Фридрих Незнански
Отписаният (7)

6.

Сутринта взех начинаещия следовател Фрязин и две момичета стажантки от последния курс и им наредих да претърсят из основи къщата срещу мястото на убийството на Салуцки. Ако се съди по входния отвор в главата на потърпевшия, стреляно е някъде от покрива на осеметажната кооперация от другата страна на магистралата, но вече казах за това.

Аз пък спрях до офиса на банката, чийто председател е бил Салуцки. До банка „Лутеция“. Името не ми говореше нищо, макар да напомняше нещо. Напомняше ми тъкмо, че Слава трябва да има идея.

Поне някаква.

Защо убиват точно банкерите? Не закачат политиците. Поне да бяха видели сметката на някого. Мигар банкерите са по-кротки? Или пазят някакви търговски тайни като господин Саврански?

Защо ги убиват? Няма да е лошо да поговоря по този въпрос с Борис Лвович. Научих двете му имена от визитката, която ми пъхна на тръгване. Не знам защо не мога да си представя, че някой ще посегне на скъпоценния живот на Саврански.

Според мен той може да ходи без охрана, където си поиска. Хора като Салуцки носят на челото си печата на смъртта. Могат да се обградят с тълпа телохранители, да облекат бронирана жилетка от уралска стомана — и пак да няма полза. Решат ли, ще ги гръмнат.

Така размишлявах до завръщането на Володя Фрязин.

— А къде са момичетата? — попитах аз. — Не беше ли с тях?

Той повдигна замислено рамене. Съобщи ми, че се заел с двата входа, а на момичетата се паднал по един. Мислел, че вече са тук.

— Ще чакаме — казах аз. — Или ще отидеш да ги търсиш?

Само това липсваше. Приемат в юридическия някакви госпожици. Седят си сега в някое кафене, спасяват се от убийствената влага с бразилско кафе, а после ще се появят запъхтени и ще доложат, че нищо не са видели.

Чакахме ги още половин час.

— Всичко е ясно — казах аз и скръцнах със зъби. — Да вървим. Ще търсим твоите приятелки. Макар че трябва да се занимаваме със съвсем други издирвания.

Фрязин виновно наведе очи. Нямаше време да му чета конско. Всеки момент ще плисне дъжд. Есен е все пак, студено е и рано се стъмнява.

Като стигнах пресечката, още веднъж погледнах кооперацията, от която вероятно са стреляли по Салуцки. Едва ли от някой апартамент. Най-вероятно от капандура. Или някъде наблизо. Интересно дали някой е надникнал там?

Намерихме момичетата в първия вход. Отначало не искаха да ни отворят, но чувахме някакви гласове, които после замлъкнаха.

Продължавах упорито да звъня.

— Отворете! — извиках. — Милиция, прокуратура!

От съседната врата надникна една бабка.

— Във връзка с нашето заявление ли? — попита тя. — Колко ви писахме! Слава богу, дойдохте най-сетне! Там непрекъснато отсяда някой. Направо е станало хан. Един си отива — пристигат трима! И все шумят, не ни оставят да спим. Предишният беше тих, а тия само хвърлят бутилки през прозореца и влачат момичета…

Най-после вратата се отвори. Момичетата — Люда и Света — бяха там.

— Ах, господин Турецки! — Люда се хвана за главата. — Нас ли търсите? Казвахме им, ама те: нищо, нищо, ще почакате, всичко ще ви разкажем и покажем. И не ни пускат. Представяте ли си?

„Те“ бяха двама юнаци от Киев, пристигнали при руснаците по бизнес. Красиви момчета, направо да ореш с тях из родните простори при липсата на бензин.

Повъртях със суров вид паспортите им в ръцете си. Женени и двамата. С по две деца, момченца. Подвизават се из столицата на бившата колонизаторска империя.

— Слушам, слушам — казах аз, без да връщам паспортите. — Нали сте искали да кажете нещо на сътрудничките от Главна прокуратура. Или сте решили просто да ги задържите насила? Да ви кажа ли кой член от Наказателния кодекс ви лови за подобно деяние?

Двамата се спогледаха.

— Какво да разказваме? — плахо попита Микола, по-младият, като се изчерви.

— Откога живеете тук? — попита Володя. — От коя дата?

Нормален въпрос. Да видим какво ще отговорят.

— Ами от една седмица… — Те се спогледаха. Акцентът, с който започнаха в началото, сега нещо изчезна. Сигурно от страх.

— По-точно — заповядах строго аз. — От коя дата?

— От понеделник? — Те се спогледаха. — Май тогава. Наистина, пристигнахме през деня.

А банкерът е убит вечерта. Впрочем те не приличат на поръчкови убийци. Не им стига барута за такова нещо. И устните им треперят. Особено на Микола.

Не се страхува, а се смущава. Има разлика, каквото и да казваш.

— Същата вечер от вашата кооперация е застрелян човек — рече Володя. — Чухте ли нещо?

Пак точен въпрос. Напредваме. Колкото й да се споглеждат, ще ги издаде погрешният отговор. Който реши да излъже, ще се изплаши, че приятелят му ще отговори по друг начин. Сега да можем да ги разделим в отделни кабинети.

Володя ме разбра. Кимна и хвана за лакътя Дмитро, заведе го в кухнята. На мен се падна Микола, по-крехкият.

Едно дърво оттук да го въртиш, оттам — трудно се цепи. А друго пък е готово от първия удар. Микола ми се стори от втория тип.

— Чу ли въпроса? — попитах и го приближих.

Нека се опита да излъже, щом не разбира с кого си има работа.

— Ами нищо не знам — наведе очи младежът. — Ходихме в Лужники за стока. Докато я купим, докато преброим и занесем на багаж…

— На коя гара? — попитах веднага.

