Фридрих Незнански
Отписаният (49)

11.

Ала пушеше непрекъснато, седнала в леглото и подпряна на таблата. Павел крачеше из стаята и продължаваше да разсъждава.

— Защо, след като ти позвъних, някой е влязъл в квартирата ми, преди да се върнем с теб! Значи твоят телефон се подслушва.

— От кого? — попита тя. — И седни най-после. Можеш ли да ми обясниш: кой? Следователите? Турецки?

— Не знам. — Той продължаваше да снове из стаята. — Взели са ми винтовката… И са започнали да убиват с нея. Значи не е Турецки.

— Да, а ти веднага помисли, че съм аз — усмихна се Ала и оправи възглавницата зад гърба си. — Защо им е твоята винтовка?

— Вече ти казах — отговори той раздразнено. — За да си разчистват сметките на мой гръб. Куршумът се изпраща за анализ, гледа се под микроскоп…

— Да не мислиш, че ми е интересно? — прихна тя. — Все едно нищо не разбирам от тия работи.

— Пояснявам: за да решат следователите, че аз съм стрелял по момичето! — Той спря насред стаята.

— Не викай. — Тя помръдна нервно рамене. — По-рано не беше такъв. Поне не си ми викал.

— Затова ли избърза с развода?

— А ти си злопаметен — рече тя. — Нима не е по-добре така? Като сега? Та ние никога не сме били любовници. Веднага станахме мъж и жена. Представяш ли си колко време сме изгубили? Сега си мъж. Силен, опасен. Такива мъже са рядкост. Неотдавна имах един, същинско теле. Младенец. Сега навсякъде се мъкне след мен и хленчи, хленчи. Поне не се появявай в театъра. А ти каква имаше през това време? Някоя черкеска ли? Или чеченка?

— Престани… Не ми е до това. Представяш ли си, сега те ще убиват всички неугодни за тях, смятайки, че ще им се размине.

— Но нали няма да го допуснеш? — попита тя. — Защо ми го разказваш? Ах, да, да… Трябва да споделиш с някого. Или да се посъветваш. Но нали не си ме поканил заради това?

Той продължаваше да крачи из стаята, почти без да я слуша. Ако са ги подслушвали онзи път, както той току-що се досети, напълно е възможно да подслушват и сега. Значи са могли да разберат къде се крие, като са проследили нея. За тях, за убийците на Женя Кпеймьонова и бившия писар, той вече е опасен. По принцип сега трябва да се отърват от него. И то колкото се може по-скоро. И така, че никой да не намери трупа му. И те да продължават да стрелят, уж продължавайки делото му, но вече по свои цели. Ето какво се получи от цялата работа! Ето какво значи да работиш сам. Ето какво е да няма на кого да разчиташ. Преди можеше да се опре на Женя. Те я убиха.

Сега е сам.

Ала гледаше внимателно как той крачи из стаята и мислеше за нещо.

— Значи не си убил ти Серьожа Горюнов? — попита тя.

— Още веднъж ти казвам: не съм аз!

— Ами кой? — попита тя. — На кого е попречил?

— Или обратното: на кого е помогнал? — усмихна се той и спря. — Най-лесно е да стоварят гибелта му на моя гръб. За да потвърдят, че уж аз съм убил и Женя Кпеймьонова. Нима не е ясно? Та винтовката е една и съща!

— Но ти, Павлик, си убивал други. И не по време на война. Не в Чечня, а тук, в Москва. С изстрел в гърба. Не е ли така? Не съм се съмнявала, че щом ти го правиш, значи не може по друг начин. Но засега това е само моя сляпа вяра, разбираш ли?

— Добре. — Той седна до нея на леглото. Тя сложи главата си на рамото му, хвана ръката му в своята. — Миналото лято, когато ми дадоха мотострелковия батальон, получих заповед да превзема една височина в района на Бамут. Това не ти говори нищо, разбирам.

— Разказвай. И не ми обръщай внимание. Говори всичко, което смяташ за нужно. Трябва да си кажеш болката.

