Фридрих Незнански
Отписаният (35)

13.

И те видяха родния КПП на родния полк. Колата спря. Ала продължаваше да седи буквално като вкаменена.

— Не искам там — прошепна тя, като видя на вратата познатата фигура на прапоршчика Горюнов. А зад вратата бе не само той. Почти целият личен състав на частта. Всички бяха научили предварително за завръщането на семейство Тягунови. Тук са и чеченците. Оставили са будките си, а броят им видимо се е увеличил, оставили са момичетата си, които се събираха там. И още нещо — чуха разнасящата се от прозорците на казармите монотонна ритмична музика в изпълнение на родни бардове.

Пръв тръгна към тях Иван Прохоров.

— Паша, какво стана, провини ли се там? — попита той. — А тук ни казваха, че уж оставяли всички в Москва…

— Какво ли не се говори! — приближи изотзад Сергей Горюнов. — Заповед на министъра, няма мърдане. Здраве желая, другарю капитан! Добре дошли в родното поделение!

Бе малко пийнал, с ръцете в джобовете, но току-що избръснат и изгладен, с празнично настроение. И може да си позволи да не отговори на репликите на насъбралите се: защо капитан? Както и преди, Тягунов бе с шинела с лейтенантските пагони. Да не им се е причуло? Да не би прапоршчикът да се е объркал?

Павел и Ала се спогледаха. Този писар е прекалено осведомен. Значи не са се лъгали? Всичко е в неговите ръце, както и преди?

— Здравей, Ала! — поздрави в това време Горюнов, като леко склони глава, без да скрива тържествуването си. — Приятно е да те види човек толкова очарователна и жизнерадостна. Благодаря, че не забравихте, благодаря, че се върнахте да изплатите дълга си.

Павел се навъси. Това е прекалено. Този писар явно си проси скандал. И като закри с тялото си Ала, направи крачка напред.

— Я повтори… Какъв дълг? — попита спокойно.

— Тя знае! — Писарят тръсна глава без ни най-малко смущение.

— А може ли да ти го върна аз с лихвите? — попита Павел.

— Паша, остави! — Прохоров застана между него и писаря. — Да вървим, нали виждаш, той е пиян и те провокира.

Павел пусна куфарите и като отстрани от себе си Прохоров, застана съвсем близо до писаря.

Горюнов не се помръдна. Никак не се изплаши от внушителния капитан.

— Ами това е специфичен дълг, Павел Генадиевич! Опасявам се, че няма да се справите.

Ала отмести мъжа си и мълчаливо, със замах зашлеви шамар на нахалника. Веднага се спуснаха към тях, разделиха ги, макар писарят да не се съпротивляваше. Само избърса кръвта от сцепената си устна.

— Не се безпокойте, господа офицери! — каза той. — Това е напълно в духа на възраждащите се традиции на руската армия! Защо да не цапардосаш по физиономията по-низшия по чин? То е съвсем проста работа. Исках само да напомня за обещанието на нашата Алочка…

— Престани веднага! — Тя пак се спусна към него.

— Но защо? — учуди се той. — Нали ни обещахте след „Кармен“ да поставите „Травиата“? Или забравихте? Ами да. Направо съм за убиване, щом се осмелих да напомня…

Той се подсмиваше под мустак, държеше се дръзко, като я гледаше нагло в очите.

— Защото ние тук, потънали в мрак и невежество, съвсем щяхме да пропаднем. Но се появихте вие като мимолетно видение. И с какво започнахте гастрола си?

В този момент при тях дотича новоизлюпеният майор Холин с нови пагони и пак в качеството си на дежурен по поделение.

— Холин! — Писарят демонстративно се облегна на него. — Виждаш ли кой е дошъл при нас? А като виждаш, защо се бавиш? Хората са уморени от пътя, виж Алочка не може да си вдигне ръката от умора. Помогни им! Занеси куфарите! Ама не ти. Все трябва да ви учи човек. Нали имаш войници!

Но Павел хвана сам куфарите си и тръгна към КПП. След него Ала вървеше с наведена глава, като се стараеше да не гледа никого.

