Фридрих Незнански
Отписаният (10)

9.

Грязнов обикаляше из кабинета ми и говореше, говореше, размахваше ръце. От време на време спираше, за да попита: „Старче, наистина ли нищо не ти е останало в сейфа?“

— Дали да не отидем на оня чардак и със собствените си ръце да претършуваме всичко? — изведнъж попита той.

— Минали са осем дни — махнах с ръка. — Няма нито един свидетел. Как ли не ги въртях ония юнаци от Украйна. Те си знаят своето — по-скоро да се върнем у дома. Ничого не бачили, ничого не слихали…^[1]

— Имаш ли протокол от разпита им — магнетофонен запис на разказа? — поинтересува се Слава. — Нищо ли не си пропуснал?

— Те не казаха нищо съществено — въздъхна Володя Фрязин. — Показанията им се събраха на половин страничка в протокола.

— Да помислим още веднъж. — Слава допря пръст до устните си. — Банка „Лютеция“ е открита през ноември деветдесет и първа година. Разбираш ли?

— С парите на родната партия и скъпото ни правителство — усмихнах се аз. — Славик, извиках те да бъдеш нашата свежа глава. За да погледнеш нещата отстрани. А ти пак ни връщаш на стария коловоз. Ах, златото на партията! Къде е? Там, където и златото на инките.

— Изказа ли се? — попита Слава и допря до мен показалеца си. Има този грозен навик. Не си спомням дали съм споменавал за него.

— Да! — отсякох.

— Но не по всичко. — Той врътна някога рижата си глава, а сега наполовина на петна и вече оплешивяваща. — Не ми отговори на въпроса: останало ли е нещо в сейфа ти?

Пратих го по дяволите и бръкнах в сейфа. Следеше движенията ми, навел глава настрани като кокошка, която очаква да й сипят зрънца.

— Трябва ми свежата ти глава — повторих аз и извадих бутилката коняк, на дъното на която имаше още малко течност. — Необходимо ми е да говориш глупости, които, ако се систематизират, ще доведат до истината от неочаквана страна.

Той взе шишето от ръцете ми и впи устни в гърлото с отметната назад глава. Володя Фрязин гледаше със зяпнала уста как светилото от криминалната милиция се задавя, докато изцежда в гърлото си последните капки.

Ще има какво да разказва на практикантите и следователите с едномесечен стаж.

Слава си пое дъх и изтри с ръкав устни, после присви очи.

— И тъй, да чуем още веднъж какво са ти разказали гастролиращите братя. — Той сложи касетата с показанията, които взех от младите украинци.

Грязнов пусна записа. Все същото. Как се придвижвали от гарата, как търсили квартира… Взех му касетофона от ръцете, намръщих се и врътнах малко напред.

— Ето тук — рекох и кимнах.

— Спазарихме се с хазайката за четири часа, а нямаше какво да правим и пристигнахме в три — разказваше Микола. — Още я нямаше. Квартирантът събираше багажа си. Имаше два куфара, докато ги стегне… Искахме да му помогнем, но той не даде. Само ги вдигнах — много тежаха. А той ги грабна сам, спря такси и си замина. После дойде хазайката. Това е с всички подробности, както искахте.

— Как изглеждаше? — попитах аз.

— Ами как… Висок, почернял от слънцето, навъсен — продължаваше Микола. — Но той отпътува от Москва. Да, пък беше облечен просто, дори бедно.

— Откъде знаеш, че е напуснал Москва? — попита Володя.

— Нали се качи пред нас в таксито и каза на частника: на Курската гара. И по-бързо.

— Закъсняваше за влака — подсказа Дмитро.

— На такси ли се качи или с частна кола? — попитах аз.

— С частна кола. Май че… Да, с частна.

— Стопира ли колата, или тя сама спря? — попита Володя.

— Май че сама… Минаваше и го видя с куфарите.

Слава спря касетофона.

— И какво? — попита той.

— Когато човек бърза за гарата, особено ако е от друго място, си поръчва такси, нали така? — попитах аз. — Може по този начин да си осигурява алиби?

