Фридрих Незнански
Отписаният (27)

5.

Серьожа Горюнов пристигна в бившия си полк около пладне.

Както и преди, около поделението имаше будки, от които надничаха смугли брюнети с черни мустаци. Изглежда, контингентът се е сменил. Серьожа не позна никого. Тези, които го следяха, отдавна са заминали. Изпратили са роднините си на своето място, оказало се доходно.

Впрочем беше доходно, докато Серьожа осигуряваше материално целия полк, тоест навреме повишаваше звания и плащаше заплатите.

— Кой е дежурен по полк? — попита той строго дежурния по КПП, като показа документа си.

Дежурният се замисли. Още е млад. Скоро е произведен, за първи път е сложен — Горюнов определи с точно око.

— Сигурно майор Холин? — попита той.

— Ах, да, Холин… — трепна сержантът. Подпухнал от сън, още не можеше да мисли. Серьожа сам виждаше, без неговите обяснения, какво се е изменило в частта. Непочистен плац. Размотават се войничета, раздърпани, небръснати, ръцете — в омазнените джобове на памучните панталони.

— Ами извикайте го, какво стоите! — Серьожа се намръщи.

Май само това не се е променило: Холин, както и преди е дежурен и както и преди е майор. Той, Горюнов, съумя, по-точно успя да му присвои това звание малко преди да си замине. А сега — така ще си остане майор. Така и ще умре без калпака, който се полага на полковник.

Холин веднага дойде — остарял, отслабнал, смотан.

— Серьоженка! — Той заряза субординацията и веднага се хвърли да го целува. — Родничкият ми! Нима пак при нас? А казваха, че май си бил при самия министър…

— Ами минах, трябва да поговорим. — Горюнов се огледа. — Къде можем да поговорим в този бардак?

Холин махна с ръка. Лицето му се изкриви. Бардакът си е бардак. Впрочем имаше го и преди. Но имаше и армия. Сега остана само бардакът.

Влязоха на територията на частта, седнаха в стаята на дежурния.

— Виждаш ли какво става? — попита Холин и кимна към прозореца. — Щом си замина, всичко започна да се руши. „Бащицата“ се пропи, пенсионира се, получи удар. Последно сме вземали заплати през май. Нали сега служиш при министъра, това ли е реформата в армията? Когато офицерите се пропиват и бягат, където им видят очите?

— Всеки ден чета за това по вестниците — прекъсна го раздразнено Серьожа. — Кажи ми друго. Ваня Прохоров не се ли е появявал тук?

— Не, ни вест, ни кост. Откогато се изгуби след Паша Тягунов в Чечня, така и не се чу. Семейството му е тук, сигурен съм. Можеш да питаш Надя, жена му… — Холин намигна на Серьожа и го ръгна в хълбока. Но го направи някак унило, без предишната игривост.

— Нашите жени постоянно си спомнят за теб. Какво време беше, казват. Направо епоха. Това беше преди Серьожа. Не, не, след Серьожа. Не са те забравили. А колко бебета са кръстени на теб! И все гадаеха: как ли са се развили там отношенията им с Ала Тягунова?

— Май и на теб ти е интересно? — Горюнов се усмихна и запали цигара.

— Че как! Помня, като се хванахме на бас. Ти първо загуби, после си навакса. Когато тя дойде през нощта при теб. Помниш ли?

— Да, помня, помня — измърмори Горюнов, но мислеше за нещо свое. — Значи няма никакви вести?

— От Прохоров ли? Или от Тягунов? — попита Холин.

Серьожа го погледна внимателно, сякаш го виждаше за първи път.

От кого наистина? За кого да пита? Искаше да научи кого подозира милицията. Казват, че направили фоторобот.

Но кой знае защо заедно със заподозрения непрекъснато си спомня Павел Тягунов, Алиния мъж…

— Идва следовател от Москва при Надя Прохорова — съобщи Холин. — Показвал съставения портрет.

— И какво? — наостри слух Серьожа. — Чий портрет?

— Не го разпознала, но казва, че приличал на някого. Попитай я. Искаш ли да отидем двамата? Следователят взел от нея снимки на Иван за разпознаване. Издирвали го като безследно изчезнал. Но тя не е глупава, веднага разбрала. Не прилича, казва, за първи път го виждам. Кога е било следователите от Главна прокуратура и от Московската криминална милиция да издирват безследно изчезналите? А щом го търсят, значи е жив, но е забъркал някаква.

