Фридрих Незнански
Отписаният (32)

10.

На другия ден следобед позвъни Меркулов:

— Саша, трябва да те поздравя. Експертите дадоха заключението си: отпечатъците върху бутилката са идентични с тези по предметите в хотелската стая, където е бил настанен японецът. И с отпечатъците, които успяхме да снемем в оная квартира на „Садовое“.

— Откъде е информацията? От Научно-техническия отдел? Или Слава каза?

— Само не го ругай — въздъхна Костя, — все някакви сметки разчиствате. Каза, че не могъл да се свърже с теб. Сведенията му са от НТО, така че са достоверни.

— Но ти успя да се свържеш.

— Слушай, сам се оправяй с Грязнов. Не му е удобно на човека. Толкова се противи на версията ти… А сега да признае, че не е бил прав? Познаваш го не по-зле от мен. Ще се обади… По-добре кажи какво възнамеряваш да правиш?

— Искам спешно да извикам на разпит тази мадам. Бившата жена на Тягунов. Сега си отспива след премиерата, но нищо. Ще я обезпокоя. Трябва да й покажа фоторобота. — Затворих телефона. Повъртях между пръстите си визитката на Ала Тягунова. Правя се на важен, но още не знам как ще разговарям с нея. Трябва да дойде сама. Сигурно ще започне да се оправдава с мигрената и репетициите си. Аз ще мънкам, че е необходимо. Или да я стресна още от прага? Твоят бивш мъж, човекът с високи морални принципи, е килър! Моите шефове ми продъниха ушите: научи кой му дава поръчките.

Според мен сам си ги дава. Тези помощници на министри, като се започне от известния ни Сергей Горюнов, са му взели здравето! Щом види помощник, веднага се хваща за винтовката с оптически мерник…

Но така не се разговаря. Нека види всичко сама, сама да каже всичко. Надявам се, че няма да започне да го прикрива. Все пак й е бивш съпруг. За какво са й неприятности?

Като събрах кураж, позвъних. Какво ли не съм очаквал! Че телефонът ще дава заето или ще е изключен. А ако се свържа, сигурно ще е с телефонния секретар.

За моя изненада тя отговори веднага. И с бодър глас. В отговор на предложението ми малко се смути:

— В качеството на каква? — попита.

Без малко да изръся: „Засега на свидетел.“

— Трябва да уточним някои детайли — успокоих я. — Не мога да отсъствам, чакам едно позвъняване, много важно.

— Мигар нямате секретарка, която…

— Всичко имам освен време. Да речем, че вчера бе вашата премиера, а днес е моята. И аз ви каня. А когато тя свърши, също ще си отспивам.

— Вчера така и не споделихте как ви се стори премиерата — каза изведнъж обидено тя. — Всички говореха разни глупости, а само вие за някакви ужасни убийства…

— Моето не се губи — рекох. — Елате. И сама ще чуете и видите.

— Добре — прие тя, след като помисли. — Колко е часът?

— Един и половина.

— След около два часа става ли? — попита.

Направих се, че мисля. Разбира се, че става. И още как. Важното е да дойде.

— Само гледайте да не закъснеете — заключих с делови тон.

— Довиждане. — Тя се засмя и затвори. Смехът й означаваше само едно: с молбата си да не закъснее аз посегнах на свещените й права на красива жена и оперна прима.

Пообиколих из кабинета и разгледах обстановката. Разхвърлях в художествен безпорядък ксерокопия от фоторобота на бившия й съпруг. Нека сама го познае и да каже нещо. Не е лошо да поканя Слава. За разлика от мен той умее да разговаря с такива дами. Не че не цени прекрасното. По-скоро това прекрасно във вид на противоположния пол не му внушава суетни мисли, които да го отклоняват от работата. Но днес му бях сърдит. Нека ми позвъни и да си признае грешките. Пък после ще видим.

Затова, когато се позвъни, побързах да вдигна слушалката, като смятах, че е той.

Но бе Светлана. Познах гласа й със смесено чувство на разочарование и вълнение — все пак очаквах да е Грязнов.

Обаждаше ми се за първи път. Вероятно току-що става. Да им завидиш на тия жрици на изкуството и любовта с всичките им чудатости.

Спят колкото си искат. И с когото си искат.

Странно, но изобщо не ме занимаваше кой е бил през нощта със Светлана. Приемах го вече просто като нейна работа. Нищо повече.

— Здравейте, Александър Борисович — започна тя разговора с леко напевния си глас. — Светлана се обажда. Помните ли ме?