— От теб става по-добър престъпник, отколкото следовател — рече Слава. — Не ти ли се струва, че лапаш мухите? Разбирам, нямаме други персони…

— Ние с Володя нямаме — уточних аз. — Фигурира един мъж, който е бързал за гарата. Дори не е дочакал хазайката.

Обикновена ситуация, от която нищо не можеш да извлечеш. Тръгнал е в три и нещо, гръмват Салуцки след шест, по-точно в шест и четвърт. Естествено, имал е време да се върне и да се подготви. Но има и риск. Да го видят онези, които знаят, че вече си е разтворил дисагите във влака, набиращ скорост. Това се запомня.

Не, такива момци предварително се качват на тавана, когато никой не ги вижда. И изчакват да настане времето им. Може няколко дни да е дебнал банкера. Все пак задачата е извънредно трудна. Я се опитай да проследиш в най-голямата навалица някого и да го улучиш!

— Бил е с очила — Напомни Володя. — Обикновени, с диоптър. Те си спомниха за тях на друго място, когато се опитваха да го опишат.

— Също не е факт — прекъснах го раздразнено. — Специално ги е сложил, за да не го заподозрат, че е снайперист. Какво неясно има тук?

Трябва да се овладея. Няма нищо по-лошо от това да нагаждаш фактите към собствената си версия. Засега моята версия бе, че убийството не е извършено от квартиранта, когото са сменили момчетата. Володя се съгласяваше с мен, уж за добро, а порода още по-големи съмнения. Но пък как се оживи Грязнов, като чу за очилата.

— Поне съставихте ли фоторобот? — попита той с въздишка. Помогни си сам и Господ ще ти помогне.

— Защо ни е? — не приех аз и продължих да се ядосвам на себе си. Наистина трябваше да направим фоторобот. Нямаше да е излишно.

— Не успяхме — опита се да ме спаси Володя. — Те си заминаха. Имаха билети. Но ги накарах да ми обещаят, че ще се обадят, когато пак се появят тук.

Грязнов въздъхна, но не каза нищо. Въздишката му бе по-красноречива от думите.

— По-добре кажи имат нещо подобно във вашите оперативните сводки? — попитах аз.

Той поклати отрицателно глава.

— А за Салуцки има ли нещо?

— Още ли мислиш, че това са криминални сблъсъци? — попита замислено Слава.

— Нищо не мисля — отвърнах. — Просто те помолих да разузнаеш що за човек е този банкер. По-точно, що за човек е бил — поправих се аз.

— Какво значение има сега? — Той безгрижно махна с ръка. — По-добре ми кажи друго: тия украинци си заминали, но хазайката е тук. Тя го е виждала по-често.

Това прозвуча така: хванах ли те!

Погледнах свирепо Володя. Той допря длани до гърдите си, за да компенсира с този жест недостатъчната убедителност.

— Пети ден я търся! Дава жилището си под наем, а живее някъде по пътя за Горки, зад Салтиковка, във вилата на сестра си. Хваща си клиентите на Курската гара. Взема парите предварително. Това е всичко, което казаха съседите.

Недоволството от собствената ми персона се увеличаваше. Оказва се, че тя взема парите предварително. Ето защо този мъж не я е чакал.

Та аз току-що се учудих по този повод. Интересно дали Слава ще го пропусне покрай ушите си, или няма да ми прости?

— Сигурно го е виждала само веднъж — въздъхна той. — И то доста отдавна. Може да не си спомни как е изглеждал.

— Жилището заето ли е в момента? — попитах Володя.

— Какво значение има? — махна той с ръка.

— Такова — Слава отвърна вместо мен, — ако жилището е свободно, значи тя чака клиентите си на гарата. Твоят шеф правилно те попита. Излиза, че стои там, търси те в навалицата, а ти кой знае защо си тук и прекъсваш старшите по длъжност.

Аз и Володя се спогледахме. Излиза, че конякът е разширил съдовете на Грязнов до необходимите размери. И кой знае какво щеше да стане, ако в бутилката имаше повече — вече щяхме да знаем кой е гръмнал банкера Салуцки…

Володя избра бързо номера на онази скапана квартира. Продължителното пиукане се чуваше дори в другия край на кабинета.

