Фридрих Незнански
Отписаният (46)

8

Макс се разхождаше из билярдната, мръщеше се от тракането на топките, които Серьожа Горюнов и Аркаша Сазонов продължаваха да удрят. Останалите следяха играта мълчаливо.

— Ще спрете ли? — попита Макс. — Поне за минутка? Извиках ви по спешен въпрос. Ще се наиграете.

Двамата прекъснаха играта и сложиха стиковете на масата.

— Аз имам три, ти — четири — полугласно каза Серьожа.

— Искам да започна направо. — Макс издиша, притвори очи и седна в креслото си. — Отидохме твърде далеч. Ситуацията излиза от контрол.

— От твоя контрол — усмихна се Кирил напрегнато. — И ти побесняваш.

— Помолих да не ме прекъсвате! — възкликна Макс. — Ние поехме огромна отговорност. Но действаме по примера на нашите шефове! Започнахме подмолни игри. Да вземем дори убийството на Женя Клеймьонова. Кириле, как ли не те убеждавах да я оставиш на мира.

— Мигар това е наше дело? — учуди се „аграрникът“ Жора Краснов. — Не знаех… А кой може да е? Вестниците писаха, че уж пак бил онзи монстер, дето убива жертвите си с изстрел под тила…

— Аз го направих, аз! — продължаваше да се усмихва Кирил.

— Попитайте Макс. Сега ще ви обясни всичко.

— Аз мислех… — На Макс не му достигаше въздух. — Че ще можем да насочим общественото възмущение в нужната посока. Че ще получим половин година почивка. Как може да се убива това момиче в толкова неподходящо време! Аз бях против… — Той вече хъркаше от задух.

— Против какво? — не схвана Аркадий. — Против самото убийство или против неподходящото време? Какво, този килър да не работи сега за нас?

— Не прекъсвай! — затрепери Макс. — В противен случай се отказвам от функциите си на председател на нашия съвет! Не мога да осъществя задълженията си в обстановка, когато зад гърба на членовете на съвета се водят сепаративни преговори. Миналия път допуснах това и не бягам от отговорността си. Затова моля за моята оставка…

— Макс, в този момент съвсем точно приличаш на твоя шеф — подкачи го Кирил. — Но той има зад гърба си петнайсет години ръководна партийна работа… Добре де, измиваш си ръцете, изплаши се от обществения резонанс, но какво си виновен? Къде е нашата вина? Разбира се, с помощта на бодвания в определени точки, в смисъл разстрел на ония, които мътят водата, тревожат обществеността, като я отвличат към различни преувеличени инсинуации, може и трябва да се регулира и направлява общественото съзнание. Това е изкуство, което още не сме овладели… Уви!

— По-кратко — навъси се Аркадий Сазонов. — Можеш ли по-кратко?

— Не сме на колегия при вас в Министерството на правосъдието — отвърна хладно Кирил. — Ако трябва кратко, моето предложение е да оставим нещата така. Тоест Макс да си остане на своя пост. А днес всички заедно ще обсъдим новите кандидатури.

— Кандидатури за какво? — попита Серьожа. — За разстрел?

— Именно. Като изберем точно определен човек, кой знае колко спасяваме утре, когато се надигне поредната вълна от възмущение.

— Аз съм пас — обади се Серьожа и поклати глава.

— Имаш вид, сякаш се каним да обсъждаме твоята кандидатура — каза Кирил.

— Не разбирам — поклати глава Макс. — Ти ни забърка в тази ужасна история, аз не успях да ти противодействам, разкайвам се, вече заявих това…

— Измиваш си ръцете? — подсмихна се Кирил.

— А защо ти не заемеш моето място? — попита Макс.

— Страх ме е, всички ще се разбягат — продължи да се усмихва Кирил. — Всичко ще стоварят на мен и ще зарежат държавата на произвола на съдбата. А ти си удобен за всички. При теб тук е чудесно. Всичко е удобно. Никой не подслушва. С една дума — домашна обстановка, в която можем свободно да обсъждаме проблемите, както си беше и досега. В това число и днешната ситуация. Струва ми се, че ти, Аркаша, се канеше да ни кажеш нещо… Това, което ни разказа по пътя.