— Офицерите ме предупреждаваха: войниците не са влизали в бой, не са обучени. Страхуват се от чеченците. Тогава решихме, че ще отидем сами да превземаме височината, само офицерите и хората по договор. Действахме като чеченците. Никаква огнева подготовка. През нощта, на отделни групи, по пет човека. С две думи — превзехме височината. А на сутринта, когато преброихме загубите, видяхме: половината офицери, най-опитните, са убити. Войниците живи, а командирите им загинаха. И тогава дойде заповед. Във връзка с поредните преговори да се върнем на изходна позиция. Върнахме се. Подготвях войниците, както можех, учех ги, защото разбирах: примирието е за кратко. И видяхме, че чеченците отново укрепват височината, оставена от нас. Те я заеха без нито един изстрел, разбираш ли? Преговорите се провалили и аз получих нова заповед: да се овладее същата височина. Тръгнах напред, войниците след мен. Огънят беше много плътен и аз мислех: по-добре да убият мен, отколкото да чувам как зад гърба ми хъркат простреляните момчета. Ние отново завзехме височината. Заповедта беше изпълнена. Но една трета от състава на батальона загина. След това дойде заповед да стоим там, където сме. В Москва пак пристигнала делегация на Световната банка. От тях се очакваше заем. И по-добре да не бъдат дразнени с тази касапница. И пак се започна нещо като преговори. Чеченците имаха повече нужда от тях, отколкото ние. Те се окопитиха. Стегнаха резервите си, попълниха си запасите. А на нас ни бе забранено да доунищожим пропъдените от височината и така да спечелим. В резултат на което ни обкръжиха и без да дочакат края на преговорите, ни предложиха да се предадем с добро. По смайващо съвпадение те започнаха щурма едва след като стана известно: този проклет заем е даден за примерното поведение на Русия…

— Ако не искаш, не разказвай — продума тихо тя и го погали по главата.

Сега гласът му трепереше. От време на време Павел спираше, сякаш се запъваше и прехапваше устна, за да се сдържи.

— Опитахме се да се промъкнем. Моите войници бяха изключително управляеми и инициативни. На това отгоре си помислих, че в нормални условия бих могъл да направя с тях чудеса. Но дори не ни помогнаха с авиация. Чеченците всичко бяха пресметнали точно: заемът е даден, преговорите заглъхнаха, а още няма команда за активни действия. Два пъти артилерията открива огън и улучва нас. После разбрах: чеченците използвали същата честота и същите сигнали, които и ние. И поискали да покрият сектора, по който настъпвахме. Загинаха почти всичките ми момчета. Аз самият попаднах в плен. Там срещнах полевия командир, за който вече ти разказвах. Помниш ли? Казва се Имай. Той ми показа някои документи. Договори, разписки, стенограми, телефонни разговори с Москва. Били сме използвани по най-гнусния начин. Манипулирали са ни, разплащали са се с нашия живот. Оръжие, нефт, валута — всичко приписваха на войната. Видях безспорни документи — записи, в които искаха да се нанесат бомбени удари по уж построени отново квартали. Във всеки случай фалшивите документи потвърждаваха — зданията са възстановени. Там загиваха хора, наши войници, недоумяващи защо бомбардират свои…

Ала седеше неподвижно. По лицето й се стичаха едри сълзи. Тя хлипаше, но продължаваше да гледа пред себе си, към стената с ръждивочервени тапети в тази стара, грозничка квартира някъде в район Братвеево.

— Чеченците ни използваха и във вътрешноклановата си война. Срещу хубаво заплащане ни изпращаха да унищожаваме опълченци от съперничещия клан. И всичко това се заплащаше. Трябва дълго да ти разказвам как са попаднали тези документи у Имай. Предали са му ги някъде отгоре, от обкръжението на Дудаев, когато там започва поредното разчистване на сметки. Между другото, там фигурираше и твоят Серьоженка.

