Фридрих Незнански
Отписаният (50)

12.

Документите, които донесе Володя, бяха толкова интересни, че Меркулов „забрави“ да ме запознае с разпореждането за предаване на делото във ФСС. Документите бяха цяла камара. Женя ги е крила в изоставен кладенец и затова бяха навлажнели и слепнали. Не ги бе спасил дори целофановият плик, в който бяха сложени.

Докато ги разглеждаше и внимателно изглаждаше листовете, Слава мърдаше устни. Володя въздишаше и подсвиркваше, поклащайки глава. Ние с Костя от време на време въздишахме. За този час и половина Меркулов пребледня и отслабна. Лара неуморно ни правеше ту чай, ту кафе. Гледаше ни изплашено, без да продума.

Тя вече знаеше за отстраняването ми.

Когато телефонът иззвъня, аз помислих, че трябва да се заключа и да изключа всички телефони, докато изучим всичко. Да не пускам никого нито навътре, нито навън. Да не реагирам на нищо — нито на земетресения, пожари и революции, — докато не разберем какво държим в ръцете си.

Но все пак вдигнах слушалката.

— Аз съм, Тягунов — чух пресипнал глас. — Знам, че ме търсите…

Посочих на Слава вратата, после слушалката, която държах в ръката си.

— Това е той — прошепнах. — Само бързо.

Грязнов скочи към вратата. Сега ще се обади на всички свои, за да засекат.

— Само не се канете да ме засичате — каза Тягунов. — Иначе няма да има разговор. А това, което ще ви кажа, е по-важно от моята глава.

Изглежда, Слава чу това и замръзна на вратата, гледайки към мен. Аз повдигнах рамене и посочих с очи слушалката. По дяволите! Ситуацията е като онзи път в театъра. Хващаш едно, изпускаш друго.

Върви кажи кое е по-важно… Ако излъжа, ще разбере по гласа ми. С него най-добре да говоря откровено.

— Окей! Но щом ми стане безинтересно, непременно ще ви засечем. Затова говорете по същество и кратко.

— Не съм убивал журналистката Клеймьонова — призна той. — Също и Сергей Горюнов. Откраднаха ми винтовката. И се възползваха от нея.

— Трябва да ви е останала още една — казах аз.

— Да, и току-що убих с нея килъра, който се готвеше да ме застреля. Убих го със същата винтовка. Той остана там, на покрива.

Костя и Слава долепиха ухо до паралелния телефон.

— Адресът… — само с устни произнесе Грязнов.

— Най-добре да изпреварите господарите му и да се убедите сами — каза Тягунов. — Наблизо е деветдесет и трето районно на милицията. Позвънете веднага, да обградят блок четиридесет и три, втория вход.

Аз записвах и кимах.

— Почакайте, сега ще се обадя по другия телефон — казах аз.

— Не се бойте, засега няма да ви засичаме.

— Не се боя — отговори той спокойно. — Ако ме излъжете, ще преследвам вас. Така че вие трябва да се страхувате… Той лежи на покрива. Мисля, че те още не са се усетили. Трябва да ги изпреварите.

— И тъй, какво ще видим там? — попитах аз, след като позвъних на посоченото отделение.

— Моята винтовка. И труп. Облечен в черно.

— С тази ли винтовка сте убили банкера Салуцки? — попитах аз.

— Възможно е — отвърна. — Вече не помня. Има ли разлика за вас?

— Сменяхте ги, за да заблуждавате следствието ли? — попитах на свой ред.

— За да унищожа колкото се може повече — отговори Тягунов.

— За какво?

— Те са виновни за гибелта на хиляди невинни мои войници, загинали в Чечня заради техните интереси.

— Само съдът може да установи вината — казах уморено. Колко пъти се е налагало да произнеса тези думи, макар да не съм вярвал винаги в тях.

— Един полеви командир, при когото попаднах в плен, ми даде документи. Където всичко е казано, ако се четат внимателно. В Чечня ги предадох на Женя Клеймьонова. Само на нея повярвах. Тя ги занесе при вас, в Главна прокуратура. Резултатът ви е известен.

Неволно погледнахме документите, донесени от Володя Фрязин. Това бяха истинските документи, Клеймьонова е оставила ксерокопията на прокурора. Слава искаше да ми каже нето, но се отказа. Какво значение има сега. Важно е той да продължава да говори.

— Защо замълчахте? — попита подозрително Павел Тягунов.

— Просто съм смаян — отвърнах. — Аз и моите колеги. Жалко, че не виждам сега лицето ви. Както там, в театъра. Където ми се сторихте напълно порядъчен човек.

— Случва се — рече той. — Между другото, посъветвах я да направи ксерокопия, да ги даде в прокуратурата, а да запази оригиналите.

— Те са пред мен — успокоих го аз. — За щастие тя ви е послушала. Значи сте поели ролята на Господ Бог?

— На отмъстител. Научих кой е наредил така, че да ми се наложи три пъти да завземам една и съща височина. Докато не остана нито един от батальона ми.

— Защо не отмъщавате там, в Чечня? — попитах аз.