Изпращаха ги с погледи. Представлението свърши. Затова в погледите се четеше разочарование, преминаващо в равнодушие: ето значи пак…

Ала вървеше по познатия плац и едва не плачеше от унижение. Каква власт има този човек? Нейният мъж е по-силен, умен, съвършен, но и той е във властта на този писар. Или сега не беше времето на силните, умните и порядъчните, а на такива като писаря?

В офицерското общежитие — нов проблем. Нямаше къде да се настанят. Старото място бе заето. Ала се отпусна безсилно на куфарите. Погледна с ненавист смутения Павел. Попаднаха в такова идиотско положение заради неговата добросъвестност. Ах, той не може да си наруши принципите! Да стои сега и да слуша как плачат малките деца и жените си подвикват от единия до другия край на коридора. Защо дойдоха тук? За това ли бе мечтала? Павел беше притеснен. И също се питаше: защо доведох тук жена си?

Къде да отидат и какво да прави дежурният по част майор Холин? Оставаше само да се обърнат към писаря Горюнов.

Серьожа стоеше в групата на офицерите и наблюдаваше мълчаливо какво става. Нека сами помолят. Че са прекалено горди.

— Какво гледаш — изсъска Холин, като оглеждаше Тягунови. — Виждаш какво става! Изтърсиха се като гръм от ясно небе. Къде да ги дявам?

— Това са ваши проблеми, другарю майор. — Писарят вдигна рамене. — Макар че не мога да се съглася с вас, че са гръм от ясно небе.

Павел сложи ръка на рамото на жена си.

— Още утре се връщай в Москва — предложи й той.

— А ти? — Тя извърна глава към него. — Та ти ще пропаднеш тук без мен. Ще станеш един от тях. Ще се пропиеш! Ще остана. В края на краищата твоето татенце ще предприеме нещо… Или ние, Тягунови, сме такива горди?

— Тук няма къде да се настанят — каза Холин на писаря.

— Тук няма — съгласи се Горюнов. — А в новия блок ги чака запазен двустаен апартамент.

Павел и Ала чуха това и отидоха при тях.

— Запазен апартамент ли? И отдавна ли? — попита още веднъж Павел.

— Ами вече половин година — потвърди Горюнов.

— Та ти каза, че се очаквал някакъв чин от столицата! — започнаха да се възмущават офицерите.

— Да — кимна писарят. — Ето го чинът, пристигна. И апартаментът е за него. — И при тези думи се втренчи в Павел. Къде ще ходиш! Ще те пречупим, какви по-серт сме ги виждали!

Павел се засили и го удари мълчаливо през лицето. Писарят щеше да стане от пода, но получи втори удар. И тогава върху Павел се нахвърлиха офицерите. Не, не да ги разделят и разтърват — просто започнаха да го бият, ожесточено, до кръв… Павел се съпротивляваше отчаяно, на негова страна застана един-единствен от присъстващите — старши лейтенант Прохоров.

Те се биеха умело, непоколебимо, но численото превъзходство на нападателите бе голямо. Между тях се въртеше майор Холин, дереше си гърлото и получаваше удари. А самият Горюнов в това време наблюдаваше спокойно боя и застиналата в ужас Ала. Наизскочиха жени, занареждаха, заплакаха деца…

Най-накрая, като си спомни, че има пистолет, майор Холин го извади и стреля в тавана. Но сякаш не го чуха. От юмруците на Тягунов и Прохоров отлитаха все нови и нови побойници. Но ето че събориха Прохоров, събориха и вързаха Тягунов.

— Бива те — обади се тихо Горюнов и всички чуха. И побоят спря. — Виждате ли до какво води при някои хора столичното високомерие! — рече с въздишка Горюнов. — Алочка, Бог е свидетел, че твоят мъж започна пръв. — А това мирише на трибунал — и сбогом, кариера! Или не трябва? — Той огледа офицерите. — Може би ще се размине без трибунал? Предстои ни още много да служим заедно! После, жалко за жените. Ще отидат утре при „бащицата“, ще паднат в краката му…

— Карай! — възбуденият Холин разсече въздуха с ръка. — Още днес да съставиш рапорт!

— Слушам! — Писарят тракна токовете. — Само че вие като дежурен трябва да съставите рапорта, по правилата.

— Ти ще го напишеш, а аз ще подпиша! — държеше на своето Холин.