— Серьожа? — възкликна тя. — Не може да бъде…

— Може, може — каза той сурово и скръцна със зъби. — Всичко са въртели няколко бивши московски младежи, все още под четирийсетте, уредили се като помощници и референти при различни министри благодарение на майките и татковците си. Те са общували със също такива юнаци от Грозни. Може да са го правили от името на шефовете си, тук не е ясно, но май са водели собствена игра. Във всеки случай са съобщавали собствени сметки, по които да им се превеждат пари. Женя Клеймьонова го установи. Когато беше в Чечня, й предадох документите на Имай. Там тя видя и разбра много неща. Как бивши бандити стават правозащитници и борци за национална независимост. Как бивши демократи стават респектиращи бандити. И всичко това е документално потвърдено. Тук, в Москва, тя се опита да предаде документите в Главна прокуратура, за да бъде извършено щателно разследване. Но потулиха нещата, не излезе и статията. Някой някъде от тези момченца, към които принадлежеше и Горюнов, се е опомнил навреме… Заплашваха я. Точно тогава се върнах от Чечня. Не мога да бъда нито съдия, нито прокурор, още по-малко пък адвокат. Затова пък мога да бъда палач. Тя ме разубеждаваше, надяваше се на нещо. Но когато разбра: там войниците загиват, докато тия момченца тук се забавляват, даде съгласието си. Двамата с нея съставихме списък, много непълен, тя задраска много имена. А излезе, че е била в някакъв друг списък и никой не е задраскал името й… Как ненавиждаше тия лигльовци от златната младеж, попаднали във властта, маразматиците са ги зяпнали в устата, използват думите и идеите им, а в това време други момчета плащат сметките им с единствената валута, която притежават — със собствената си кръв!

— Та ти също си от тая златна младеж, генералско синче. — Тя го гледаше под вежди.

— Точно затова ги познавам много добре и не ги броя за хора. Затова убивам безмилостно! — отговори той.

— И Серьожа ли щеше да убиеш? — попита тя след пауза.

— Задрасках го. — Той тръсна глава. — Щеше да прилича на лично отмъщение. Защото ми е отнел жената. — Той се усмихна напрегнато. — А за тях е добре дошло. Първо, както вече ти казах, неговата гибел е най-логична и затова най-изгодна за тях. А това означава едно: те искат да продължат убийствата с моята винтовка, като стоварват всичко на мен. Намерили са някъде стрелец, на когото са заповядали в кого и къде да се цели. Сега само аз мога да попреча. На тяхно място щях да премахна пречката, тоест мен, тихо, без шум и врява, без да се дава гласност, без телевизия и вестникарска шумотевица. Само по този начин могат да продължават да убиват ония, които им пречат, докато милицията и прокуратурата ще търсят мен, несъществуващия вече…

— Но нали все още си жив — каза тя. И пак сложи глава върху рамото му. — Значи можеш да измислиш и предприемеш нещо.

— Точно затова започнах този разговор с теб — усмихна се той и се облегна на възглавницата. — Не те ли следяха, когато идваше при мен?

— Знам ли? — Тя сви рамене. — Взех частно такси, веднага го хванах… Много бързах, понеже ме следеше бившият ми… вече ти казах за него. Не ми дава да мръдна. Синчето на нашата гримьорка. А аз, глупачката, се хванах с хлапак… Колко заслужаващи мъже ме удостояваха с вниманието си. А не се решаваха сами, мислят: сигурно си има някой! Някой от силните — не можеш се допря до нея! Просто го четях по очите им. Ако не беше гласът ми, щях да започна бизнес като Светлана, там мъжете не ти обръщат гръб. Само плащай!

— Може синчето на гримьорката да е тръгнало след теб? — попита Павел, като свъси вежди. — И да е някъде тук, наблизо?

Той стана и отиде до прозореца. Отметна пердето и надникна предпазливо в двора.

— От него ли ще се страхуваш? — Тя се усмихна. — Много е умислен, ревлив, няма какво да говорим…

— Да не е там онзи? — попита Павел.

Тя веднага дотича и се взря.

— Той е! Същият! Мерзавец… Вече ме е намерил. Представяш ли си? Сега ще му дам да разбере! Проследил ме е, нали?

— Хич и не си мисли — каза строго той и я дръпна от прозореца. — Не е изключено други да те следят. Значи са видели и него. И са го завербували. За тях това е проста работа!

— За кого? За тези момченца, за които говореше ли? — Тя махна пренебрежително с ръка и отиде в кухнята, като си наметна пеньоара.

