Фридрих Незнански
Отписаният (18)

17.

— Прохоров Иван Владимирович, шейсет и осми набор, старши лейтенант… — Слава четеше факса от Барнаул, като плъзгаше пръст по текста. — Така… Изчезва безследно в Чечня. Там командвал рота…

— Най-после нещо! — рекох аз. — Значи неслучайно разпитвахме кварталния.

— Просто не е бил пиян, когато е говорил с този Прохоров — отвърна Грязнов. — А трезвеността е някаква пролука в пълната мъгла на монотонния ни живот, така да знаеш. Аз не бих бързал да му благодаря. Нещо ме възпира.

— Във всеки случай имаме някаква сламка в тази чеченска история.

— Направо те тегли натам! — промърмори Слава. — Под дъжда от куршуми на планинците. За да не правиш напразни опити, ще те предупредя: вчера ми се обади вкъщи Костя и аз го помолих никъде да не те пуска. Като си си навил на пръста този квартирант и правиш-струваш, все го слагаш във версията си. А какво ми каза?

— Хайде на бас! — Протегнах ръката си. — Ще ни изпратят снимката на този Прохоров и ще видиш… висок, слаб, изпечен от слънцето.

— На какво? — поинтересува се Слава, но не подаде ръката си.

— На съдържанието на моя сейф — предложих аз.

— Празен е. — Слава махна с ръка. — Вече надникнах в твое отсъствие, докато ти се вееше не знам къде. Няколко незавършени дела, мръсна чаша, която не ме домързя да измия. Нищо повече. И не ме гледай така. Не съм ли ти показвал универсалния си шперц, който получих в наследство от един печен крадец — Горелия?

Аз въздишах и клатех глава. Върви, че пусни друг път такъв в кабинета си.

— А какво трябваше да правя, докато те чаках? — Слава продължаваше сърдито да се оправдава. — Каза ли в колко ще дойдеш? Дойде — и то без фоторобот.

На това отгоре ще трябва да се оправдавам…

— Още няма фоторобот — заявих печално. — Макар до полунощ да остават няколко часа. И Фрязин го няма. Обикаля, търси бабите съседки, които да си спомнят квартиранта.

— Ами ако съобщят за нисък и шкембелия, ще го отхвърлиш ли с негодувание? — промърмори Слава. — Не съм ли прав?

— Цялата ми надежда е в момчетата, които са го видели — отвърнах. — Как се казваха… Микола и Дмитро. Моят Коля Мигилинец вече им позвъни. Трябва да пристигнат. За стока. Тук ще ги разпитаме повторно. Иначе ще се наложи да отидем в командировка. Но дали ще се появят? Какво друго знаеш? Има ли друго?

— Моите хора обиколиха всички хотелски стаи от петия етаж догоре. Стотици отпечатъци на различни хора. Поне представяш ли си каква адска работа е това?

— А как са отпечатъците на пръстите в дома на старата Бодунова?

— Намерени са двайсетина. — Той махна с ръка. — А кой ще го оцени? Нашите компютри прегряват от работа!

— Не те разбрах: кого съжаляваш — себе си, момчетата или компютрите?

— Следващата жертва! — извика Слава. — Когото ще гръмнат по същия начин пред очите на тълпата. Няма да успее да извика „мамо“. Макар че той може да е последното лайно!

— Мислиш ли, че ще има следващ? Може оня да е задоволил отмъстителността си и да се е върнал в Чечня? И там да е гръмнал Робин Худ на чеченския народ.

— От твоите уста в божиите уши! — Той махна с ръка. — Не мога да спя нощем, скачам при всяко позвъняване, търся на сутринта из вестниците — кого са гръмнали по познатия начин?

— Трябва пак да се върне от Чечня — рекох аз и смигнах.

Той побесня, което всъщност целях. Обичам да го изкарвам от нерви.

— Стига вече с твоята версия! — развика се, като скочи и затича из кабинета. — Не ми надувай главата с този квартирант! Помисли: ако Прохоров е изчезнал безследно — значи роднините му го търсят.

А защо не се появява? Избягал ли е? Тогава защо толкова спокойно си показва документите пред милиционера? И след случилото се продължава да живее там още някое време. Значи е спокоен. Тогава документите му са изрядни. Макар че го търсят.

— И за какво говори това? — попитах аз.

Той ме загледа стреснато с бесен поглед.