— Надка беше разсъдлива — съгласи се Серьожа и отпусна възела на връзката си. — Обаче наистина ли не е приличал, или е излъгала?

— Нали ти казвам — приличал на някого. Но не си спомня на кого. Само не на Иван. И когато му дала неговите снимки, следователят видял всичко. Пък може и да го е познала, но да не се е издала. От женско състрадание, не иска да натопи някого. Не иска да я мъкнат като свидетел. Така разбрах от разговора с нея.

Значи са ме изпреварили, помисли Серьожа. Нищо не са разбрали, но са ме изпреварили. С един ход. Не биваше да го допускам. Трябваше пръв да разбера какво става… Този Турецки има верен нюх. Попаднал е на следа. Как да го използвам така, че и аз да оцелея, и делото да не пострада?

— Добре — рече Горюнов и стана. — Поговорихме си засега. Ще се поразходя малко. А после ми намери кола, да ме закара обратно на летището.

— Ами с колите… — въздъхна Холин. — За съжаление ще трябва да почакаш.

— Не разбрах! — Горюнов стана рязък. — Какво значи да почакам?

— Които стават — са на път. Командирът на полка замина от сутринта в дивизията. Заместниците му също са някъде… Оплака ми се дежурният от гаража. Останалите не са в движение. Нито резервни части, нито бензин… Само бетеерът, с който се вози твоята Ала, помниш ли? Той е на мястото си. Цял. Музеен експонат. Почти не го пипаме. Всички помнят.

— Първо, не е моя — каза Горюнов. — Направо забрави!

— Случило ли се е нещо? — разтревожи се Холин. — Когато заминахте двамата, всички само за това говореха…

— Какво ли не се говори! — кипна Горюнов. — Да не чувам повече тия намеци. Ясно?

— Ясно. — Холин виновно заклати глава. — Значи няма да останеш поне до утре?

— Нямам време, Пьотър Авдеевич — каза Горюнов. — Ще отида да се поразходя. След половин час колата да е готова. Може и танк. Не ме засягат вашите трудности! И ще видим тая работа защо и къде се разхожда началството ви, а полкът е изоставен без техника.

Той тресна за назидание вратата и излезе на плаца. Там се провеждаха занятия. Много нови лица. Почти всичките непознати. Не го познават. И слава богу.

Мина край клуба. Някога тук кипеше живот. Репетираха, пееха.

Онази сутрин Серьожа Горюнов гледаше от прозореца на щаба през оградата на частта как дежурят чеченците. Вече трима клечат. Чакат. Откъде се взема това търпение?

Зад гърба му полковник Романов, „бащицата“, подписваше някакви списъци и ги поглеждаше разсеяно.

— Всичко ли си взел предвид? — попита за кой ли път Романов. — Да не стане като миналия път с телевизорите? Ту за един нямало, ту за друг…

— Винаги ще има недоволни, Николай Василиевич, колко пъти да обяснявам? Ако нямаше телевизори, нямаше да има недоволни. Основен закон на социалната справедливост. Поне викахте ли милиция? Докога ще продължава това?

— За чеченците ли питаш? Че на кого пречат? Все си седят — добродушно отвърна „бащицата“. — Идваха вчера от криминалния отдел. Откараха ги, после ги пуснали.

— После ще дойдат от корпуса и ще кажат, че им продаваме оръжие.

— Добре де, ще се оправим с тях… — „Бащицата“ вдигна поглед от списъците. — Ти ми кажи за другото. Обажда ли се в Москва?

— Тази нощ — въздъхна Серьожа. — Всичко е нормално, какво се вълнувате? Засега полковник Романов не е в списъците за пенсиониране. Повереният ви полк показва прекалено добри резултати по време на инспекторските проверки! Ценен кадър сте, Николай Василиевич. Министърът на отбраната няма да се раздели лесно с вас.

— Ти по-внимателно. Не можеш, без да ухапеш. И какво значи — засега?

— Ами докато тези… — Серьожа показа с брадичка през прозореца — висят тук. И не бъдат взети никакви мерки.