Има си хас! Как ще я забравиш…

— Здравейте! — заставих се да говоря на „вие“. — Как сте?

— Благодаря, нормално. Току-що ми се обади Ала. Безпокои я вашата покана да дойде в прокуратурата.

— Не съм й изпращал призовка — поясних. — Защо са тия официалности? Само малка беседа. Миналия път бе много заета. А въпросите останаха без отговор.

— Александър Борисович, вие сте интелигентен човек и трябва да ме разберете. Можеше и да не ви запознавам с Алочка. Мислех, че само ще поговорите. А как свършва всичко? Днес я викате без призовка, после ще възникнат нови въпроси, ще й изпратите призовка, а тя е актриса, в театъра е пълно с недоброжелатели и завистници. Разбирате ли за какво говоря?

— Всичко разбирам… — въздъхнах. — Уви, такава е професията ни с нейните неприятни подробности. Светочка, аз съм ловецът, към който ако някое животно се засили, то е само по принуда. Но ви обещавам: разговорът ще е доброжелателен и кратък. Бързо ще я пусна.

— Може ли да дойда с нея? — попита тя, след като помисли. — Колата й е повредена. Няма да ви отнемем много време.

Само за миг си представих как ще се източат лицата на сътрудниците ми, когато двете се появят тук. А Лара безпогрешно ще разбере кой кой е, когато сервира чая и прибира чашите. И въобще ще намери повод всяка минутка да напомня за себе си. Но можех ли да откажа?

— Ще се радвам да ви видя — казах с кисел глас. — Елате, иска ли питане. Ще ви напиша пропуск.

Сега от само себе си се решаваше проблемът с поканата на Грязнов. Света ще дойде с приятелка. Ще се наложи и аз да поканя приятел. Така по-лесно ще говорим…

Но Слава се обади пръв.

— Старче, телефонът ти дава все заето. — Гласът му бе като на пребито куче. — Звъня, звъня…

— Слушам те — отвърнах ледено.

— Ами… Сигурно Костя вече всичко ти е съобщил? — попита виновно.

— Да. Няма ли какво да добавиш?

— Какво да добавя? — Той въздъхна разкаяно. — Прав си, както винаги.

— Да не губим време за вайкане и въздишки. Трябваш ми спешно. За кръстосан разпит. При мен скоро ще дойдат две дами. Твоето присъствие е задължително.

— Те ли настояват? — попита подозрително.

— Просто без теб ще кажа нещо не както трябва.

— Ах, ти, женкар такъв! — въздъхна облекчено той. — Поне бива ли ги, симпатични ли са?

— Напълно по твой вкус. Идваш ли, или не?

— Ще почакам експертите от НТО да оформят заключението от балистичната експертиза. Ще отнеме час-два. Между другото, никой ли не е гърмял по нашия начин?

— Теб трябва да попитам, дежурната на милицията е под носа ти — казах. — Дори ми става скучно. Вече започна втора седмица — и никакви новини по този повод.

— Пепел ти на езика! — Грязнов се засмя и затвори.

А аз се замислих. Началството е право: кой поръчва убийствата? Ако съдим по всичко, килърът си ги избира сам. Стреля, по когото иска.

А сега да не си е взел отпуска? Ходи на театър, шляе се из ресторантите и нощните барове? Извинете, а с какви мангизи? Това е много скъпо. Животът в столицата, пътуването до Чечня, Турция и обратно. Наел беше квартира в центъра за триста долара. Ако сега е в Москва, пак ще наеме. Значи някой плаща? Кой?

Не е лошо да задам тия въпроси на солистката от операта. Но тя няма да е сама. Ще се наложи да изпратя навън Светлана. Задължително трябва попитам: кой плаща? Дори да не каже истината, поведението й ще подскаже това-онова… Макар че защо ще издържа бившия си мъж, дори да не се досеща с какво се занимава?

Слава дойде точно след два часа, донесе акта на балистиците и снимка с ясни отпечатъци на пръсти. Прочетох изводите — всичко е правилно, съвпадат.

Сега делото се попълваше със солидни аргументи.

— А къде са дамите? — попита Слава и потри ръце.

— Закъсняват — казах. — Не могат по друг начин. Нали знаеш.

Той кимна. Как няма да знае. Веднъж разказа, че като курсант тръгнали с приятеля си за среща. Трябвало да се срещнат с две момичета от съседния селскостопански техникум. Срещата била пред метро „Соколники“. Когато минавали с метрото край станция „Кировска“, Слава побутнал приятеля си с лакът.