— Това не е още факт. — Слава използва моите думи. — Може и новите да са отишли в Лужники. Значи слушай ме внимателно. — Той хвана Володя за едно копче на сакото. — Ще се обадиш тази вечер. Ако щеш, звъни до сутринта.

— Защо? — не разбра Володя. — По-добре да отида там, да попитам съседката. Хазайката винаги й поръчва да наглежда какво става в апартамента.

— Или така — кимна Слава. — Друго исках да кажа. Утре трябва да слезеш от влака, който пристига от богатия юг, разбра ли? Натоварен с чанти и куфари. Тогава тя сама ще те намери. По-точно, ще те наобиколят много хазайки, те избягват да вземат кавказци. А ето ви русначе, цялото в кожа, с чанти.

— Но аз нямам кожено яке — отвърна срамежливо Володя.

— Твой проблем — намръщи се Грязнов. — Изобщо на какво ви учат там… Ще намериш. Ще откраднеш от някого. Това си е твой проблем, ясно ли е? Значи бабите те наобикалят, ще ти предлагат квартира, но ти кажи: трябва ми в района на институт „Склифосовски“, за екстрени случаи, за да не ме кара „Бърза помощ“ надалеч — и тя е твоя! Тоест хазайката де! Хващаш я, да те закара до квартирата, а там ще съставиш с нейна помощ фоторобота на квартиранта. Започни от очилата. Всичко се случва. Може изведнъж тя да се учуди? Какви очила значи? Не знам за никакви очила. Ясно ли е?

— Бих го изпратил при вас в юридическия — рекох на Володя не без завист. — Да готви младата ни смяна. Какви лекции чете само след двеста грама! А представяш ли си след триста?

— На вас ви дай само да се дракате — самодоволно измърмори Слава. — А работата чака. За Салуцки ли питаше?

— Нима? — учудих се аз. — А ти канеше ли се да разкажеш нещо?

Володя се усмихваше. Изглежда, взе да посвиква с нашия стил, вече не се притесняваше, че ще се скараме на сериозно.

Сега ще започне като счупен грамофон да разказва кога е била основана банка „Лютеция“, помислих аз. Така си баба знае, така бае.

— Банка „Лютеция“ е основана през ноември деветдесет и първа — рече Слава, като прикри очи, сякаш прежалваше Салуцки и банката му. — Ако си спомняте, през ония дни либералната общественост се стесняваше да пита новите богаташи: откъде са паричките ви. Смяташе се за проява на лошо възпитание.

— И го използваше всеки, който поиска — потвърдих аз.

— Обявеният банков капитал не превишава минималната сума, не си спомням каква, но оборотът на финансовите операции расте с приказна бързина. Лихвеният процент е по-нисък, отколкото на другите, а процентът по влоговете по-голям. Мнозина смятаха, че банката бързо ще фалира. Но вносителите се увеличаваха и увеличаваха… Понякога внасяха до милион долара дневно. Просто не знаеха къде да складират тоновете пари. Беше ясно, че тая работа няма да свърши добре. Но банката процъфтява до ден-днешен. Явно за завист на конкуренцията. И ето как завърши.

— Имали ли са длъжници? — попитах аз.

— По-добре да попиташ Саврански — сви рамене Грязнов. — Твоят нов приятел. Но аз не бих си развалял отношенията с него, докато не ти отпусне кредит за вила.

Преглътнах забележката му. Оставих я без отговор, както и много други. Слава ме привличаше не с това, което подсказваше, а с разсъжденията си, те ме навеждаха на неочаквани изводи. Това, което каза два пъти за ноември деветдесет и първа, ме наведе на мисълта, че напоследък убиват тъкмо банкерите, започнали бизнеса си през тази година. С точност до месец-два. Поговориха за парите на партията и забравиха. Но парите, и то големите пари, се появяват именно по онова време.

Трябва да прелистя вестниците от този период. Все повече ми се струва, че шумът около партийните пари е бил за отвличане на вниманието от истинските пари. Може да не съм прав. Но си заслужава да проверя.

— И тъй, докъде стигнахме? — попитах аз.

— Че трябва да поговориш със Саврански за безлихвен кредит за строежа на личната ти вила — отвърна Слава. — И същевременно да го разпиташ за Салуцки. Банкерите не обичат да говорят за колегите си. Особено за мъртвите…