Фридрих Незнански
Отписаният (11)

10.

— Или добро, или нищо — каза ми Саврански. — Нали помните древния афоризъм?

— Боя се, че това ще продължава — заявих аз. — И ще се увеличават тези, за които или добро, или нищо.

— Какво намеквате? — Банкерът повдигна гъстите си вежди. — Заплашвате ли ме?

— Опитвам се да открия потенциалния ви убиец.

— Е — той присви весело очи. — Понеже вече ме броите за труп, значи това правило не се отнася за мен. Да поговорим за мъртвия банкер. Със Сьома Салуцки ме запозна известният ви вече помощник на министъра Серьожа Горюнов. Това нищо ли не ви говори?

— Нищо — повдигнах рамене. — Освен за разностранните интереси на този младеж. Съвсем друго е дали обхващат въоръжените сили. И ако да, в коя област по-точно.

— Сьома беше жалък — продължаваше Саврански. — С едно тънко пардесю въпреки студения октомври.

— Деветдесет и първа! — не пропуснах да се изфукам с осведомеността си. Но той не обърна внимание на ерудицията ми.

— Струва ми се, че бяха страстни комарджии — продължи Саврански. — Работеха двамата заедно. Но си намериха майсторите. И когато накрая се разориха, вече порядъчно бити, стигнаха до извода, че не е лошо да си имат банка. За да продължат да играят.

— Извинете, ако мога да попитам, откъде познавате господин Горюнов? — прекъснах разказа му.

Той по навик присви очи. Не е твоя работа, сякаш казваха те. Но отвърна достатъчно вежливо, макар и сухо:

— Запозна ме генерал Тягунов, когото знаете от вашето разследване. Достатъчно ли ви е това обяснение? Или трябва да добавя, че познанството ми с господин Горюнов съвсем не означава, че имам нещо общо с него?

— Това ми е достатъчно, достатъчно… — вдигнах ръце.

— Мисля, че Бертолд Брехт беше казал: какво значи ограбването на една банка в сравнение с нейното основаване? Впрочем не искате ли чай? Кафе?

Повдигнах рамене. Той натисна копчето на огромния си селектор и пак запали огромна пура, а пепелта се посипа от жилетката по килима.

— Сонечка, рожбичко, две кафета за мен и господин ченгето… Не, не Шерлок Холмс, нали вече ти казах, за Шерлок Холмс трябваше да донесеш горещ пунш и шал за краката. Тя обича кримките — поясни той, като прекъсна връзката. — И във всеки ваш колега й се привиждат героите на Конан Дойл. Не се ли обидихте, когато казах, че не сте Шерлок Холмс?

— Ни най-малко. Стига ми, че съм Турецки.

— Поне сте реален — въздъхна Саврански. — А онзи е бил измислен във въображението на един среден писател.

— Иди разбери кое е по-лошото — обадих се аз.

— Докъде бяхме стигнали?

— До изказването на Брехт — напомних му. — Какво са крадците пред основателите.

— Точно така! — кимна той. — Та не минаха и два месеца, когато Салуцки пак се появи при мен — облечен с малиново сако, с папийонка, добре охранен — и предлага сътрудничество. Тоест кредит. Представяте ли си?

— На мен още никой не ми е предлагал — отвърнах аз. — Така че не мога да си представя. Но откъде са се появили пари у Салуцки?

— Питайте нещо по-лесно. Все повече подозирам, че като питате за Салуцки, всъщност насочвате въпросите си към мен.

— Още не са ви убили — напомних на свой ред.

В това време влезе познатата ми вече Сонечка с поднос и две чашки кафе. Личицето й бе подпухнало от сълзи. Тя сложи подноса на бюрото, като разплиска доста от много ароматната течност и се надвеси над ухото на вуйчо си.

— Ще ме разориш! — рече изразително той и извади една смачкана банкнота. После се сети, че дава десет хиляди рубли, и извади зелена банкнота. — Моята племенница — погледна след нея. — Впрочем вече ви говорих за нея.

Кимнах, взех от приличие чашката, в която нямаше почти нищо, освен гъста утайка.

— Какво знаете за връзките на Салуцки? Вече чух за генерала и помощника му. Може би е изпирал чужди пари?

— Искате да кажете мангизи. — Саврански ми се усмихна и пак присви очи. — Приятно е да разговаряш с човек, който въпреки професията е запазил остатък от възпитанието си. Ако бяхте споменали думата мангизи, щях да се сепна, да си погледна часовника и да се извиня със заетостта си. Виждате ли, Александър… — той погледна в някаква хартийка — Борисович, Салуцки е мъртъв, но банката му е жива, ползва се с някаква репутация в деловите кръгове. И не е в моите правила да подкопавам авторитета й.