— Най-много трябва да се боиш от такива момченца — отговори й той.

— Искаш ли кафе? — извика тя от кухнята.

Той замълча. Нещо не му хареса и реши веднага да разбере как стоят нещата. Може това да е поза на нещастен влюбен. Те не се държат така. Стоят и не свалят очи от прозореца, където се крие възлюбената… А този обикаля в кръг. Ами да, има възможност да отмъсти на съперника, като го проследи и предаде на неговите килъри. Мисли, че после тя няма къде да му избяга. Тези сукалчета всъщност са страшни хора, когато много им се прииска нещо. Още в детството си са научени като поискат, да получават и за целта падат на пода и тропат истерично с крачка.

Тя влезе с кафето.

— Още ли оглеждаш? — попита насмешливо. — Нима може да се страхуваш от него? Точно ти? Нещо не ми се вярва.

— Не е там работата — каза той. — Не ти ли се ходи до магазина?

— По принцип трябва да отида… Пий, че ще изстине. Хлябът свършва. Странно, ако още не е казал в театъра къде съм. Светлана казваше, че са й звънили няколко пъти, питали я за мен. А той да не изтропа нищо през тия дни? Когато сляза, да отида ли при него? — попита тя.

— В никакъв случай. Върви си, без да забелязваш никого и нищо. Но ако видиш нещо странно… някоя хубава кола с тъмни стъкла… Изобщо върви, но по никакъв начин не се издавай. Просто до магазина и обратно.

— А не те ли е страх да ме изпращаш сама? — попита тя обидено.

— Сега им трябвам аз. — Павел я притегли към себе си. — А защо си промени фамилното име?

— Е, най-после. — Ала се засмя, като отблъсна бившия си мъж. — Все си мислех: ще попиташ ли или не… Не исках да бъда в тежест на вас, от семейство Тягунови, ако може така да се каже.

Докато тя се обличаше, той гледаше към двора. Сякаш няма нищо подозрително. Но да видим поведението на изоставеното и обидено до смърт мамино синче, когато тя излезе от входа. Тогава много неща ще станат ясни…

Когато жена му тръгна, Павел извади изпод леглото куфар, измъкна оттам оптическия мерник от разглобената винтовка. Малко отдалеч, без да застава непосредствено до прозореца, за да не блестят зайчета, погледна към очакващото долу момче. Ето, отскочи встрани… Засуети се, не знае къде да се скрие, изненадан от появата й. Но тя вървеше, без да се оглежда. Грамотно, нищо не можеш да кажеш.

Сега главното — ще хукне ли след нея или не? Ако не хукне, значи това жребче вече не мисли за фаталната любов. Значи все пак са го завербували. Не, не хукна, което и трябваше да се докаже. Остана там, само се постара да се дръпне в сянката, под гъбката до пясъчника, където играеха деца. Не е лошо измислено — да го използват за кибик. Какви претенции може да имаш към един нещастен любовник? Какви подозрения ще събуди? Само съчувствие. Виж как гледа след нея, обаче не бива да напуска поста! В никакъв случай. Сега има друга задача.

Павел отмести прицела и огледа двора. Килърът или килърите са някъде другаде. Нямат интерес да го убиват пред всички, с пукотевица и преследване. Не са пълни идиоти. Появи ли се милицията, прокуратурата — и всички ще знаят, че той, Павел Тягунов, е загинал. А това ще означава, че всъщност не той е стрелял по нежелателните персони. Тогава защо са всички тия игри с открадването на винтовката му? (Добре, че се бе запасил с втора и я пазеше на друго място.) И като се откажат от първоначалната версия, ще търсят снайпериста с нова, удвоена енергия. Щом е така, какво им остава? Трябва да помисли. Какво щеше да измисли той на тяхно място?

Ала се върна след половин час, а той така и нищо не бе измислил.

— Е, какво? — попита той.

— А, ти за това ли? — махна тя с ръка. — На хоризонта не се забелязват никакви западни коли с дебеловрати. Мир и тишина, другарю майор! Да вземем да хапнем, каквото Бог дал?

— Как мислиш, защо не тръгна след теб? — попита той.

Тя повдигна рамене и отхапа от хляба.