— Слушам! — Горюнов козирува. — Разрешете да изпълня? Или да почакаме до утре? Да го съжалим? Все пак млад офицер, такава перспектива, татко генерал, жена красавица, певица… Е, Холин, в края на краищата разбиха моя нос, а не твоя! Аз бих простил. Какво пише в Писанието? Като те ударят по дясната буза, обърни лявата. Така и аз. Жената ме удари отляво, а мъжът отдясно. Всичко е точно.

— Да те вземат мътните… — Холин започна постепенно да се успокоява.

— Хайде, господа офицери, свободни сте! — каза Горюнов на събралите се и преживяващи сбиването офицери. Много от тях си изпатиха здравата, пъшкаха, не можеха да си поемат дъх.

— Мъжки игри! — Писарят сви рамене и се обърна към Ала. — Разтоварване в нашия монотонен, сив живот. По-рано поне имаше опера. Или карти. Сега не е до карти. Развържете ги, какво гледате — нареди той.

— Трябва да ме арестувате — каза Тягунов на Холин.

— И мен също — повтори след него Прохоров.

— Не ви свърта? — Писарят клекна до Павел. — Щом не искате вкъщи, може да отидете и в карцера.

— Хайде, Паша! — Ала умоляваше мъжа си. — Да вървим вкъщи, не мога повече!

— Алочка, вашият мъж май се учуди защо биха него, а не мен — рече Горюнов. — За да спечелят благоразположението ми. Имаме по разпределение един човек за „гореща точка“. Не се казва коя. А те не искат там. Но колкото и да е странно, не това е главното. Те ме ненавиждат, а на вас завиждат. Чувствате ли разликата? Паша, тук си чужд елемент. Такъв ще си останеш. Баща ти е генерал, всеки момент могат да те отзоват в столицата за по-нататъшна служба някъде на паркет. И Алочка не можа да скрие, че се гнуси, като видя как живеем. Вместо да сее светлината на културата във войнишките и офицерските маси. А простите хора съвсем не могат без вълшебната сила на изкуството. Без нея се пропиваме, чувствайки презрението на елита. Сега разбра ли, Павел Генадиевич?

— Свърши ли? — попита Павел, на когото Ала изтриваше кръвта от лицето.

— Засега това е всичко! И тъй, вашето решение, другарю капитан. В карцера без жената, или в самостоятелно двустайно жилище с жената?

— Арестувайте ме, другарю майор! — спокойно каза Павел на Холин. — Какво гледате? В това поделение някога ще започне ли да командва уставът, а не писарят на строевата част? Постъпете според устава!

— Паша… — Ала изтръпна. — Какво правиш?

— Всичко направи ти, когато сключи сделка с този…

Той и сега не криеше презрението си към писаря. Горюнов вдигна рамене.

— Е, както искате, другарю капитан! Само че къде ще заповядате да сложим жена ви? Впрочем забравих да ви кажа по повод на разпределението. В онази „гореща точка“, да предположим Таджикистан, се иска да отиде най-добре подготвеният офицер, без деца. Предпочитание се дава на желаещите да изкупят… Ще има какво да изкупвате, като отидете на трибунал, другарю капитан!

— Върви по дяволите! — извика Павел. — Караулът ви, другарю майор? Водете ме.

— И мен също — обади се Прохоров, който бе мълчал досега. — Не мога да гледам как всички се нахвърлят върху сам човек.

— Похвално качество за руския офицер — кимна писарят. — Но вие не сте ме оскърбили с действие. Само се застъпихте за другаря си.

— Гади ми се от теб, писарче! — Прохоров не издържа. — Ето че те оскърбих. Можех и по-грубо. Но тук има жени. Достатъчно ли е?

— Какво правите? — плачеха Ала и Надя, жената на Прохоров. — Спрете. Опомнете се! На кого е нужно това?

— Само на твоя мъж. — Горюнов сви рамене, но вече не толкова уверено. — Не ми трябва този скандал.

Холин гледаше смутено всичко, което става. Макар да е дежурен по поделение, никой не му обръщаше внимание. И той избухна с нова сила:

— Дежурният! Дневалният! Спешно извикайте дежурните от комендантската рота. Кажете, че двама офицери трябва да бъдат изпратени в ареста.