— Какво ще ми заповядаш, да ги разстрелям ли? — Полковникът се изчерви силно. — Говори, обаче не прекалявай! Ще ми поставя условия. Ами ако те казват, че идват да гледат офицерските жени? Ще забраниш ли? Ако техните мъже само се смеят? А ти искаш най-много, така ли?

— Кого ще разстрелвате? — В кабинета влезе Аглая Степановна, без да чука. — Бе бодра и подмладена, а зад нея вървеше омайната Ала Тягунова. И в кабинета сякаш стана по-светло, сякаш се изгладиха бръчките по усмихващото се лице на полковника.

— Какви ужасни думи говорите, Николай Василиевич! — продължаваше библиотекарката. — Вашият адаш, великият писател, нямаше да одобри!

— За кого говорите? — попита Ала и седна на стола, без да чака покана.

— Моля ти се — ужаси се Аглая Степановна. — Как можеш да питаш! Да не познаваш Гогол… Николай Василиевич, ще ви отнемем една съвсем мъничка минутка. Намерете начин да въздействате на този вироглав Белугин. Нямам думи! Отказва да извика от Барнаул акордьора за пианото и не ни дава дърводелски инструмент!

Романов погледна въпросително писаря си, после попита:

— Извинете, за какво говорите? За какво ви е инструмент? Какво, нямаме ли дърводелци в полка?

— Каним се да поставяме опера — каза Серьожа и размени поглед с Ала. — Ще си отваряме устата на фона на запис. Но все пак трябва да репетираме. Затова ни трябва акордьор.

— Ах, опера! — „Бащицата“ се плесна по челото. — Така кажете.

— Не се правете на скромен, не се правете! — Аглая Степановна се закани с пръст на Горюнов — На фона на запис… Може някой да пее така, но вие с Алочка такъв дует ще направите! И съпругата ви ще пее, Николай Василиевич. Не се съмнявайте, всички ще привлечем да участват.

— И мен ли? — „Бащицата“ притисна ръка на гърдите си. — Поне ще ме пуснете ли на репетицията?

— Разбира се, нали сте нашият меценат — изпусна се тайнствено Аглая Степановна. — Значи така да предадем на този ужасен Белугин?

— Да — кимна доволен и ухилен до ушите „бащицата“. — Още повече че наближава прегледът на художествената самодейност. Има заповед до корпуса… — Той пак погледна въпросително Серьожа.

Горюнов направи пауза и кимна. Да, което е вярно, вярно е.

Ала дръпна библиотекарката след себе си да излизат, но Аглая Степановна изведнъж страдалчески се усмихна и сложи театрално ръката на челото си.

— Ах, щях да забравя. Само че не знам дали си заслужава? Добре де, щом съм почнала, да ви отнема още една скъпоценна минутка. По-миналата нощ, когато ме осени идеята за операта, докато гледах този прекрасен дует, ме настигнаха момчета с маски… Не помня какво говореха толкова разгорещено, може да са се клели в любов към литературата, но после ме повалиха на тревата и също ми сложиха маска…

— Как? — извика Ала и притисна с длан устните си.

— Представяте ли си? — продължи библиотекарката развълнувано. — Вие сте мъже, ще ме разберете. Но пред Алочка не искам… Естествено, започнах да викам за помощ. На виковете ми се притече още един взвод. И също с противогази. Но аз не знаех, че сте започнали учения.

— И какво? — успя да каже „бащицата“.

— Ама не мога пред Алочка! — Аглая Степановна се възмути.

На сутринта личният състав на полка бе построен на плаца. С противогазите.

Покрай редиците маршируваше полковник Романов, офицерите и Аглая Степановна. От прозореца на клуба ги следяха Ала и Горюнов.

Плочата се въртеше, звучеше музиката на Верди. Дует от „Травиата“. От нажеженото небе струеше непоносима жега. Над размекнатия асфалт, където ставаше странно действие, трептеше мараня…

— Дяволска работа! — възкликна Ала. — Какво, да не иска да намери виновника по противогаза? Не знаеш ли кой го е измислил?

— Капитан Холин — отговори Серьожа. — Изключителен идиот.

— Но защо й е? Не разбирам! — възмути се Ала.

