Фридрих Незнански
Отписаният (39)

1.

Смелянски пристигна на вилата при Макс късно вечерта. Домакинът го очакваше легнал на дивана край камината със синапена лапа на гърдите.

— Здравей — поздрави той кисело Кирил. — Ира, изведи Стив, трябва да поговорим.

— Само че за бързо, не бива да те оставям… — каза жената, като извеждаше огромния черен нюфаундленд от хола.

— С бабини илачи ли се цериш? — попита Кирил, докато отваряше куфарчето си.

— Налага се… — Макс махна с ръка. — Нищо не помагат патентованите таблетки. А така се задейства допълнително чувството за патриотизъм. Уж ми става по-добре… Е, каква е тази тайнственост, тези намеци?

— Най-хубавото лекарство за теб са добрите новини.

— Вече отвикнах от тях — отвърна Макс. — Само че защо настояваше да се срещнем двамата? Това е против правилата ни. Да не би някой да е изгубил доверието ни?

— Има нещо за обсъждане — отвърна уклончиво Кирил.

— Онзи път каза, че уж трябвало някак да използваме факта, че ни стрелят — припомни си Макс. — Откри ли нещо? Да знаеш само, че започвам мъничко да се страхувам от теб. Може с още някого да си започнал зад гърба ми сепаративни преговори. Например с Аркаша. Той има големи връзки в Министерството на правосъдието и в прокуратурата. Прав ли съм?

— Може ли най-сетне да обсъдим? — попита спокойно Кирил. — Не бива да се вълнуваш, сам знаеш. Затова с добрите новини — право при теб.

— Давай! — въздъхна Макс. — Ти си железен. Да не искаш да заемеш мястото ми?

— Нямам работа там — отвърна Смелянски, като отвори куфарчето си и извади оттам някакви книжа. — При нас в съвета е като в цивилизованите страни. Стига ми да съм главен помощник на финансовия министър. Затова бъди спокоен. Винаги ще бъда до теб. Само престани да жулиш водка и развали сауната си! Иначе няма да изкараш много. А още си ни нужен. Не се знае кого ще сложат вместо теб. Та свързах се с моите момчета от Федералната служба за сигурност.

— Познавам ли ги?

— Не. За теб не е задължително. — Кирил се намръщи. — Може ли да не ме прекъсваш?

Домакинът кимна, легна по-удобно и затвори очи.

— Когато чуха за това дело, много се зарадваха. Отначало не разбрах защо. Най-накрая се изясни — ведомствени обиди. Главният прокурор възложил делото на най-големия им спец, на Турецки, за когото си чувал. Казах им: момчета, законът си е закон, но за нас е най-добре да минем без прокурорската санкция. Те ме разбраха правилно. Не се обърнаха към прокурора, а започнаха да подслушват телефона на известната ти певица Светлова. И правилно — още първия ден й позвънил бившият й мъж. Представяш ли си? Засекли го и записали разговора.

— Мислиш ли, че знам за кого говориш? — попита Макс и поотвори едното си око.

— Същия оня Тягунов, за когото се предполага, че е нашият килър.

— Пак килър! — намръщи се Макс. — Скоро ще стане най-разпространената професия. Като кандидат на науките. Хайде нашия да го наречем условно Биатлониста. Подхожда ли?

— Окей! — отвърна нетърпеливо гостът и нещо записа. — Нека да е Биатлониста. Главното е да стреля добре.

— Предполагаш, че ще стреля така и по някого другиго? — усмихна се Макс. — А когато се прицели в теб, няма да улучи.

— Намерил с какво да се шегува — махна с ръка Кирил. — Сега за най-главното. Те са успели да го проследят, понеже се уговорил с бившата си жена за среща. Успели да засекат откъде се обажда. Нашите момчета предизвикали сбиване в ресторанта, където бил с жена си, като се надявали да хванат килъра. Но това генералско синче се оказало яко. Натръшкал ги всичките на земята и си тръгнал преспокойно.

— Де да имах такъв телохранител! — каза мечтателно Макс. — Моят по цели дни само се тъпче, като мисли, че с габаритите си може да ме предпази. Извинявай, карай нататък…

— В това време други момчета проникнали в квартирата, която държи. Представяш ли си, там намерили винтовката му.

