под ръка. Огледаха се и влязоха във входа.

— И как се сети? — попита тя. — Такъв си умен. Умееш да рискуваш. Аз за нищо на света…

В преддверието спряха пред домофоните.

— Е? — попита той. — Ти ли ще говориш? По-добре ще се получи. Не забравяй: говориш с човек, който не си оставя кончето в калта.

— Всичко разбрах — кимна тя и натисна копчето на петнайсети апартамент.

Почти веднага се чу щракане и кадифеният глас на Клиента изрече:

— Слушам.

— Извинете, пак сме ние — започна Ала.

— Кои ние? — не разбра Клиента.

— Ами същите — разбърза се тя от страх, че той ще затвори. — Нали не сте решили още да ни издадете? Според мен е много благородно.

И в този момент Серьожа й показа малка висулка с диаманти, която бе откъснал или отхапал в тъмнината на таксито, докато криеше огърлицата зад облегалката на седалката.

Ала се ококори, после заговори още по-бързо.

— Само че ние не постъпихме много благородно — продължаваше тя. — Взехме и отрязахме една симпатична висулчица. И искаме също да ви я продадем. Нали разбирате, без нея видът е друг… Не сте ли обърнали внимание? Ами погледнете! Ще почакам.

Чу се нещо като мърморене и скърцане на кресло, после сумтене и след тежка въздишка пак гласът му:

— И какво възнамерявате да правите? Ще ме шантажирате ли?

— Не, какво говорите! — възкликна тя възмутено. — Как можахте да го кажете… Хванахме се на бас с моя приятел. Той твърди, че уж най-много цените колекцията си, а аз — репутацията на водещ телевизионен наблюдател. Не бихте ли решили спора ни?

— По-накратко. Колко? — попита недоволно Клиента.

— За огърлицата или за репутацията? — попита тя. — Или за всичко заедно?

— Разбира се, че за всичко заедно! — отвърна той раздразнително. — Нали няма да мирясате. Само че ми трябват гаранции.

— Гаранцията може да е само една — рече Ала. — Вие купувате от нас висулката, нали така? И ние вече нищо не можем да докажем… Ако не е тайна, за колко купихте диамантите от оня шофьор?

— Имате вид на толкова прилична и интелигентна жена — въздъхна той. — Да направим следното. Ще ви платя за едното и за другото, но ще си удържа сумата, която дадох на онзи песоглавец. Впрочем да не сте го измислили заедно?

След няколко минути слезе при тях. Сам. Преброи парите, като се оглеждаше по посока на масата, на която дремеше възстарата портиерка.

— Видях ви наскоро по телевизията — каза Ала.

— И как ви се струвам? — Той се изпъчи и се подмлади с близо двайсет години, какъвто го помнят повечето зрители… — Е, хареса ми как го изиграхте — каза той на тръгване. — Оня тип ми предложи да ви излъжа, за да не знаете къде ще се озове огърлицата, а в крайна сметка вие ни излъгахте…

Той й целуна ръка на сбогуване.

— Беше ми приятно.

— Забравихте си нещо! — извика след него Серьожа и се спогледаха с Ала.

— Ах, да… — Той се върна от вратата на асансьора. И протегна ръка за отрязаната висулка. Полюбува се за миг на трите диаманта, като обръщаше насам-натам връзчицата.

Сетне не знаеха как да се отърват от богатството, което им се стовари на главата. Парите сякаш изгаряха пръстите им.

— Да отидем в най-най-хубавия ресторант! — предложи той, когато, хванати за ръце, изтичаха на „Нови Арбат“. — И да има там казино.

— И да прекараме там нощта!

— Докато профукаме всичко — усмихна се той, като я гледаше. И тя го целуна по устните.

А само след час вече не можеше да го откъсне от рулетката. Серьожа залагаше и всеки път губеше…

Ала го измъкваше, той я изблъскваше… Тя го заряза и отиде на бара. И видя одевешния клиент, който преди малко бе й целунал ръката. Сега със скръбен вид разказваше от синия екран за всеобщото падение на нравите.