— Те са — извикал и почукал по прозореца на вагона, — ей, тук сме, влизайте!

Момичетата си бъбрели, седнали на пейката, и не бързали за никъде. Но Грязнов изтълкувал това по друг начин. Че са сбъркали. Ставало дума за „Соколники“, а не за „Кировска“! И дори искали да скочат от вагона. Но вратите вече се захлопнали и момичетата не ги видели, толкова били увлечени в приказки.

Приятелите стигнали до „Соколники“. Излезли от вагона, изкачили се на улицата. Там се спогледали тъжно.

— Да вървят по дяволите — отсякъл тогава Слава. — Ако сме сбъркали мястото, нека те ни търсят! Следващия път ще слушат по-внимателно.

Момичетата пристигнали след двайсетина минути. Нищо не били объркали. Били значи в някаква компания и не искали да ги пуснат. Едва се измъкнали…

Момчетата разбрали, че така госпожиците си вдигат цената. И се възмутили. Така и се разделили. Не веднага, но вече не се срещали. Като истински правдолюбец, Слава ги разобличил. Стига сте ни баламосвали, казал. В никаква компания не сте били. Седяхте на една пейка на „Кировска“. Ах, обадила се едната, по-добросъвестната, а ние мислехме, че ще дойдете с трамвай.

Те се закискали, изобщо не се разкайвали за станалото. Какъв е проблемът? Нали дойдохме!

Сега всичко трябва да изглежда различно. Тези, които чакаме, не искат нищо от нас. Ние искаме, а това е друг разговор…

Извиках Лара.

— Поръча ли пропуските? — попитах делово.

— Да… Ала Светлова — това солистката на театър „Станиславски“ ли е?

— Да — намръщих се. — Впрочем вземи пари и върви за пасти. Кафе или чай — по твой избор.

— Направила ли е нещо? — Лара не си тръгваше.

Слава въздъхна, като поглеждаше към тавана. Това означаваше: много си я отпуснал. При мен нямаше да има такива въпроси.

Малко е да се каже — отпуснал. Просто не знам как да я поставя на мястото й.

— Разбра ли всичко? — попитах Лара, като барабанях с пръсти по бюрото.

— Какво, закъсняват ли дамите? — усмихна се тя на вратата.

— Отивай, скоро ще затворят долния бюфет! — и погледнах часовника си.

— Значи ще останат без пасти — процеди тя. — А Светлова има нужда от отслабване.

Още малко и ще хвърля нещо подир нея. Но вратата най-накрая се затвори.

— Разглезил си я — рече Слава осъдително. — Що за маниер да флиртуваш с подчинените? Сега ще ти се качи на главата. Предупреждавах те…

Премълчах. Знаех го отлично. Но ми става непоносимо, когато толкова млада и привлекателна личност е всеки ден пред очите ми при тази дяволска работа, където постоянно ми трябва разтоварване.

И попадаш като между чук и наковалня. Но къде са те? Ще дойдат ли изобщо? Светлана непременно ще дойде. А примадоната — не знам. Докато скучаех, се загледах по-внимателно в Грязнов.

Изглежда, е взел новата връзка от някой от сътрудниците си. Избръснат, но явно набързо. Взел е електрическата самобръсначка на някой сътрудник. Иска да направи впечатление. Ах, Слава, ах, злодей такъв!

И направи! Нашите гостенки се появиха с половин час закъснение. И веднага го зяпнаха. Ясно е, че са очаквали да видят само мен. Май не бяхме се уговаряли, че на партито ще водя и приятел. При това Слава се изчерви.

— Полковник Грязнов! — представих го. — Началник на МУР. А това е Ала, това — Света…

Но гостенките преместиха погледите си върху нещо друго. Видяха фоторобота на издирвания.

— Боже… — промълви примата. — Пашка!

— О, Господи… — повтори Светлана. — Какво означава това?

Бях доволен. Точно това трябваше да се докаже!

Грязнов, който пак видимо се изчервяваше, ми показа вдигнатия си палец.

— За какво ме поканихте? — попита надменно Светлова, след като се окопити. И седна в креслото ми без покана, като веднага запуши. Точно до надписа: „Тук не се пуши!“

— Можехте да кажете направо — поклати глава Светлана, — а не да си правите с нас експеримент.

— Сядай! — изведнъж й заповяда Ала. — Аз съм виновна. Говорихме по въпроса. Още вчера, когато ми натресе този Шерлок Холмс! Приеми го, поговори… И какво означава всичко това, Александър Борисович?

