Фридрих Незнански
Отписаният (23)

1.

Премиер-министърът на една южна страна се изкачваше бавно по стълбичката на самолета след телохранителя си, който вече застана до очарователната стюардеса на вратата на салона. Тя приличаше по нещо на Светлана, макар да бе брюнетка… (Сега сравнявам всички жени само с нея.)

Тя се поотмести, за да направи път на едрия като планина цивилен полицай, но той се забави, обърна се някак странно назад към шефа си, после падна точно върху него, а всички, които стояха на стълбичката, се изтърколиха надолу. Тези кадри от телевизионната хроника обиколиха световните, екрани.

— Е, какво забеляза? — попита Меркулов.

— А… — влязох в час. — Какво забелязах? Според мен краката й са някак… антиислямски, така бих определил. Прекалено дълги.

— Въпрос на гледна точка — подсмихна се Костя. — Друго нищо ли?

— Не ми говори с гатанки — отговорих. — И този ли да е мой клиент? Стреля в премиера, а улучва телохранителя? Със сигурност не е нашият. Нашият нямаше да сбърка.

— Ами този не сбърка. Куршумът е попаднал в основата на черепа. Да не мислиш, че е случайно?

— Слушай! — ядосах се накрая. — Само не ми стоварвай и това убийство! Дотук са ми дошли моите — и посочих с длан гърлото си. — Да не би да са мислили за мен, да са ме търсили? Като знаят фамилното ми име, да го вземат мътните? Да не са решили, че предайте ми са били еничари?

— Не се увличай — възпря ме Костя. — Лично моя молба. Не ти ли е интересно? Мигар не искаш да зърнеш заключението от балистичната експертиза?

И той разтвори на бюрото ми копие на акта за експертизата, написано на английски. Усмихнах се кисело.

— Оперативно работите, Константин Дмитриевич. Човек не може да се мери с вас. А аз не мога да получа куршума от братска Украйна. Няма кого да изпратя там. На мен лично не ми се ходи…

А в този случай — показаха убийството по телевизията и ето — експертизата е на бюрото ми.

— Пълно сходство с куршума, убил банкера Салуцки — заяви Костя тържествено. — Едно към едно. Същите индивидуални особености на нарезите по цевта. Същите драскотини по куршумите. Разбираш ли? Това е втора винтовка „Драгунов“!

Изглежда, беше изключително щастлив заради мен. Грязнов, който се губеше някъде из Алтайския край, бе посрамен.

Аз бях доволен: появи се съществено доказателство! Какво, вече отпада ли необходимостта да откупувам куршума от националистите? Може да възнамеряват да го правят музеен експонат. Сега имат нужда от мъченик на движението си.

Но те също имат нужда от ядене и пиене. А във витрината на къщата музей на убития могат да сложат всякакъв куршум. Кой ще вземе да проверява?

Ах, този идиотски навик да мисля от името на другите! Така можеш да забравиш кой си…

— Друго ми обясни — казах аз. — Понеже вече се забелязват някои закономерности, я ми разтълкувай защо този гастрольор гърми всякакви второстепенни герои? Да беше гътнал направо премиера — колко повече шум щеше да има. Кого убива? Дребните риби. Някакъв прессекретар, бандит, телохранител, координатор… е, и един банкер. Та за тях не плащат много! А той — с неговата изключителна точност — може да си докара стотици хиляди долара, без да се хаби за дреболии.

— Именно, именно. — Костя примижа. — Е, и?

— Какво е, и? — ядосах се аз. — Аз задавам въпроси! Тебе питам: какво става всъщност? Къде е неговият интерес като килър?

— Най-после! — Костя въздъхна. — Най-после правилен въпрос. Хайде, изясни за една седмица — и той си погледна часовника.

— Защо за една седмица?

— Такава е периодичността на убийствата. Виж календара. Едно убийство седмично. Или предпочиташ да почакаш да гътнат следващия?

— Честна дума, не бих искал да му преча. Погледни кого убива? И аз нямам нищо против някои…

— Не съм чувал такова нещо от теб — усмихна се Костя. — Но ако това са лични сметки, какво лошо са могли да му сторят всички взети заедно?

Защо в множествено число? Какво ги свързва?

— И защо Горюнов се страхува? — продължих навъсено. — Защо не иска да говори? И той поиска седмица за размисъл, това случайно ли е, как мислиш?

— Един дявол знае — въздъхна Костя. — Как да знаеш нещо, което не знаеш? — добави философски.

Натиснах копчето на селектора.

— Лара, или който се обажда, Константин Дмитрич се разфилософства, не бихте ли му донесли чай с гевречета?

Лара се появи след две минути. При нас чайникът винаги е готов. Държа на това най-строго. Тя сложи чашите, захарта. И дори не погледна към мен. В нощта с конкурса по красота до сутринта си звънили с моята Ирина. По-точно жена ми се обадила първа. Звъни ми, казала, самият Вячеслав Иванич Грязнов и е много сърдит, че не намира Турецки в съпружеското ложе. Вместо да я отреже, Лара се загрижила и започнала да звъни на всички, от които ме ревнува.