— Ти си следовател от Главна прокуратура, по-добре знаеш. Нашата работа е да ви гледаме в устата, господин Турецки, да тръпнем в очакване кога ще изречете поредната глупост като например за вината на този квартирант, да го вземат дяволите дано!

— От глупостите може да изплува истината — забелязах аз. — Глупостта е излишното, което великият Роден е изсякъл от камък, когато е създавал скулптурите си. И аз искам да слушам глупостите ти, за да знам кое да отхвърля, да отсека. Затова те понасям. Поне имам версия! А ти какво имаш?

— Нека се успокоим. — Той протегна пред себе си длани, сякаш се защитаваше. — В противен случай ще се унизим да изясняваме отношенията си на трезва глава, което е страшно нетърпимо. Твоята работа е да генерираш версии. Ако версията ти издържи критиката ми — тогава ще търсим там. Досега подобно разделение на труда даваше резултат. Но какво си се хванал с онзи юнак? Покажи ми го! Искам да го видя как изглежда поне приблизително, какво представлява и какво може да се очаква от него?

Дожаля ми за него. Такава реч ми дръпна, макар че от сутринта не бил близвал нито капка, ако се вярва на честната му дума. Тогава откъде се взе вдъхновението му? И кое го подхранва? Подозирам, че усеща правотата ми и затова толкова се горещи. Понеже не може да настоява на своето. А не е в състояние да признае поне един процент от моята версия.

В нашите отношения има елемент на надпревара, има. Понякога ни пречи, понякога помага. В дадения случай, като слушам възраженията му, само се убеждавам в правотата си, макар тя да се крепи единствено на интуицията ми.

— Добре де, стига се пени — рекох аз. — Няма да си докажем нищо. Затова да продължим. Нека твоите хора да търсят. Това е прякото им задължение. А пък експертите да приложат намерените пръсти към отпечатъците от хотел „Мир“ и от апартамента на старата Бодунова.

— Търсим. — Грязнов се поклони като клоун пред уважаемата публика. — Работим. И все нищо! Засега няма резултати. Не можем да потвърдим или да отхвърлим идеята на маестро Турецки.

Ако говорим сериозно: вдигнах на крак целия МУР, цялото Московско управление на вътрешните работи!

— Иди в конюшнята и поискай да те нашибат с камшик — обадих се аз. — За отвратителната работа!

— Чапай ще мисли! — продължи да се преструва той.

— И все пак — рекох аз, докато го изпращах до вратата, — Слава, провери, отпечатъците на този Прохоров са останали все някъде. Например в ротата му, в дома му… А най-добре да го намериш.

Той въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Ще проверим. — Вече съм изпратил нареждания до всички управления на вътрешните работи из страната. Но времето, времето… Ние с теб размахваме юмруци из въздуха, а някой вече лежи прострелян. И не сме могли да го предотвратим.

Махна с ръка и затвори внимателно вратата след себе си.

„Чапай ще мисли!“ — повторих наум думите му. За какво да мисля? Главата ми е празна, защото няма нова информация за размисъл.

Струва си да поговорим с Горюнов. Но нека с него се занимава Слава. Той умее тия неща. Ще го разнищи. А после ще послушаме записа. Добре, че Горюнов се изплаши. Значи тук се крие нещо. Какво? За кой път се питам, и то, защото не мога да преодолея враждебността си към него. Има такива хора. Пълно самодоволство плюс изражение на лицето, сякаш човекът отдавна не е ял бой. Оттук и самодоволството. И ето — изплаши се… Каква е връзката между тримата? Нека го изясняват оперативните служители на Грязнов.

Погледнах часовника си. Сигурно сега ще звънне Меркулов.

Няма какво да му казвам. Следствието е в състояние на хаос. Нищо не се очертава, мотивите на убийството са неясни, убиецът (или убийците) не са открити. Пълен провал!

Така разсъждавах и поглеждах телефонната слушалка. И дори трепнах, когато звънна. Мистика — нищо повече.

— Чу ли за оставката на вицепремиера, при когото е работел познатият ти прессекретар? — попита направо Меркулов, без да поздрави, сякаш от сутринта вече сме се виждали.

— И какво от това? — попитах. — Голяма работа! Президентът ги сменя като носни кърпички.

— А ти да беше се размърдал и поинтересувал — заради какво? — каза сърдито Костя.

— Не е заради убийството на собствения му секретар — промърморих аз.