— Че вие, момичета, го познавате добре. — Слава пое инициативата в свои ръце. — Този душегубец. И неволно го потвърдихте току-що.

— Откъде решихте, че го е направил той? — Ала присви очи и погледна към мен. — Е, някой го посочил, описал външността му…

— Има сума доказателства, например пръстовите му отпечатъци. Ето експертизата… — тикнах към нея донесените от Грязнов материали. — Виждате ли? Това са отпечатъците там, където е живял и откъдето е извършено убийството.

— И какво от това? — възрази Светлана. — Аз също къде ли не съм била. Може случайно да съм пипнала нещо… В хотела например или на друго място.

— Да, да — ободрих я. — Говорете нататък. В кой хотел, не помните ли? За какво си говорихте?

Тя прехапа устни, погледна бързо приятелката си.

— Що за хотел? — попита раздразнено Ала. — Била си там с Паша? Да не си откачила?

— В никакъв случай! — протестирах. — Просто от хотел „Мир“ е застрелян прессекретарят, за това съобщиха по телевизията, ако помните. По-нататък. Света, сигурно ви се стори странен скандалът, който се разрази вчера във фоайето на театъра.

— Какво пък сега? — намръщи се Ала. — Скандал? Вчера? По време на моята премиера? Можеш ли да ми обясниш нещо? — Тя се обърна към приятелката си.

— Почакайте за момент! — Слава се изправи и както в училище вдигна ръка. — Извинете, но в такива кабинети въпросите се задават от домакините.

— Ах, да, забравих къде се намирам…

Ала Светлова стана бавно и сластно повдигна рамене, после седна до приятелката си. Грязнов ги гледаше като омагьосан. Просто не сваляше очи от тях.

— Ще ви обясня всичко, само не ме прекъсвайте — влязох в законната си роля. — Значи така, ние с вас, Светлана, се качвахме в залата. И аз забелязах как един младеж се отдръпна от нас, докато другите мъже, напротив, все се стараеха да привлекат вниманието ви.

— Е хайде… — въздъхна Ала. — Това никой не може да й отнеме.

— Сега разбирам, че е бил бившият ви мъж, дошъл на премиерата.

Тя пребледня и поотвори уста.

— Паша? Той е тук?

Не е лоша актриса. Но сега не хитруваше. И по този повод се спогледахме с Грязнов. Май реакцията й е съвсем непосредствена. По-естествена не може и да бъде.

— Той се дръпна от вас, Светлана. Но нали го познахте по фоторобота, не е ли така? И той ви е познал. И се е страхувал, че ще го забележите. А защо да се крие от родната съпруга и нейната приятелка? Защо да се крие?

— Искахте да обясните скандала, станал там — напомни ми Светлана. Тя бе малко объркана. И като че ли преживяваше заради приятелката си. Това личеше по погледите й към Ала, която пушеше цигара след цигара.

В това време, без да чука, в кабинета влезе Лара с поднос, на който имаше чаши кафе и пасти.

— Тю, че сте задимили! — Тя сложи подноса пред Грязнов. — Вячеслав Иванович, вашите любими… Между другото тук не се пуши. — Тя се обърна към Ала. — Виждате ли какво пише?

— Аз съм поканена — напомни Ала причината за появяването си тук. — Самият домакин мълчи и аз се възползвах…

— Трябва да знаете, че Александър Борисович е голям ценител и познавач на женския пол! — обяви Лара, а аз исках да й зашлевя един по задника. — Той е джентълмен и никога няма да каже…

— А аз се възползвах — пак повтори примата, като изгасяше цигарата си.

— И аз бих искала да се възползвам — не спираше Лара и лукаво поглеждаше към мен: какво, добре ли те наредих? — и да взема автограф от вас. Че нашите мъже няма да се сетят да го направят. В главата им има само престъпления.

Ала мръдна пълните си рамене, поласкана от комплимента, и се подписа в тефтерчето, което Лара й протегна.

— За едно съжалявам — каза Ала, — че дойдох при вас без адвоката си.

Изглежда, не знаеше, че с адвокат отиват на разпит не свидетелите, а обвиняемите.

— Искате ли да го заменя? — пошегува се Лара, която уж беше готова да излиза. — Аз съм пети курс в юридическия…

— Ще излезеш ли най-после? — попита Слава през смях.

— Край! Излизам! Излизам! Ще пийна чай с нашите колеги. — Тя врътна тесните си бедра, с които толкова се гордееше, и излезе най-сетне от кабинета.