Според мен в оная безумна нощ те се бяха сприятелили. Във всеки случай — еднакво отслабнаха, което между другото много им прилича.

Аз така и не разказах на никого къде съм бил през нощта. Как ли не ми правиха мили очи. Та цяла Москва е била вдигната на крак! Моля ви, изчезнала важна клечка от прокуратурата, самият господин Турецки! Какво ще прави сега без него Темида?

А аз се появих на сутринта на работа в отлично настроение, сякаш са ми повишили заплатата.

— Пийни с нас — казах на Лара с виновен глас. — Поседни. Почини си от твоите компютри, хич не искам и да ги виждам.

Въпросът е, че и в моя кабинет има компютър. Но само така, за шик. За морално въздействие върху подследствените. Вижте как сега ще поискам данните и ще проверя дали лъжете. Трябва да призная, че действа. Макар нито веднъж да не съм го включвал. Другото е, че благодарение на него можем да закъсняваме тук с Лара под предлог, че тя ме ограмотява по компютър.

Всъщност предпочитам да си остана неграмотен. От суеверие ли, от какво… Боя се да не остана без моята прехвалена интуиция. Все едно щом използваш калкулатор, да забравиш таблицата за умножение. Няколко пъти обяснявах на Лара. Мисля, че разбра.

И когато нейният компютър се повреди, искаше да вземе моя, защото били една система, от една фирма и така нататък, но аз не й разреших. Нека стои. Пречи ли ти? Пречи ли ти, питам, като оставаме тук двамата? Нека си стои.

— Напоследък е много възбуден. — Костя се обърна към Лара през главата ми и в мое присъствие.

— Отразява му се хроничното недоплащане за нервните претоварвания — сухо отвърна тя и излезе от кабинета.

— Какво става при теб? — поинтересува се той и посръбна от чашата. — Вярно е, че малко плащат. Друго какво?

— Все сме на нокти. Работя като вол, а няма резултат. От този килър можеш да превъртиш! По-точно, да се гръмнеш.

— Все пак може да не е сам? Да са цяла бригада? И винтовките да са две?

— Тогава защо го крият? Да гръмнат двама-трима наведнъж в различни страни според разликата в часовите пояси. Тогава и Интерпол ще вдигне ръце. Ще им хване цървулите! А в нашия случай става точно веднъж в седмицата, по различно време, в различни страни. Ако точно по този начин утре в Парагвай някой убие някого, пак ли ще ми го натресеш? — поинтересувах се аз, докато си разбърквах захарта. — Как, мислиш, е попаднал в Турция, като дребен търговец за стока? На Капалъ-чарши?

— Теб трябва да попитам. — Костя вдигна рамене. — Толкова народ ходи сега в Турция. С огромни чанти. Със самолети и кораби. Напълно е възможно, защото митниците се задъхват от работа.

— Знаеш ли, че в стаята, която посочих в хотел „Мир“, вече работят хората от МУР Там са момчетата на Грязнов, а него все го няма…

— Малко късничко съобщи на МУР за тази стая — въздъхна Костя. — Там вече е настанен друг човек. Чистачките са минали с мокър парцал, измили са прозорците. Какво ще търсим там?

— Винаги става така! — казах аз. — Цяла нощ не спиш, за да намериш ценни сведения, намерих точно стаята, чиито прозорци гледат към мястото на убийството… Изобщо можеш ли да ми обясниш какво става?

— За страната ли питаш, или за органите на правосъдието? „Всичко се обърка, кому ли да кажа, че цял леденея…“ — изрецитира той любимия си Манделщам.

— Аз отдавна съм започнал да откачам и процесът се засилва — оплаках се. — Скоро спах с едно очарователно момиче, което може да ми бъде дъщеря. Вместо да го разпитам. И то ми плати петстотин долара за нощта, за да мога да откупя куршума от братята славяни в Украйна. Макар този куршум да е пронизал тилната кост на техния другар по борба…

Костя уморено потърка носа си.

— Е, пак може да се погледне в стаята — рече той. — По-щателно. Като се обърне внимание на прозореца… Неговите момчета не те ли слушат? Не изпълняват ли задачите ти?

— Имат си достатъчно началници. Какво гледаш? Не съм създал аз тази ведомственост. Няма го началникът им Грязнов, а ти не координираш добре усилията на прокуратурата и милицията.

Той кимна мълчаливо, като продължаваше да пие чай и не обръщаше внимание на войнственото ми настроение.

— Днес е шестият ден от убийството на телохранителя на премиера — каза той. — Или петият?

— Сега ще трябва да седнем и да чакаме кога ще пушнат следващия. Специално ли прави така този убиец, или… Да ни изкара от нерви. За да викнем: хайде, не ни измъчвай повече, гръмвай следващия! Тогава ще ни олекне.