— Намерили са пръстчетата на Биатлониста в жилището на Клеймьонова — съобщи Аркаша. — Те предполагат, че тя е била свързана по някакъв начин с него.

Макс погледна внимателно Кирил. Новината, естествено, е изключителна, но псевдонимът Биатлониста прозвуча на тяхното съвсем тайно съвещание на четири очи. Излиза, че Аркаша знае за разговора им?

Кирил му отговори със спокоен поглед. Много е уверен в себе си. Значи притежава още някаква смайваща информация.

— Чухте, нали? — попита Кирил. — Това не са мои, не са наши предположения за връзката, която е съществувала между Биатлониста и журналистката. Сега най-главното… Аркадий, разреши ми да докладвам лично, понеже вече стихнаха стенанията по повод на една особа, която беше смъртно опасна за всички ни.

— Откъде го измисли, че уж е опасна? — попита Серьожа. — Скандална, да, е, прекалено много се впрягаше…

— Не е там работата. — Кирил бавно извади от куфарчето си синя папка и също тъй бавно развърза връвчиците, като поглеждаше внимателно присъстващите. — Ето копията от документите, които тя е изнесла по някакъв начин от Чечня. Между другото тук са посочени имената на онези, които, ако съдим по приложените документи, отчети, сметки и записани преговори, са взели участие в това, което става сега в Чечня. Ние с Аркаша, както вече докладвахме на съвета, трудно прекратихме делото, оказало се в Главна прокуратура. Канеха се да го разследват щателно. И ако погледнете фамилните имена на фигурантите в това несъстояло се дело, ще видите: съвпадат със списъка на лицата, които нашият биатлонист вече успя да ликвидира. Ще кажа: там сме всички ние. Просто още не ни е дошъл редът. Както дойде на двама наши другари от съвета. Допълнително е бил включен бандитът Садуев след известното му пътуване извън Чечня, и Меланчук като организатор на украинските доброволци.

— Знаел си, но си мълчал! — Макс упрекна Кирил в настъпилата тишина, като гледаше списъка.

— Само се досещах. Тази мисъл ми хрумна за първи път след убийството на моя приятел и наш другар Федя Земляков. Ако съдим по всичко, Серж също е знаел — той се обърна към Горюнов — и от известно време се страхува от нещо. Сякаш над него е надвиснал дамоклев меч. При това всичко се усложнява от лични мотиви. Правилно ли разбирам нещата?

— Не прилича да е работа на Павел Тягунов — обади се Горюнов. — Познавам го, за разлика от всички вас.

— Но ти хукна при Турецки в хотела, когато убиха там Федя — засегна го Аркаша. — Аз знам. Отначало се учудих, после реших, че разполагаш с някаква информация, а не искаш да ни я кажеш.

— Наистина така помислих отначало… — въздъхна Серьожа, като се люлееше в шезлонга. — Спомних си, жената на Паша ми разказваше, че той стрелял без грешка. Аз го изпратих на курсове към Министерството на отбраната в Москва. Така ми беше нужно. После моите момчета потвърдиха: стрелец е, какъвто не са виждали. Защо не е започнал от мен? — Горюнов взе списъка от ръцете на Макс. — Сигурно така му е по-удобно. Не ги избира по азбучен ред.

— Отмъстител — каза Кирил. — Самият той оцелял по чудо, сега отмъщава за загиналите си другари. Съгласен ли си? — Той погледна внимателно Серьожа. — Питам, съгласен ли си, че трябва да го ликвидираме? И колкото може по-бързо!

— Сигурно. — Серьожа сви рамене, чувствайки, че чакат отговора му. — Изглежда, направих глупост, като се доверих на Турецки… Но за другото без мен. Аз съм пас. Тоест съгласен съм с всичко, казано тук. Но не е по моята част.

— Защо, ако мога да попитам? — присви очи Макс.