Процесията се премести бавно покрай редицата. Жегата се усили, под маските се лееше пот. И не само пот. По панталона на едно войниче — ай, ай — се стече тънка струйка. Право в ботуша.

Аглая Степановна спря. Спряха и другите. Явно краката на войника трепереха от страх. Е какво, той ли е? — попитаха мълчаливо потните офицери. Но тя се усмихна лукаво.

— Не, не е той, сторило ми се е. — И продължи бързо нататък, без да гледа вече никого. Видя каквото искаше. А останалото не е ваша работа. Офицерите погледнаха с облекчение след нея. Май се размина без произшествия. Няма да има купон, тоест скандал.

Ала и Серьожа също гледаха, надвесени от прозореца. Раменете им се докосваха. Той погледна под вежди към нея. В това време на плаца правеха развод. Взводът на лейтенант Тягунов тръгна на полеви занятия в пълно въоръжение.

— Не знам дали да й съчувствам, или…

— … да я поздравиш — промърмори Серьожа. — Щеше да си умре стара мома. Разбира се, поздрави я.

— Тук всички сте мръднали — разсърди се тя. — Става ми страшно. Какво гледаш?

— Влизам в ролята си. — Серьожа повдигна рамене. — Защо, не може ли? Мъжът ти забранява?

— Не му е до мен. Загрижен е за бойната и политическата подготовка. Но той е войник до мозъка на костите. Това му е в кръвта. Ами ти какво правиш тук с твоя глас?

— То пък един глас. — Той махна с ръка. — Да беше ме чула в столицата. Учех в консерваторията, близо до теб. А си повредих гласа тук, на студа…

— Какво говориш? — изуми се тя. — Ти — в консерваторията? А как се озова тук?

Той пак махна с ръка. Какво да си спомня. И разказа без желание:

— Влюбих се в една професорска дъщеря. Тя забременя от пръв поглед. А татенцето ми заби слаб в книжката. Изгониха ме още от първи курс.

— Дали съм те виждала там? — Тя присви очи. — Не си спомням.

— Затова пък аз те помня — каза той сериозно. — Гледаше всички отвисоко. Кого ще видиш? Имаше такива поклонници. Караха те с вносни коли.

— Вярно, имах… — тъжно се съгласи. — Къде ли са?

— И кой вятър те довя тука?

Те се погледнаха в очите.

— Светът е малък — рече Ала. — Как се озовах тук? Влюбих се! Така внезапно, силно и безогледно. Такова момче и толкова мъжествено, целеустремено, иска да става маршал, не какъв да е. И аз хлътнах. Ти казваш за дъщерята на професора. В такъв случай моят Тягунов щеше да сметне, че е длъжен да се ожени. Чувство за дълг. Ти не можеш го разбра.

— Къде ти… — Той махна с ръка. — А от пръв поглед се вижда, че никога няма да стане маршал. Трябват други качества.

— Колкото и да е странно, не е кариерист — въздъхна тя. — Нещата не стоят така. Иска над него да има колкото може по-малко маразматици. Като вашия „бащица“…

— Че какво „бащицата“? — Горюнов се обиди заради началството. — На кого пречи да живее? Ще послужи твоят Тягунов и ще стигне до извода: колкото по-малко маразматици има над теб, толкова повече са идиотите под теб. Като Холин. Върви, че кажи кое е по-лошото.

Тя го наблюдаваше с интерес. Той схвана погледа й посвоему. Приближи, погледна я, без да мигне. Тя го предупреждава:

— Да ги нямаме такива… Веднага да се разберем. Чу ли? Добре, тукашните дами са те разглезили. Но аз съм свикнала да бъда глезена.

Седна на перваза, замаха красивите си крака, от които той не можеше да откъсне очи.

— И все пак, Горюнов, какво чакаш тук? С твоите способности…

— Значи има какво… — промърмори недоволно той.

— Ох, не ми говори! — Тя врътна глава. — Решил си да съблазниш старата женена жена? Решил си да изиграеш ролята на неразбрания и самотен горделивец? Хайде без тия! Мисля, че днес в този пек вече няма да можем да репетираме. По-добре да отидем да се изкъпем. Такива места има тук, такава красива река. Виж как гонят по плаца бедните момчета. Не им ли е жал?

— И мен са ме гонили, но нямаше кой да ме съжали.