— А ти си наркоман — рече Костя благодушно. — Не съм знаел. Значи сега си в наркотична криза?

— Имам чувството, че се разправяме с Робин Худ, който е решил да почисти човечеството преди Страшния съд — отвърнах аз. — Можем ли да разберем какви прегрешения има телохранителят? Моят Могилинец провери за Салуцки: тъмна Индия, само търговски тайни. В това не изоставаме от Швейцария. Ще помогнеш ли? Поне някоя сламчица да намерим.

Той кимна. После се надигна от мястото си. Стегнат, сериозен, елегантен.

— Друго нещо? — попита той. — Казвай. Или ми звънни, когато решиш.

— После — обещах. — Все после. След поредното убийство. Малко остава да чакаме.

Когато си замина, започнах да кръстосвам стаята от единия край до другия и крясках на всички, които надничаха при мен. Бях бесен от безсилие. За месец и половина само един факт. Идентифицирали сме само два куршума. Поне това се потвърди… И нищо повече? Значи този тип се мотае през границите с две винтовки, гърми, когото иска… Обществеността ни тъпче в краката си, делото е под контрола на всеки, който може да го заяви публично. Засега се браня успешно от пресата, понеже последните убийства са станали зад свещените граници. Остава Горюнов с неговите страхове. Неприятен тип, макар сигурно да е харесван от дамите.

Слава го е разпитал добре. Така че онзи е поискал тайм аут.

Седмицата вече свърши. Има убит, но не е Горюнов. Би трябвало да се успокои. Ех, сега да му покажем фоторобота! Странно, че не помислих по-рано за това. Никакви разпити. Познавате ли го, или не го познавате? Във ваш интерес е да кажете истината. Но къде да го търсим? Сега трябва да е на работа. Съветва генерала, заместник-министъра, къде да изпрати този или онзи корпус или дивизия. Или с какво да ги въоръжи. Или с какво да ги нахрани… Каква гадост! Трябваше да се сетя. Горюнов размества армиите по картата, а генералът стои до бюрото и слуша смирено…

Сигурно го съветва откъде да намери тухли и цимент за проклетата си вила, от която мечтаех да му помогна да се избави, но не успях.

Като си мърморех всякакви такива неудоволствия, набрах служебния номер на Горюнов и замрях в очакване. Хайде, отговори, недей да мълчиш. Изругах Лара, когато надникна през вратата, и махнах с ръка: не ми е до теб!

— На телефона капитан Селезньов — отговори вежлив глас.

— Търся Сергей Андреевич Горюнов! — казах аз.

— Кой го търси? — попита вежливо същият глас.

— От Главна прокуратура. Старши следователят по особено важни дела старши съветник от правосъдието Турецки.

Той се смути, явно провери номера ми по индикатора си.

— Сергей Андреевич отсъства. Взе си двуседмична отпуска.

— Кога… — изтръпнах. — Отдавна ли?

— Завчера.

— В Москва ли е? — попитах и все още се надявах, че Горюнов живее в Тьошти Стан, пазен от специалните части.

— Не, както винаги почива на Алтай, в гората. Там са любимите му места. Кара байдарка, ходи на лов… Ще се обади, какво да му предам?

— Че плаче за затвора! — не се сдържах. — Или за гроба! Да си избира. Иначе ще го доставим направо от тайгата под конвой!

Тракнах слушалката. Това беше излишно. Сигурно капитан Селезньов ще доложи на Горюнов, че съм го търсил. И току-виж Горюнов си продължи отпуската до безкрай.

Но какво става? Непрекъснато закъснявам. С един или два дена. Или с един ход. Непрекъснато ме изпреварват. На мястото на главния прокурор щях да поставя въпроса за моето служебно несъответствие.

Например само за този разговор. Ах, ние излязохме от кожата си! Свикнали сме всичко да разкриваме като по ноти! Не сме свикнали да губим! Затова трябва да си признаем: стареем значи.

Всичко ми се изплъзва. Нищо не мога да направя. Само преди два дена Горюнов беше в Москва. Какво ми пречеше да му покажа готовия с Божията помощ фоторобот?

Трябва да се овладея и да спра с капризите.

Пак избрах номера на Горюнов.

— На телефона капитан Селезньов.

— Пак съм аз… — казах смутено.

— Извинете, но кой бяхте? — се поинтересува вежливо капитанът.

Добре, че не затвори.

— От Главна прокуратура. Извинете, че ви наговорих едни. Но работата си е работа, нали разбирате? Трябва ми спешно.

Дори повече от спешно.

— Кога? — осведоми се след пауза капитанът.

— Още вчера — отговорих.

— Ясно. Та какво трябва да му предам?

— Първо, не това, което ви наговорих. Второ, в негов интерес е да се свърже с нас. Нека си почива, където си почива, но непременно да намери възможност да се свърже с мен.

— А нещо…

— Не, нищо. Той е чист. Просто ни трябва като свидетел — нищо повече.

— Ще предам — каза вежливият капитан и затвори телефона.