— Ама че подлец — рече тя, като проточваше пиянски думите. — И кога само успява? Преди малко се разделихме! — Тя се обърна към бармана и си подложи празната чаша.

— Това е на запис — поясни барманът, висок охранен младеж с мустачки. — Да повторя ли?

И й наля френско шампанско. Помисли и наля и на себе си.

— Да повторя, значи джин с тоник! — каза капризно тя.

— Извинявай. — Той смени бързо чашите. — Никога не съм те виждал тук. За нашите знам всичко, на кого какво.

— Слушай, затвори му устата! — каза тя и посочи Клиента. — Ще ми прилошее.

— Ще направим така. — Той кимна и изпи чашата си с шампанско. Сетне отстрани ръката й, подаваща долар. — За сметка на заведението. Кой е спонсорът ти?

— Онзи там. — Тя кимна небрежно към Серьожа. Публиката вече бе го наобиколила. — С една дума — писар.

— Какъв? — не разбра барманът.

— Мастилена душа — отвърна тя. — Няма да миряса, докато не пропилее всичко.

— Ела, когато закъсаш! — Барманът й намигна.

Тя отиде при Серьожа, погледна го отстрани. Той старателно нареждаше жетоните, поизплезил език.

Тя грижливо избърса с кърпичка челото му.

— Да направим пауза, а? — попита тя и го прегърна през раменете.

— Не пречи! — Той отблъсна ръката й. — Докато не спечеля… Не разбирам що за игра е това, щом нищо не зависи от теб!

— Значи ви върви в нещо друго! — засмя се момичето крупие и намигна на Ала. — Ще залагате ли още?

— След малко — отговори Ала и почти насила го измъкна от масата за разочарование на публиката.

И тогава се натъкна на Светлана, своята отдавнашна приятелка.

— Боже, Светик… Не може да те познае човек! Направо мис Вселена. Ти ли си това или не?

— Алка? Ама ти… нашите ми казваха…

— Да бе. — Ала кимна и се засмя пиянски. — Правилно са ти казали. Заминах с мъжа си в сибирската тайга! Като жена на декабрист. По-точно като последната глупачка. А той си намери там друга. А знаеш ли името й? Кариера!

— Нищо не разбирам! — Светлана плесна с ръце. — Всички ти завиждахме. Такава двойка!

— А ти какво правиш тук? — попита Ала. — Не си ли сама? Как е твоят френски? Чух, че си се въртяла повече из Париж и Ница?

— Ето го моят френски — отвърна тъжно Светлана и махна с ръка на двама дебелаци със скъпи сиви костюми, които я търсеха с очи. — Жорж, тук съм!

— Серьожа, не се пули така срещу моята любима приятелка! — каза Ала на Горюнов. — Ще ослепееш. По-добре ни донеси шампанско.

— Кой е този? — попита Светлана, като гледаше след него.

— Моят Паша избяга с Кариерата, а аз избягах с тоя, полковия писар — отвърна Ала. — Не можеш да си представиш… Друг път ще ти разкажа.

— Любовник ли ти е? — попита Светлана.

— По-лошо! — въздъхна Ала. — Съдружник.

— Ти си си все същата — засмя се Ала, — с твоите чудатости.

И се обърна към дебеланковците си, които се бяха зазяпали в Ала:

— А това е най-добрата ми приятелка от училище. Казва се Ала. А това е Жорж — съветник на министъра по икономическите въпроси. Етиен е културен аташе. Говори руски не по-лошо от мен. А това… — Тя разпери ръка към задаващия се Горюнов. Той държеше две бутилки шампанско и пет чаши, които крепеше по някакъв хитър начин.

— Бивш писар на полка, прапоршчик от запаса Сергей Горюнов! — рапортува той, като се преструваше така, че Ала прихна. После тя демонстративно склони глава на рамото му. Поне ръстът му позволяваше.