— Чуй на фона на каква варварска музика маршируват! Можеш да пукнеш! Тук някъде видях…

И зарови из плочите. Серьожа стоеше над нея и жадно разглеждаше златистите къдрици на шията й.

— Ето! — Ала извади стара плоча, издуха прахоляка. Намигна дяволито, сложи я на грамофона и го пусна на най-силно. Зазвуча прочутият победен марш.

Огледаха я. Офицерите, които провеждаха строевите занятия, сякаш бяха недоволни, но войниците — напротив, те като че ли се събудиха и започнаха дружно и отчетливо да бият крак, като се равняваха по прозореца.

Ала им изпрати въздушни целувки. И момчетата вече имаха съвсем друго настроение.

Като си спомни този епизод, Серьожа се усмихна неволно. А после отидоха да се къпят на реката. Двамата. И точно до реката се натъкнаха на взводовете на лейтенантите Тягунов и Прохоров. Войниците копаят окопи, взводните със секундомери в ръце ги наблюдават — нали има състезание…

Но войниците изведнъж спряха да копаят. Гледат приближаващата се Ала, която сега е само по бански. И Горюнов съблича в движение гимнастьорката си.

— Паша! — извика на мъжа си. — Да не сте луди да копаете в тоя пек! Дай команда да отидат да се къпят!

— Не пречи! — не обърна внимание на предложението Павел. — Репетирай. Вие какво, заспахте ли?

Той се скара на войниците, а те не можеха да откъснат очи от Ала, която разплиташе разкошната си коса.

Тя видя всичко и се провикна:

— Хайде, момчета, слушайте моята команда! Всички във водата! Кой ще доплува пръв до другия бряг? — и се засили напред.

— Графинята тичаше с променено лице към езерото — тихо, но злобно произнесе Павел Тягунов, но така, че Серьожа Горюнов да го чуе. Въпреки това той също се затича към реката, като събу в движение ботушите си. Вече никой нищо не правеше. Всички само гледаха как тя умело плуваше към другия бряг, а Серьожа я догонваше.

И там, на средата на реката, тя легна по гръб и разпери ръце. Серьожа се приближи, а войниците продължиха очаровано да ги наблюдават.

Тя вдигна глава.

— Не стойте! Водата е чудна!

И тогава войниците изведнъж съблякоха изпотените гимнастьорки и ботушите, затичаха към водата и се сблъскаха.

Лейтенант Иван Прохоров погледна съчувствено лейтенант Тягунов. Само това го възпря да се присъедини към подчинените. Но все пак се наложи. Оказа се, че не всички войници умеят да плуват. Пльоснаха се във водата, увлечени от общия порив, и започнаха да пускат мехурчета, да размахват безсмислено ръце.

Горюнов видя, че лейтенантите скочиха да ги спасяват. Току-виж станало извънредно произшествие, но командирите на взводове се справиха със задълженията си.

В това време Ала изскочи на брега. Легна на пясъка напълно изтощена.

— Аз съм първа!

Серьожа помисли и легна до нея. Погледна я под вежди. После забеляза слънчеви петна като слънчевите зайчета, които се получават от оптически уреди. Значи от другия бряг ги наблюдават…

— Май твоят Паша ни гледа с бинокъла?

Тя понадигна глава, погледна нататък. Забеляза слънчевите петна.

— Първо си поеми дъх — каза му тя и пак сложи главата си на пясъка. — Нали знаеш какво трябва да бъде дишането на певеца? А ако Паша гледа, то е през мерника. Бил е първият стрелец на училището. Запомни.

Да, спомни си той. Пръв стрелец. Горюнов вървеше развълнуван по брега. И по-късно бе слушал легенди за точността на лейтенант Тягунов. Сякаш още дядо му, също генерал, водил внука си на стрелбището. Учил го да стреля. Но ако е така, защо Тягунов не започна от него? От човека, който му отне жената? От какво се е ръководел, когато е съставял списъка на жертвите? Освен турчина, украинеца и чеченеца всички са добре познати. Дори много повече…

Стоп! Може точно там да е работата? Може би там се крие закономерността, по която върви отстрелът?

— И от кого ще започне? — попита тогава той, като се надигна на лакът. — От теб или от мен?