— Никой няма да разбере за това — рекох аз и преглътнах с усилие гъстата кафеена утайка.

— Не се съмнявам — отвърна той. — Но аз знам.

— Никой няма да ви убие — уверих го аз. — Не знам защо ми се струва така.

— Сигурно няма за какво? — Той сви рамене. — И затова нямам телохранители като другите, ако сте забелязали.

— И все пак аз на ваше място щях да бъда по-предпазлив. А можете ли да кажете поне приблизително какъв е оборотът на банка „Лютеция“? И на какво се крепи благополучието й?

Той повдигна рамене.

— Това е велика тайна! — отвърна. — Откъде се вземат днес големите пари? Наркотици, оръжие, редки метали — по-скъпи от златото. Аз правя парите си от финансови операции. Мога само да се досещам от какво ги правят другите. — И изразително погледна часовника, който веднага отвърна с бронзов, изпълнен с речна свежест звън. Значи е три след пладне. Време е да свършвам. Бездруго отнех на заетия човек сума време. Но си направих оглушки, уж че изцяло съм зает с кафето си. Впрочем домакинът така и не докосна своето.

— Още един въпрос, ако позволите. Нали много обичате децата, прав ли съм?

— Ако говорите за Сонечка, тя е моят кръст — въздъхна той.

— Говоря за сина ви. — Показах осведомеността си за банкера Саврански, която бях почерпил от справките на МУР.

Преди да отговори, той присви по навик очи.

— Какво по-точно ви интересува?

— Нищо особено. Това не е разпит. Само частна беседа, както се бяхме уговорили.

— Разбрах ви. — Саврански кимна. — Марк е наборник. И аз като баща не съм равнодушен къде и как ще се наложи да отбива военната си служба. Какво искахте да чуете?

— Че нали следва? — учудих се аз.

— Добре сте вие, имате момиче, няма да ходи войник.

Сега Саврански озадачи мен: откъде такава осведоменост? А той продължаваше да се оплаква от сина си:

— Това хлапе заряза института, реши да се захване с журналистика. По-точно влюби се в едно момиче, което учи журналистика. Тя го благословила. И му казала, че когато се озове в Чечня, трябва да й изпраща оттам материалите си — очерци, наблюдения… Как мислите, Александър Борисович, животът на собственото дете струва ли един милион долара?

— Безспорно — съгласих се аз. — Особено ако ги имате.

— Сега ще възразите, че заради него ще отидат да служат други! — възкликна той раздразнено. — Тези други също си имат родители, ще кажа пък аз. И ако всички си мълчат, докато гледат какво става там, това не означава, че толкова ми е безразлична съдбата на моя син!

— Ами синът на генерал Тягунов? Все пак таткото е заместник-министър. А момчето в Чечня.

— Това е истинска семейна драма. — Саврански махна с ръка. — Дори не питайте… Вие сте интелигентен, порядъчен човек, такава ви е работата, разбирам, но все пак си има граници. Имам предвид измъченото бащино сърце. Познавам това семейство нелошо, повярвайте, достойни хора са, макар да се развеждат, жената почти не спи, плаче, не знае къде е синът й, какво става с него. А той не е изпратил нито ред, представяте ли си? Откакто е изчезнал, горките родители не знаят какво да мислят. Впрочем чеченците са предлагали да го върнат срещу откуп. Но се оказало, че става дума за съвсем друго момче.

— Но това не пречи на Генадий Матвеевич да строи вила — вмъкнах аз.

— Оставете го на мира с тая вила — с досада ме прекъсна банкерът. — Тя няма връзка. Строителството започна отдавна, когато всичко беше наред с Паша, сина, когато учеше тук във висшата школа, бе най-добрият от добрите, за което получи капитански чин. Тогава се сдърпа с баща си. Също като вас го укоряваше… Офицерите, казва, няма къде да живеят, а ти си строиш палат. На първо място трябва да е семейството, ето кое все не проумяваме. Семейството е висша ценност! Не ме е направил човек родният колектив. Баща му, разбира се, му говори на шега, виж каква жена имаш, сигурно скоро ще имаме пълна къща с внуци. Къде ще ги заведа? Не сте ли виждали бившата вече жена на Паша Тягунов? Поне на снимка?

— Не се е случвало.

— А аз, като я видях за първи път, изгубих всякакъв интерес към „Плейбой“ и разни от сорта!

— А преди интересувахте ли се? — полюбопитствах аз.

— Е, все пак съм мъж — изпъчи рамене Саврански. — По наше време ние с вас много работи не сме виждали, много сме изпуснали. Та се налага да наваксваме.

Той се надигна от бюрото и ме изпрати до вратата.

— Винаги съм на ваше разположение. — Той учтиво наведе глава. Пак усетих потната му длан. — По всякакви въпроси… — И притисна ръка до сърцето.