— Показвам на приятелите си нощния живот в Москва — каза Светлана. — Искате ли да се присъедините към нас?

— Непременно — отвърна Ала, — нали, Серьожа? Те имат кола, а ние само такси…

И се засмя пиянски.

После пътуваха с дълга разкошна кола из нощните улици, Светлана говореше нещо на френски на гостите, Ала седеше мълчаливо до Сергей с глава върху рамото му.

Наближиха басейна „Чайка“. Там под лъчите на прожектор имаше „Тарзан шоу“ — увлекателни скокове от сто метра с главата надолу, като скачачът е вързан с еластично въже.

Публиката — повечето нощна, от онези, които спят до обед — пищи, ръкопляска на смелчаците, налива се.

— Твоят Павел щеше да скочи — рече Светлана на приятелката си. — Помниш ли в Крим как се гмурна от „Лястовичето гнездо“.

И прехапа език, защото видя как Ала незабелязано допря пръст до устните си и посочи към Серьожа.

А той вече бе слязъл от колата и вървеше към кулата.

— Да не си посмял, чу ли? — Тя изскочи след него и в движение се обърна към приятелката си. — Кой те дърпаше за езика?

И буквално увисна на него.

— Всичко е нормално! — успокояваше я Серьожа. — Махни си ръцете! — И подаде пари на служителя.

— Защо го пускате? — запротестира тя. — Та той е пиян!

— А кой не е пиян тука? — попита служителят, докато я разглеждаше нахално. — Трезвен няма да се покатери.

— Тогава и аз искам! — каза Ала. — И аз съм пияна. Искам заедно с него.

— Алка, ти си ненормална, къде се юрна? — викаше й отдолу Светлана.

— Постой колкото мен в тайгата — отговаряше Ала, — и на Айфеловата кула ще се покатериш! Нали, Серьоженка?

И ето ги на върха. Връзват ги заедно, с лице един към друг. Те се прегърнаха.

— Не те ли е страх? — попита той. Тя врътна глава, затулила очи.

— Само не гледай надолу. Хайде, раз, два…

И те скочиха. Ала успя само да изохка. Долу гръмнаха аплодисменти.

Когато всичко свърши, Светлана прегърна приятелката си. Ала й прошушна:

— Каквото щеш мисли, но с Тягунов нямаше да се осмеля, разбираш ли?

— Разбирам. — Светлана кимна. — И какво?

— Това, че ми трябва ключът от жилището ти. С твоите Жоржиковци ще посрещаш изгрева край Москва-река.

— Ти си полудяла — въздъхна Светлана. — Ами…

— Хайде без подробности! — заповяда Ала и протегна дланта си. — Приятелка ли си или не?

След четирийсет минути бяха в околностите на Москва, в апартамента на Светлана.

Те обикаляха в тъмното и докато търсеха ключа за лампата, се блъскаха един в друг. Ала се смееше все по-силно, почти до истерика.

— Къде е този неин ключ? — мърмореше тя. — Ама съм се натряскала. Всичко съм забравила… Останаха ли ти още пари?

— Май останаха — каза Серьожа и си блъсна челото в ключа, та изведнъж стана светло. Той протегна ръцете си към нея. Тя неочаквано се отдръпна.

— Ти ще легнеш тук — заповяда, — а аз в другата стая. Да не си посмял да чукаш. Тогава ме пренебрегна, сега си връщам, разбра ли?

Тя погледна обиденото му лице и се усмихна.

— Беше благородно от твоя страна. Не искаше да се възползваш, нали? И аз не искам да се възползвам, че двамата с теб изпратихме Тягунов по дяволите. Нали така стана? А той сега може би е под куршумите, даваш ли си сметка? Но всичко това не е важно… — Тя се отпусна уморено на дивана. — Важно е само, че аз го обичам, проклетника. И нищо не мога да направя.