— Сигурно е решил, че съм за малко. Няма къде да ида — каза тя. — Изобщо странна работа. Той тича след мен дори когато го пъдя. А сега… Какво мислиш по този повод?

— Че сега не следи теб — отговори Павел. — Вече не става дума за теб, разбираш ли. Значи не си забелязала нищо друго необикновено?

— Май не — каза тя. — Е, както винаги, мъжете ме оглеждаха. Непрекъснато си мисля къде искат да бръкнат — в чантата ми или под полата?

— На тебе все ти е весело — махна той с ръка. — Значи, докато те избират къде да бръкнат, ти правиш покупки? Няма що, вълнуващо.

— Е, все пак за някои съм по-привлекателна от чантичката си — обиди се тя. — Докато вървях към магазина, някакви мутри с бели манти от „Бърза помощ“ ми подвикнаха нещо и подсвирнаха. Направих се, че не се отнася за мен. Връщам се, те пак извикаха нещо и се засмяха.

— Весели момчета — съгласи се Павел. — А защо стоят там толкова дълго?

— Дошли са при някого. Докато горе оказват помощ, те чакат. Защо? Също ли е подозрително?

Павел не отговори. Вървеше мълчаливо и обмисляше. Дявол да го вземе, все така ли да подозира всички наоколо. Хлапакът не се представи в добра светлина. Стои и оглежда. А после ще доложи какво е видял. На кого ще доложи? Трябва да погледна.

— Къде е тази „Бърза помощ“? — попита той и долепи око до мерника.

— Какво държиш? — попита тя. — Дай да погледна…

Той й подаде мерника, ръцете й дори потрепериха и се отпуснаха, толкова й се стори тежък.

Павел погледна през прозореца.

— Не, оттук не се вижда — каза Ала.

— А откъде може да се види? — попита той.

— Ако е малко по-високо — отговори тя. — От другата страна на блока. Да не мислиш, че е за теб?

Точно така! — помисли той. Точно за мен. Напълно възможен вариант. Върви човек и изведнъж пред очите на хората — пада. И веднага се появява „Бърза помощ“, като цигулка в духов оркестър. Дотичват, пипат пулса, товарят в колата… Зяпачите дори не успяват да попитат нищо. И да огледат защо човекът пада изведнъж като покосен. Като от сърдечен пристъп.

А в главата му има дупчица. Или върху шията. Но никой не е чул изстрел, понеже е произведен отдалеч и със заглушител.

Павел хващаше с ожесточение детайлите — цевта, прицела, щракаше затвора, а тя го наблюдаваше, притиснала длан до устата си, но без да спре да дъвче. И само попита:

— Ти къде?

— Стой тук! — строго заповяда той. — И не се подавай. И спри да дъвчеш най-накрая. Та ти си прима!

Той уви сглобената винтовка със син парцал, пъхна в дулото приготвения бамбуков прът с влакно. Получи се пръчка за въдица. Сякаш отива да остави на вилата въдицата за следващото лято. Сложи в джоба на дънките два патрона. Помисли и добави още.

— Искаш да убиеш тези лекари ли? — попита по детски Ала.

— За какво? — попита той и вдигна глава. — Не убивам лекари.

Тя излезе след него на площадката. Той стоеше до асансьора.

Чуваше се как кабината се качва отдолу. И спря на техния етаж, макар той още да не беше я викал. Ала притисна гърба си до касата на вратата, като затули по навик устата си с ръка.

— Паша… — промълви едва чуто.

Той се огледа.

— Всичко ще бъде нормално! — отговори той.

В това време от асансьора излезе млада майка с дете.

— Ще влизате ли? — попита тя Павел, като придържаше вратата.

— А, да, благодаря — каза той и влезе.

На Ала й се стори, че настроението му се вдигна.

— Мамо, чичкото въдица ли носи? — попита момченцето. — А къде ще лови?