— На Киевската, на коя… — измърмори той.

— Стой тук! — заповядах. — А вие гледайте да не избяга! — наредих на практикантките Света и Люда. И тръгнах към кухнята.

— Е, как е? — попитах Володя. — Призна ли си всичко, или само за дреболиите?

И му намигнах. Схватливо момче. С времето ще стане добър следовател, ако не избяга заради заплатата, която му стига само да отиде до работата си.

— Вие къде бяхте в понеделник вечерта? — попитах аз.

— Кой, аз ли? — не разбра Дмитро.

Сигурно възприе моето „вие“ като местоимение в множествено число, нищо повече. Значи още не е бил разпитван в следствените органи.

А може и да се преструва. Или иска да печели време.

— Не аз, естествено — измърморих на свой ред.

— Какво, да не би да помня? — попита предизвикателно.

Идиотски навик — да се отговаря на въпроса с въпрос. Ако рече, той ще те разпита. И дори ще те накара да се подпишеш на протокола за разпит.

— Тук аз задавам въпросите — казах с тон на следовател от НКВД, каквито съм виждал по филмите за култа към личността и последиците от него.

— В понеделник, когато тъкмо сте пристигнали — намеси се деликатно Володя.

— Така кажете: в понеделник! — Дмитро се оживи. — Веднага отидохме на битака. Първо на Черкизовсия, после в Лужники. Върнахме се късно вечерта. Не бяхме сами, наистина…

— С момичета ли? — попита Володя.

— Ами да. Срещнахме едни познати. Поканихме ги.

— Къде дянахте стоката? — попитах нетърпеливо. Сега не го ли спра, ще го удари на спомени за онази нощ.

— Как къде? — пак не схвана той. Или се канеше да ме извади от равновесие, или е такъв по рождение.

— Да. Къде? — Постарах се да се овладея.

— Ами на гарата. Къде другаде?

— Имаш ли квитанция? — попита Володя.

— Микола! — изведнъж извика Дмитро. — Квитанцията в тебе ли е?

— Бис его знает!^[1] — обади се Микола. — Мабуть у тебе?^[2]

— Всички разговори в наше присъствие само на руски — предупредих аз.

Той кимна мълчешком и започна да шари из джобовете си. Наистина един дявол знае. Какво ли нямаше в джобовете му! Опаковки от презервативи, билети за автобуса и подобни на тях карбованци^[3].

— Намери ли? — пак извика Дмитро и продължи безуспешните опити.

Двамата с Володя се спогледахме. Или тия скапани търговци ни разиграват, или наистина са смотаняци.

— Пак трябва да ги съединим като Украйна с Русия — и кимнах към портрета на Богдан Хмелницки, нарисуван на банкнотата.

Володя доведе Дмитро в стаята. Те озадачено се взираха един в друг.

— У тебе була — рече Микола.

— Всички разговори само на руски — напомни Володя с противен протоколен глас.

Те пъшкаха, пребледняваха, сумтяха и се обливаха с пот, докато ровеха из джобовете си, а после из чекмеджетата на тоалетката с огледало.

Май казваха истината. Пишман търговци, които са измамили. По принцип можехме да приключваме. Но нещо ме спираше. Имах предчувствие: все пак знаят нещо, засега и те не се досещат или не му отдават значение.

— Добре ли познавахте тези момичета? — попита Володя.

— Люся и Океана — Микола се изпъчи, — че защо?

— Виждали ли сте квитанциите след тяхното заминаване? — продължи Володя.

Те се спогледаха и свиха рамене. Или са велики артисти, или…

Мисля, че разбрах Володя. И като цяло мислено го одобрих. Квитанциите, т.е. девиците, могат да бъдат намерени по-лесно от килъра. Тогава от благодарност момчетата ще направят всичко възможно да си спомнят. Още не е факт, че знаят, не е факт, че ще могат или ще поискат да си спомнят нещо, но все пак…

— Дълго ли ви гостуваха? — попитах аз.

Пак се спогледаха. Нищичко не помнят. Помнят само главоболието от вчера…

— В сряда си заминаха — отвърна отпаднало Дмитро. — Ама шантонерки!

— Я по-спокойно! — извикаха едновременно Люда и Света. — Вие да не сте по-хубави?

Открехнаха се. Макар и в качеството на обидени дами.

— Помните ли как си тръгнаха? Поне това не видяхте ли? — попита Володя.

Право в десетката. Май ще го взема при мен, в следствената група.

— Не помня… — сведе очи Дмитро.

Микола мълчеше, забил поглед в пода. Дори ми се прииска да им помогна. Ще пропаднат далеч от отечеството сред враговете руснаци.

Володя пак ме разбра от половин поглед.

— Къде продават? — попита той.

— В Лужники, нали казах вече — навъсено и обидено отвърна Дмитро.

Не помнех да е казвал такова нещо, но реших да си замълча.

— Ако ви ги намерим… — започна Володя, като гледаше изпитателно момчетата. — Ще ни помогнете ли?

— За какво? — Микола сложи ръце на гърдите си.

— Ще помогнем, ще помогнем — побърза да кимне Дмитро.

— Разбрахме се — заключих аз.

Естествено, имаше риск, ако говорим за изгубеното време, което все не достига. А излиза, че тези момчета са стояли тук цяла седмица, пиянствали са, отпивали са си. Дали им е било до убийците? Какво са могли да видят? Това, което и другите жители на кооперацията. Сега разбрах защо могат да ни потрябват.

Утре-вдругиден ще си тръгнат. А живеещите тук ще останат. Затова ще бъдат предпазливи, дори да знаят нещо. А тези от какво да се страхуват?