— Става дума за друго. — Той явно започваше да губи търпение. — За дейността му. За позицията му. Само не се извинявай със заетостта си. Впрочем как вървят работите?

— От лошо по-лошо. Търсим по малко. Ето че по подобен начин е гръмнат и чеченския полеви командир. Да можехме да видим куршума, а, Костя? Нямаш ли близки познати в обкръжението на президента Яндарбиев?

— Същият почерк? — Той се замисли.

— Било е тъмно като в негърски задник. Излязъл да се облекчи до оградата, дал техническа почивка на пресконференцията. Куршумът долита отдалеч. Улучва го точно в тила. Умира с гримаса на лицето — облекчен от горестите на живота. Моят ротен командир разправяше… не съм ли ти разправял?

— Да, помня. Душата на човека се намира под пикочния мехур. Поне десет пъти съм го чувал. — Костя бе нетърпелив. — И какво мислиш по въпроса?

— Нищо. Стрелял е защитник на Корана, защото оня се е облекчавал на непозволено място и е осквернил нещо…

— Нали знаеш какво имам предвид. — Костя пак прекъсна дрънканиците ми. — Друго какво?

— Фотороботът не е готов. Няма данни за съставянето му. Ще трябва да изпратя Фрязин в Украйна, за да повтори разпита на ония момчета.

— Нали се канели пак да идват — попита той.

Разбира се. Пак няма пари за задгранични командировки. Да беше в Италия или Франция. А казваше, че няма да пожали никакви средства.

— Значи ще стоим и ще чакаме, докато се появят.

— Ще чакаме — потвърди той. — При нас в следствието вече са изчерпани всички средства за командировки.

— Значи ще тъпчем на едно място — рекох аз. — Поне разбираш ли за какво говориш? Следствието ни няма да мръдне на сантиметър без елементарни разходи за необходимите пътувания.

Измърмори нещо в отговор, после доста отчетливо произнесе:

— Да заминава. На твое място щях да се поинтересувам от вицето в оставка. Може да видиш някаква връзка между оставката на шефа и убийството на подчинения. Аз свърших.

— И аз. — Затворих телефона, като се чувствах в небрано лозе. Забравих да го питам нещо… Добре де, трябваше да прочета наистина за вицепремиера в оставка. Спомних си: Костя има комплекс заради непрестанната си борба с цигарите. Колко време мина, откакто ги отказа? Много. Аз нямаше да издържа. Като гледам как страда, не бих се решил.

Затова веднага след разговора запалих от „Марлборото“, което ми остави като трофей позорно избягалият Грязнов.

Отворих леко вратата с цигарата в ръка. Секретарката на следствения отдел Лара седеше на компютъра и чаткаше нещо по клавиатурата.

Сигурно нещо много лично, защото за днес не съм й поставял още никаква задача.

Пазех Лара. Всичко се случва. Ако изведнъж Ирина вземе и поиска развод? Да речем заради тази Лара, за която вече са й доложили, сякаш се бавя с нея на работа или отмарям в нощния клуб — където съм ходил само веднъж.

Да, ако Ирина поиска развод, Лара ще ми е подръка. И това ще ме утеши. Разбира се, настръхвам при мисълта, че използвам това прелестно момиче за подмяна, държа го на разположение… Като резервен колянов вал за колата — в случай че щатният излезе от строя. Настръхвам, но винаги си имам неоспоримото съображение, че всички мъже са еднакви. Да кажем честно — пръчове. Но цялата работа е в концентрацията на хормоните в кръвта. Ако е ниска — мъжът е порядъчен. Малко по-голяма — и той вече мисли как да подмами в леглото колежката си…

— Получаваш ли вестник „Московски комсомолец“? — попитах аз.

— Не ми пречи — каза тя. След като пихме брудершафт в една компания, тя си позволява пред други хора да се обръща към мен на „ти“. Сякаш демонстрира властта си над мен. Но аз не мога да си го позволя. Особено пред подчинените. Къде отива субординацията? Така никога няма да стана главен прокурор. Впрочем тя мечтае за това.

— Струва ми се, че попитах нещо — казах по-строго. — С какво си заета? Трябва ми „Московски комсомолец“ от последната седмица.

— Изчислявам по хороскопа кога мога да родя момче от теб — отвърна тя. — Можеш ли да потраеш една минута?

— Какво момче? — изстинах.