— От теб. — Тя повдигна леко рамене и продължи да се пече със затворени очи. — Какво общо имам аз? Страх те е, нали?

Тя се протегна лениво с цяло тяло и започна да изсипва през пръстите си напечения речен пясък. За миг пръстите им се срещнаха, преплетоха се… Или само така му се стори? Не, не му се стори. Тя си дръпна ръката. Може би си спомни, че ги гледа целият полк.

— Запомни, моят Паша не се страхува от нищо и от никого — каза Ала. — И затова ще бъде маршал. С моя помощ, естествено. А ти така и ще останеш писар. Защото се страхуваш. А кое ти е зле? Всички те гледат в устата. Жените сами се хвърлят в леглото ти.

— Тук е целият кеф — съгласи се той. — Едно е, когато гледат на твоя маршал в устата, както е редно. Друго — на писаря…

— Ето какъв си бил! — Тя седна и го погледна с интерес. — Тайната власт е най-сладката! Така ли?

— Чаткаш ги нещата. — Той също седна. — Значи няма къде да се скриеш от мен.

— Сигурен ли си? — присви очи тя.

— Щом се разбираме от половин дума… Ето, да кажем, когато получите жилище в новия блок…

Тя широко отвори очи.

— Ние — жилище? — Започна да се смее силно. Беше й все тая, че ги гледаха с биноклите и мерниците и гадаеха как ще свърши всичко. — Тогава Тягунов със сигурност ще ме гръмне. Сигурен ли си, че съм толкова евтина? Че можеш просто така да ме купиш?

Серьожа беше уязвен до немай къде от презрителната й усмивка.

— Значи се гнусим… Ами да, чакат ви апартаменти в столицата. Генералското синче ще поопъва малко войнишкия каиш и татенцето ще го вземе при себе си в академията. Така ли е?

Тя махна с ръка.

— Ще стане някога. След две години. Не по-рано. Кой ще има нужда тогава от мен, старата провинциална мърморана. Никой няма да иска да ме погледне.

— А искаш ли… — поколеба се той. — Мога да го уредя. Утре ако щеш!

— Ти си цял Господ! — засмя се Ала. — Кеф ти жилище, кеф ти академия.

— На бас! — увлече се, искаше поне да докаже нещо на тази горда столичанка. — Да се хванем на бас, че още другата седмица ще изпратя твоя Тягунов на висшите курсове за преподготовка на кадри към Министерството на отбраната? За една година! Досега не сме имали такава бройка, но може да се уреди.

Тя го погледна сериозно в очите.

— Ти наистина ли?

— Хващаш ли се на бас?

— На какво? — Тя отметна назад глава и го огледа внимателно.

— На същото. Че там ще получи ново назначение и повишение. Ако се учи добре. А ти, ако се държиш правилно.

— Как да те разбирам — тя се намръщи, — какво значи правилно? Да скоча в леглото ти?

— Не задавай глупави въпроси. Ами операта? Тя е почти готова. Първо ще я изиграем, как мислиш? Все пак това е „Кармен“.

— Дадено. Но първо заповедта и два билета за мен и за мъжа ми до Москва. С една дума — документите на масата.

— Ами да — усмихна се Серьожа. — За теб да има, а за мен нищо.

— Нали си джентълмен! Или вземаш от дамичките си капаро?

— Дадено! В нощта преди отпътуването, за да няма после разговори, ще го сложа караул. А ти ще дойдеш при мен.

Погледнаха се изпитателно. После тя стана и без да се оглежда, тръгна към водата.

Така си говориха. Горюнов обикаляше по брега на реката, вглеждаше се и се вслушваше, сякаш тревата и пясъкът можеха да запазят стъпките и гласовете им. Тягунов и Прохоров си приличаха по нещо. Поне външно. Спомни си още, че Прохоров не се отлича ваше като стрелец. Въобще във всичко бе среден. А на Тягунов се възхищаваше. Ето ви изключителният снайперист, когото търсите, господин Турецки. Защо да е лоша тази версия? Не е по-лоша от вашата. Но засега няма да ви кажа нищо. Сами се оправяйте. Ако това е Паша Тягунов, изглежда, е решил да не бърза. Първо ще го направи с някой друг. Като че ли постепенно свива кръга.

Никога не съм мислил, че е толкова отмъстителен… Ако е той.