— Никога нямаше да помисля. В прокуратурата — такива красиви момичета! — рече примата. — Предполагах, че са стари досаднички, книжни плъхове, могат да уплашат и гаргите. Извинете. Ако бях на ваше място, нямаше да пропусна своето.

И се засмя невесело.

— И тъй — Ала пак извади цигарите, после се сети нещо и отново ги прибра, — поканихте ме тук, за да разпозная бившия си мъж?

— Сега виждате, че не можехме по друг начин — махнах с ръка. — Бездруго сме прекалено откровени с вас. Разбира се, още не всичко в това дело е ясно. Но кажете: бил ли е отличен стрелец?

— Тук не мога да ви помогна — студено отвърна тя. — Или си мислехте, че ще започна да клепам бившия си мъж?

— Но, Ала — тихо въздъхна мълчащата до нея приятелка. — Вече толкова души е убил. Всички говорят за това. Стоварват го на чеченците. На кого ли не. Може да убие още някого. Толкова кръв се пролива!

— Между другото той е убил чеченския полеви командир — добави Слава, като гледаше изпитателно Светлова. Сега пред него стоеше не просто красива жена. Сега това бе ценен свидетел. Не за пръв път пред очите ми се извършваше удивителната трансформация на всяко професионално ченге. Красавица не красавица, работата си е работа.

— Значи са го заслужили! — рязко, с треперещ глас изрече примата. — Аз го познавам. По-добре от вас. Имате ли още въпроси? Не? Тогава чуйте. Не трябва да превръщате мъжа ми в отмъстител!

Двамата с Грязнов се спогледахме.

— Току-що исках да кажа… — погледнах недокоснатите кафета и пасти. Жалко, че сега ще си тръгнат. А аз няма да успея да им призная колко ми е било приятно да ги видя, да ги чуя… Просто като мъж. Но нямам право. Без това наговорих много излишни работи. — Ако изведнъж се появи…

— От мен нито дума повече! — Ала ме прекъсна и избърса очите си с кърпичка.

— Успокойте се — каза Слава — Ех, за нищо и никакво обидихме такава жена! — се четеше в отчаяния му поглед. — Сега, когато официалната част е приключила, моля, изпийте си кафето! Не можете да си представите какви вкусни пасти има при нас. Ние, двамата, какво ли сме видели в този живот? От работа вкъщи, от къщи на работа! Там жената ти трие сол на главата, тук пък шефовете… А сега — две богини се спуснаха от Олимп, а ние, двамата идиоти, им правим пристрастен разпит. Останете! Още повече че и така сте закъснели. А знаете ли колко ви чакахме? Какво планове крояхме за тази вечер…

Светлана не издържа и прихна като малко дете в юмручето си. Ала също се усмихна, като я видя.

— Умеете да уговаряте, бива ви — успокои се тя и хвана чашката в ръка.

— Ще разрешите ли да се погрижа за вас! — Грязнов припна към нея с чинийката пасти.

— Стига ми една. — Ала се отмести. — Я ме вижте. Скоро няма да влизам във вратата.

— А на мен ми харесва — простодушно каза Слава. — Според мен — точно така трябва! У жената всичко трябва да бъде прекрасно! И отпред, и отгоре…

Страхувах се, че току изтърсил нещо… Но той навреме спря и ме погледна.

— Какъв смешен приятел имате — прошепна ми Светлана, докато Ала оглеждаше фигурата си.

Грязнов бе неотразим. В нужния момент, разбирайки, че след всичко чуто дамите имат нужда от съвсем мъничко положителни емоции, извади прословутия си шперц и пред очите на изумените гостенки отвори сейфа ми, който повече играеше роля на хладилник.

И извади оттам половин бутилка коняк.

— Не е за протокола — пророни Слава, като разливаше коняка. — Само за запознанството…

Точно тогава, как можах да забравя, на вратата пак се подаде Лара.

— Всичко ли имате? Нищо ли не ви трябва? Ах, може ли и аз да се присъединя, щом сте завършили официалната част?

Наляхме и на нея. Лара седна, огледа внимателно всички, сякаш си изясняваше комбинациите. И като че ли остана доволна.

— Вашата съпруга се обади — съобщи ми с меден глас. — Но аз й казах, че имате важно съвещание.

— И правилно си направила — отбеляза Слава, като се канеше да вдигне тост. — Искам да направя признание. Мили дами! За първи път съм в такава сладка компания…

Още близо пет минути се горещи така, вдъхновяван от вниманието на гостенките. Поглеждах към Ала. Тя поклащаше тъжно глава и слушаше разсеяно. Може би си спомняше нещо.