Ала се учуди малко, като видя, че кабината с Павел се изкачва нагоре. Когато се скри зад горната площадка, я изпълни огромното желание да види всичко със собствените си очи. Сега вече не се съмняваше, че „Бърза помощ“ не е пристигнала току-така. И сигурно Павел постъпва правилно за всичко. И за Валерик Сурков излезе прав. Защо не я последва? Защо остана на мястото си? Това момче ще свърши зле…

Тя дочака асансьора след Павел и слезе долу. После изтича към другия вход, като погледна бегло Валерик. И там, в другия вход, пак взе асансьора, за да се качи най-горе.

От прозореца на последния етаж вече се виждаше колата на „Бърза помощ“. Не разбираше защо Паша трябваше да се катери някъде на съвсем друго място… Сигурно е решил да се качи на тавана? Или на покрива…

На покрива Павел пропълзя чак до ръба на водосточната тръба и погледна надолу. Точно така, до входа на съседната кооперация е спряла „Бърза помощ“, до нея шофьорът седи на една пейка, чете вестник. Млад фелдшер разговаря с младичка сестра. Идилия! На която никой не обръща внимание, освен тези, които знаят откога са тук. Изобщо, мястото е подходящо. Като получат командата, могат бързо да стигнат до мястото, където на един човек неочаквано му е прилошало. И да го качат в колата. А после — Московска област е голяма. През пролетта ще намерят един скелет. Засега това са фантазии. Макар да приличат на истина. Ако свържем дългото висене на едно място на синчето на гримьорката със също толкова дългото пребиваване наблизо на екип от „Бърза помощ“. А в това време някой на паважа се гърчи, кръвта му изтича, блъснала го е кола…

Павел се надигна на лакти, разгледа с прицела съседните покриви. Ако го дебнат там, ще гледат надолу в очакване на сигнала.

Кой ще им го даде? Сигурно същото момче, горкият влюбен. Май няма кой друг да е. И веднага ще бръмне моторът на „Бърза помощ“.

Често казано, добре е измислено. Във всеки случай у него загива истински килър. Можеше да печели луди пари… Но кой се крие там?

Не, някакво хлапе се катери бог знае къде. Под прицела на снайперската винтовка. Какво е забравил там? Но по-добре да поставим въпроса по друг начин. Кой го е изритал оттам? Ето момчето затича, като се държи за вентилационните тръби и се оглежда назад. После се приведе и започна да се придвижва на четири крака към капандурата.

Павел рязко извъртя мушката назад, там, накъдето се оглеждаше момчето.

Там нещо проблесна. Ами да, той не е избрал правилно позиция… Онзи, ако има такъв, не наблюдава входа. Когато му дадат знак, ще чака обекта да излезе на улицата откъм двора. Всичко е правилно. Засега всичко е правилно.

На човека ще му стане зле тъкмо на тротоара, където по всяко време е удобно да спре кола. Значи снайперистът трябва да види добре обожателя на Ала, ненапразно са му облекли такова ярко яке. И той ще даде знак…

Павел пропълзя предпазливо на друго място, скри се зад вентилационната тръба. Точно така. Ето го, целият в черно, винтовка, радиостанция, всичко носи. Впрочем винтовката е крадена. Ето ги резките… А какво се кани да каже, допирайки радиостанцията до устните си? Сигурно да приемат момчето, което той засече. Ами ако то живее наблизо и не му е нужно да слиза в двора? Впрочем сега не им е до момчето. Те чакат неговото появяване, появяването на Павел. Ако са те. Ако не чакат някого другиго. По принцип всичко е възможно. Дори това, че в тази кооперация, в този вход може да живее някой важен бандит, който е заповядано да бъде убит… Само че присъствието на възлюбения отменя този вариант. Все пак непременно трябваше да помисли за него. Ами ако изведнъж гръмне не своя, а чуждия убиец? Нали после няма да спи цяла нощ! Ами винтовката, с която искат да убият собственика й? Павел се притисна по-силно към приклада. Взря се през прицела.

Едри, груби черти на лицето. Точно като на наемните убийци. Той, Павел, не е наемник. Естествено, това радва съвестта му и остатъците от нравствени принципи, ако още има такива.