— Успокой се. Хипотетично момче — поясни тя. — Как всичко да съвпада, по време, за да се получи по най-добрия начин? Така, зачеването трябва да стане само след два месеца. Уточнявам на коя дата… Така че бъди готов.

Поуспокоих се. За два месеца могат да се случат такива неща, че да избие от прелестната си главица тази параноидална идея да има дете от обожаемия шеф.

Чувал съм, че това било последният писък на модата. Секретарките и референтките се тълпят. Но не мислех, че тази мода ще достигне до Главна прокуратура на Русия. Ще трябва да съм нащрек. Да не си позволявам нищо лично. Още повече засега не се каня да се развеждам с Ирина. Въпреки че в нашите отношения има повече навик, отколкото любов, намирам съюза ни за твърде здрав и непробиваем.

— Не ми трябва момче, а течението на „Московски комсомолец“ — повторих пак. — Веднага!

— Колко си досаден. — Тя започна да се изправя, като знаеше прекрасно колко ми харесва, до пресъхване на гърлото ми харесва да наблюдавам сладострастните й бавни движения.

— Какво, не се ли получава? — попита тя. — Все изясняваш с Грязнов кой от вас е доктор Уотсън и кой Шерлок Холмс?

— Редуваме се — отвърнах зло. — Днес той е докторът. Това не е твоя работа.

— Като каква ме държиш тук, граф Турецки? — Очите й започнаха да побеляват, което говореше за прогресираща порочност. — Каква съм ти аз? Момиче за всичко? Резервното летище, където кацаш всеки път, щом жена ти се обърне към стената и се оправдава с преумора?

— Ще отидеш ли най-сетне или не? — попитах по-тихо, като си спомних със съжаление как наскоро се борих за нея, когато началникът на следствения отдел постави въпроса да нямам секретарка.

Напоследък редовно се карахме. Това винаги бе прелюдията на страстно примирие в полутъмното й жилище. А поводите бяха моят застой в разследванията или нейните неуспехи в личния живот.

Тя не се отказваше да мисли, че може да ме получи като законен съпруг. Днес това съвпадна със съкрушеността ми по повод бездарното разследване на двете убийства.

Гледах как отива към вратата, плавно и невъзмутимо, после отидох до компютъра й и взех кутия със сок, като я огледах предварително. Веднъж така доизпих чашата й и съм се изцапал с червилото й. За мен си остава загадка как забеляза жена ми — на светлината на нощната лампа, в полутъмния коридор, когато се върнах от „приятелска вечеря“.

Не стига това, ами определи номера на червилото, а беше и прекрасно информирана, че го използва именно Лара.

Никога нямаше да помисля, нямаше да заподозра, че жена ми, преподавателката в музикално училище, има следователски способности. С какъвто се събереш — не намерих друго обяснение.

Трудно загладих този конфликт с помощта на безупречно алиби — научих този номер от моите подследствени (мисля, че те биха се гордели с мен) — и се зарекох повече да не правя фалове.

Лара се върна след половин час. Сложи на писалището ми вестника и наведе очи, сви устни, а ръцете си сложи на корема. Същинска съгрешила ученичка, извикана при директора.

— Много се забави — рекох сърдито.

Щях да добавя още нещо, ако не бях почувствал физически как зад вратата на кабинета ми животът е спрял и замрял, утихнаха дори компютрите — всички даваха ухо на разговора ни.

За всички отношенията ни с Лара бяха като филма „Санта Барбара“ на работното място. Нещо такова безкрайно и неопределено.

Лара не отговори на упрека ми и излезе.

Разсеяно прелистих последните броеве. Май това: Във връзка с преминаването на друга работа… Много ясно. Тези хора не остават без топло местенце. Когато ви изритат, Александър Борисович, тук никой няма да пророни една сълза. Лара ще се утеши с новия шеф. Така ще е, защото не разполагате с опасна информация за тези, които на прощаване ще ви стиснат ръката.

Така. Ръководел… Забелязан там и там… Хм. Привърженик на силовото решение на чеченския проблем. Аз също. Наистина, не толкова бездарно.

Бандитът трябва да бъде разоръжен и наказан. Страх ме хваща да гледам географската карта на отечеството, то е като огромен бик, натъкнал се на кавказкия кинжал.

По-нататък. Нефт… Става по-топло. Всякакви квоти и облекчения. А иначе — нищо особено. Свалили го — свален. Трябва свежа кръв. Като за хирургическа операция. Това е всичко…