— Достатъчно си го получиха. Убих четирима полеви командири. Един украински фашист. Един турчин, който е организирал снабдяването на бойците им с оръжие.

— Знаем това. Сега сте се захванали със своите?

— А вие прочетете — каза той. — Те са по-лоши от чуждите.

— Женя знаеше ли с какво се занимавате?

— Разбра, че просто няма друг изход. Правосъдието се основава на факта, че престъпникът не трябва да избяга от наказанието.

— Не възнамерявам да дискутирам с вас. Във ваш интерес е да се явите при нас и да си признаете вината.

— Тогава завършвам нашия разговор. Сбогом. Повече няма да чуете за мен.

И затвори телефона, преди да изрека каквото и да било. А исках да го попитам: възнамерява ли и занапред да зачерква с винтовката фамилиите от списъка си? И ако да, ще отмъщава ли за загиналата журналистка? Във всеки случай вече не ми се искаше да му преча. При това Тягунов бе ясен: повече няма да чуете за мен. А значи…

— Можеш да ме запознаеш с постановлението на главния — обърнах се към Костя. — Моментално съм готов да го изпълня.

— Няма никакво указание — рече Меркулов, като криеше зад гърба си листа с гербовия печат и подписа на главния прокурор. — Ще има друго постановление — за възбуждане на криминално дело по тези факти — той кимна към документите, предадени от родителите на Клеймьонова.

— Стига сте спорили! — каза Грязнов. — Да отидем да видим оня килър. Само че първо им се обади… — Той кимна към телефона.

Както винаги, Слава бе делови. Аз пак се обадих в районната милиция, на територията на която Тягунов току-що е застрелял наемния си убиец.

— Тъкмо навреме — обади се дежурният. — Намерихме трупа. Точно така, на покрива. Но тук стават такива работи. По-добре да дойдете лично.

Слава издърпа слушалката от ръцете ми:

— Слушай, дежурния, аз съм Грязнов от МУР, нали ме познаваш? Твоето име? Тогава слушай, капитан Заслонов! Който и да ви показва всякакви документи, ако ще самият президент, не пускайте там никого до моето идване! Пристигам веднага с прокурорите и ще видим как изпълняваш моята заповед. Ни-ко-го! Ако се наложи, организирай кръгова отбрана. Разбра ли всичко? Тръгваме!

Когато наближихме кооперацията, видяхме около милиционерското отцепление няколко западни коли, край които спореха възбудени хора, размахващи удостоверения. Изглежда, бяха момчетата от службата за сигурност. Младичките милиционери свиваха рамене, но не пускаха никого.

— Точно така! — извика Грязнов и изтича на мястото на събитието. — Точно така, момчета! Между другото, кой сте вие? — попита той доста грубо важния възрастен мъж, който размахваше удостоверението си.

— Аз съм генерал-майор Сидорин, началник-управление във ФСС! — викаше той. — Сега ще извикам нашата оперативна група…

— Аз пък съм заместник-главният прокурор на Русия, държавен съветник от правосъдието втори клас Меркулов — каза спокойно Костя и показа удостоверението си на разбеснелия се генерал. Онзи се слиса и го зяпна. Не можеше да не го познава.

— А тези хора какви са? — попита той, като кимаше към нас с Грязнов.

— Това е Турецки, старши следовател по особено важни дела при Главна прокуратура. Разбира се, че го познавате, нали? Не може да не познавате и господин Грязнов, временно изпълняващ длъжността началник на МУР.

— Много съм слушал — избоботи генералът и в този момент някакъв пъргав юнак му пошепна нещо на ухото. — И без теб знам! — махна недоволно генералът. — Но Константин Дмитриевич, не може да не знаете, че вашият подчинен господин Турецки е отстранен от разследването съгласно заповед на самия главен прокурор?

Слава се окашля и се почеса по тила. Ние с Костя клюмнахме.

— От къде на къде, другарю генерал? — чух изведнъж тихият глас на моя подчинен Володя Фрязин. — Нима това е същото дело, от което сме отстранени? Нима вече сте видели убития? Откъде, знаете, че това убийство е свързано по някакъв начин с предишните, които разследвахме?

Генералът дори се стъписа пред нечуваната дързост на редника, макар и от друго ведомство. Обикновено такива неща се пошушват на ухото, както току-що. Да си призная и аз почувствах известно недоволство. Все пак подобни думи трябваше да произнеса аз, а не Володя. Например да попитам как така изведнъж, зарязал важните си държавни дела, той е дотичал на местопроизшествието, на пръв поглед приличащо на обикновено разчистване на сметки между две групировки.

— Но на мен ми предадоха… — Генералът се огледа, явно търсеше подсказвача. Но от него нямаше и следа.

— Ще направим така — Меркулов реши да прекъсне тягостното мълчание и да измъкне изчервилия се генерал. — Ще се качим заедно с вас на покрива. Ще огледаме мястото на произшествието и ще направим там съответните изводи. Дали това убийство има допирни точки с убийствата, с които се занимава Александър Борисович?