За него, за Павел, също няма връщане назад. Я колко вече натъркаля. Заради своите момчета. Те му вярваха, когато ги учеше да убиват, за да оцелеят. Но на кого да го докажеш? Кой ще те изслуша? Ала. Кой друг? Татко е загрижен за друго. За вилата и опазването на честното име на Тягунови. Вярно служеха на отечеството, не са убивали никого тайно, от засада. Няма да вика тия мерзавци на дуел я! Дуелите днес не са на мода. Ами ако бяха? Щяха да се оправдаят, че са потънали в държавни грижи. Или да изпратят на свое място заместника си. Или ще помолят да им звъннат след седмица. После след две…

Да ги застреля в упор? Следващият вече няма да му падне. Няма да има време. Заобиколили се с телохранители — не можеш приближи. Остава само да се оприличи на онзи там, на съседния покрив. А с какво той, Павел, е по-добър от него в тази минута?

Да му извика, да направи престрелка през двора? Значи да смени правилата на играта. А във всяка игра има едно правило. Ако не изпревариш — ще те изпреварят. Ако не убиеш ти — ще убият теб.

Павел затаи дъх. Хайде, поне ме погледни в лицето! Нали си свикнал да убиваш безнаказано. Смяташ се за безсмъртен…

И оня на покрива сякаш чу молбата му, повдигна глава. Огледа със скучаещ поглед околността. Отвлече се от ленивите предположения къде ще отиде следващия път да се вее за сметка на фирмата, която го е наела. Глупак такъв! Само двамата с теб умеем да вършим това! Ако работехме в екип, цена нямаше да имаме! Да чаткаме — като топките по сметалата на онези, които ти плащат хонорарите. Сигурно са прекалено големи, за да те оставят жив, когато му дойде времето.

Вместо скука върху лицето на килъра се появи объркване и застина като маска, когато на челото му сякаш грейна червено цвете. Той заби нос в покрива, протегна трескаво ръце към главата си и те замряха. Между пръстите му течеше кръв. Малко кръв. Но достатъчно, за да я забележи.

Павел слезе бързо от покрива. Ала не беше вкъщи. Той приседна на масата и започна да яде бързо, буквално поглъщаше всичко, което тя бе донесла. Когато Ала влезе и спря на прага, подпряна на касата на вратата, той седеше и ядеше. Тя заплака беззвучно. Първо от радост, че е жив, че отново го вижда. После, защото разбираше, че всичко това е временно — той скоро ще изчезне. Тя току-що бе видяла ония от „Бърза помощ“, които не бързаха за никъде. И сега погледна мъжа си, който поглъщаше храната жадно, както някога след учения, и чувстваше, че и двамата са беззащитни в този свят.

— Прибирай багажа — каза той. — Ще си ходим. Намери телефона на Турецки… В теб ли е? И по-бързо. Ще тръгнеш след мен. На двайсетина метра зад мен, не по-близо. Твоят любовник трябва да види първо мен и чак тогава теб. Проследи поведението му. Какво гледаш? Край, напускаме квартирата…

Павел написа бързо бележка на хазяина и остави пари. От тези, които му донесе Ала.

Тя вървеше след Павел и следеше Валерик. Отначало, когато покрай него почти притича наблюдаваният от него обект, той се стресна, после свали от врата си яркооранжевото шалче — тя му го бе подарила някога. Помаха на някого с него. И едва тогава срещна погледа й.

Ала мина покрай него, без да го гледа, и Валерик, застанал до гъбката, не посмя да й извика. Само гледаше изплашено след нея, свил главата си в раменете. Всеки момент ще се случи нещо… Сега ще го хванат, убият или арестуват… Не знаеше подробности. И забеляза само едно нещо: лекарите от „Бърза помощ“ скочиха, заеха местата си в колата, после моторът зарева, но колата така си остана на мястото.

Като пресичаха дворовете с два изхода, които той предварително бе изучил, Павел най-сетне я изведе на ъгъла на широка улица с голямо движение. Ала едва успяваше да го настигне. След като се огледа, той влезе в най-близката телефонна кабина и рязко свали слушалката.

— Номерът на телефона! — каза той нетърпеливо.

— Може би не трябва… — настръхна тя. — Все пак той те търси.

— Всяка минута е скъпа! — очите му яростно святкаха. — Къде си го записала?

— И така го помня — съвсем пребледняла, тя продиктува номера.