— Не ми харесва… — продължаваше Серьожа. — Добре, премахнахме момичето, което бе опасно за нас. Не ви ли се струва, че смесихме собствената си цялост и безопасност със сигурността на страната? По-точно, подменихме едното с другото? В това отношение само да започне човек… Така скоро ще се превърнем в хунта. Вече сме станали каста. И до хунтата остава само крачка.

— Какво предлагаш? — попита Макс. — Според теб какво трябва да се направи, за да не направим тази крачка?

— Вече казах… Прекалено се обособихме. Прекалено дълго водим затворен живот. Знаем предварително кой какво ще каже или ще поиска от Макс… Пари, както винаги, които той няма да даде. Започнахме да се повтаряме, разбирате ли? Закоравяхме. Имаме нужда от свежа кръв. Защо още между нас няма човек от службата за сигурност? От Главна прокуратура? Защо Аркаша трябва да опъва заради всички?

— Той се справя добре — отбеляза Кирил. — А виж, от Министерството на отбраната само чуваме: кога ще дадете пари! И колко десантници ще са нужни за охрана на нефтопровода… Серж, понякога ми се струва, че ни заблуждаваш. Водиш двойна игра.

— Тогава нямам работа тук. — Горюнов се понадигна от креслото. — Сега ще ме питате за кого работя.

— А не е ли така? — попита Аркаша, след като се спогледаха с Кирил. — По едно време говорихме за връзките ти с чеченците от хотела на „Смоленска“.

— Стоп! — прекъсна всички Макс и замаха с ръце. — Така не се знае докъде ще стигнем. В това, което казваш — той се обърна към Горюнов, — има много истина. Но съгласи се, че ние с теб, когато уговаряхме това и между нас още не бяха нито Кирил, нито Аркаша, нито Жора, всичко бяхме предвидили. И се уговорихме, че приоритет в избора трябва да бъде надеждността на избирания. И компетентността му. Така малко по малко, постепенно към нас се присъединиха Кирил, Жора…

— Кратък курс по история на ССК — подхвърли с насмешка Кирил. — Предлагам да се наричаме така. Съвет на сивите кардинали. Но ние се отвлякохме от обсъждането. Смятах, че въпросът с кандидатурите за разстрела може да бъде от компетенцията на Макс и от моя компетенция. Е, и на Аркаша. Макс възразяваше. Макар че със собствената си ръка… — той извади списъка, издраскан от Макс, — коригира съставеното от мен. Единствената кандидатура, срещу която възразяваше, беше на Клеймьонова. Той поиска да ни събере всички. Аз се съгласих. И ето, аз и Аркаша ви показахме — тя е съставила този документ, предаден в Главна прокуратура, а после, когато там нищо не става, го е предала на нашия биатлонист. Ясно ли е на всички? Сега разбрахте ли защо настоявах? Забъркали сме се, разгоря се борба, но на някои това вече не им харесва… Серьожа, най-малко от теб съм очаквал, че ще се окажеш между чистниците.

— Говорех за друго — каза Горюнов. — Искахме страната да процъфтява, а засега ние процъфтяваме. Забогатяхме. Имаме сметки в западни банки. Бяхме се уговорили да работим като свободни люде, без да се трепем за насъщния. Трябваше да имаме осигурени тилове. После си поставихме задача да си осигурим безопасността, за което току-що казах, но някои не искаха да ме чуят. Единственото, с което се занимаваме, е да си осигуряваме условия за плодотворна работа. Но времето не чака! Увлякохме се по тая стрелба, по тези игри, като забравихме за главното, заради което се събираме. Аз съм като вас и знам какво и кой иска да каже по този повод. И аз съм такъв! Това ли искаше да кажеш? — той се обърна към Кирил.

— Слушам те, слушам те… — кимна той с неизменна усмивка.

— Аз пък предлагам да обсъдим всичко — обади се мълчащият до този момент „аграрник“ Жора Краснов и бутна с лакът задрямалия Вася Первушин от Министерството на външната търговия.

— Трябва да се действа, а не да се обсъжда! — каза той и приглади белезникавата си щръкнала коса. — Докато преливаме тук от пусто в празно, Биатлониста може да е взел вече някого от нас на мушка! И може би някой от нас няма да стигне до вкъщи.

— Какво предлагаш? — попита Макс. — Конкретно.

— Това, което ти предлагах по време на разговора ни тет-а-тет. Защо Жора, Вася и Серьожа ще решават проблемите на нашата обща безопасност? Ще потънем в разправии, ще изгубим повече време за изясняване на термини, от които те нищо не разбират.

— Всичко е точно — надигна се от мястото си Серьожа. — Кой където ще да ходи, а аз — вкъщи.

— Момчета, само не се сърдете — скочи от креслото си Макс, като не забрави да се хване за сърцето. — Може би Кирил е прав. Нали ни вярвате?

Той излезе в градината след тях, отлъчените. Кирил и Аркаша се спогледаха многозначително.

— Не ти ли се струва, че Макс също е излишен? — попита Аркаша.

— Затова да се разберем, докато той ги изпраща — кимна Кирил. — Та кой е следващият според теб? Биатлониста ли?

— Добре ще е — въздъхна Аркаша, като хвърляше по едно око през прозореца към градината. Там Макс обясняваше нещо на отиващите си, притиснал ръце до гърдите, — само че къде да го намерим? Та този наш отмъстител е неуловим…

— От друга страна, Серж е прав — кимна Кирил, докато си наливаше от бутилката с лимонов аперитив. — Мислим само за себе си. За собствената си безопасност. А това е неправилно.

— А кой ще помисли вместо нас за това? — попита Аркаша.

Те се погледнаха внимателно. Кирил му се закани с пръст.

— Знам какво искаш да кажеш. Че Биатлониста трябва да потъне в забрава само за нас, нали? А за обществеността трябва да продължава делото си.

— Наистина е така — съгласи се Аркаша. — Затова трябва да се гръмне очакваният кандидат от неговия списък.

— Логично — съгласи се на свой ред Кирил. — И пак всичко да се стовари на него. Да организираме две скандални статии в печата. Та той е Робин Худ, народният отмъстител, а ние ще го изкараме маниак с психически отклонения. Тъкмо това трябва да го извади от релси… Та той не може да не се възмути.

Аркаша пак погледна през прозореца. Макс разговаряше със заминаващите си.

— Готов съм да се обзаложа, че ти вече всичко си измислил. — Аркаша кимна към креслото, в което седеше Горюнов. — По този начин се каниш да убиеш три заека? — Той сви един пръст. — Първият е Серж, който е готов да ни издаде.

— Интересно… — Кирил присви очи. — Но това го каза ти, а не аз.

Аркаша сви още един пръст.

— Второ, всички очакват това. И на първо място самият Серж. Което ще потвърди: делото на Биатлониста живее и побеждава. Трето, това ще отклони подозрението от нас, ако има такова.

И той сви третия си пръст.

— Има и четвърто — каза Кирил. — Аз вече говорих за това, но ти не слушаше внимателно. Като види, че работят от негово име, Биатлониста ще се възмути и ще направи сума ти грешки. И ще се разкрие. Тогава ще се отървем от него…

Влезе Макс и подозрително ги погледна.

— Изглежда, вече сте се уговорили за всичко, без да ме чакате. Нали ви трябвам само като прикритие, прав ли съм?

— Серж беше прав — въздъхна Кирил. — Само трябва да се започне. И ето че взехме да се подозираме един друг.

— Определихте ли вече следващата кандидатура? — попита след малка пауза Макс.

— Да. — Кирил погледна часовника си. — Но ще кажем след половин час, не по-рано. Защото пак ще започнеш да се хващаш за сърцето. Мога ли да използвам мобифона ти? Разговорът няма да е за твоите уши. С любимото момиче.

Той избра номера си.

— Люся, аз съм. Скоро си тръгвам. Да, да. След половин час ме посрещни на „Каширка“, където се пресича с околовръстния път. Червена „деветка“, да, да… Правилно ме разбра. До скоро. Целувам те.

— Откога пътуваш с нашенски коли? — учуди се Макс. — Доколкото си спомням, Серж има „деветка“.

— Точно така — каза Кирил, като му връщаше мобифона.