— Още не — каза Макс, като го слушаше внимателно с полузатворени очи. — Добре, намерили я. А по-нататък? Занесли я в прокуратурата?

Кирил въздъхна, загледан в тавана.

— А, всичко разбрах! — възкликна Макс. — Искаш да обясниш как може да се използва това?

— Именно. — Кирил понижи глас и се наклони към него: — Сигурен ли си, че не те подслушват?

— Досега не съм се страхувал — отбеляза Макс, като се поизправи на възглавниците.

— Досега не сме имали подобна възможност — Кирил му подаде лист хартия с написан на ръка списък.

— Какво е това?

— Ами прочети.

— Е, чета. Все познати лица. Ха, и този е тук. И този… А тези не ги познавам. Трябва да ти кажа, странен списък. Обикновено ми показват такива списъци, когато има кандидати за Държавна награда. Отначало зачерквам аз, после министърът, ако има явен преразход. При това министърът задрасква по мое внушение. И се позовава на строгия лимит на наградния фонд. На какъв принцип е съставен този списък?

— Още ли не си разбрал? — усмихна се Кирил.

— Слушай, не говори със загадки! — избухна Макс. — Какво искаш от тези хора? Трябва да ги наградим ли?

— Трябва да бъдат разстреляни — отговори спокойно Кирил. — Нима още не си разбрал?

— Не. — Макс го гледаше с ококорени очи.

— При нас е винтовката на Биатлониста. И има снайперисти, които стрелят не по-лошо. Нищо не им струва да убиват по същия начин — под тила. Има възможност да се отстранят някои от тези, които мътят обществото. Не е ли ясно? Тук в списъка има и леви, и десни. Има скандални журналисти. Има прочути бандити. И обикновени крадци. Има рушветчии, станали супернагли от безнаказаността. Техният разстрел е идеалната ръчка за манипулиране на общественото мнение. Всеки изстрел в правилно избран момент ще насочи общественото възмущение в една посока, после в друга. В края на краищата, когато свикнат, хората ще се успокоят. А боклуците ще разберат, че неправедното богатство се наказва жестоко. Че политическите спекулации се наказват жестоко. По такъв начин ще имаме време да доведем спокойно докрай всичко, което сме замислили. Съгласен съм, че списъкът е прекалено дълъг. Дай Боже да успеем само с една трета. Та избери тази една трета, както намериш за добре.

— Луд ли си? — попита Макс, като гледаше Кирил. — Да не си преуморен от работа? Тогава защо не отидеш на Канарите? Да се полекуваш?

Той захвърли листа. Кирил го вдигна спокойно и пак го подаде.

— Няма да има друга възможност. И ти го разбираш.

— Как така изведнъж? — Макс се надигна на възглавниците. — Кирюша, скъпи, разбираш ли докъде си стигнал?

— Ние стигнахме — уточни Кирил. — Страната стигна. И изведнъж се появява уникалната възможност да спечелим време. Дори половин година, докато всичко поутихне и най-накрая можем да се заловим с нашата работа.

— Но откъде го измисли… — каза плачливо Макс и пак се хвана за сърцето. — Откъде го измисли, че е станало възможно?

— Ами да… — усмихна се Кирил. — Разбрах. Виж сега, този биатлонист се издирва. С винтовката си вече е гътнал седмина. Сега с нея ще бъдат убивани ония, които ни пречат. А ще търсят него. И на него ще стоварят всичко. От друга страна, сега той е под наш контрол. Тоест няма защо да се страхуваме повече от него. Какво гледаш? Съществува балистична експертиза. Нещо като отпечатъци на пръсти, присъщи само за дадена цев. Разбра ли най-сетне? Стопроцентова гаранция. Той няма да отиде в милицията да се жалва, че са му задигнали винтовката, нали?

Домакинът вече седеше върху възглавниците и тихо се полюшваше, скръстил молитвено ръце и притворил очи. Кирил сви рамене.

— Не можех да го направя, без да те попитам дали си съгласен. А ти се изплаши, сякаш видя себе си в този списък.

— Осъзнай се — въздъхна Макс. — Достатъчно е само да започнем. И в следващия списък ще се окажем двамата с теб. Кирюша, скъпи, за това ли сме мечтали, когато се намесихме?

— Сега остава да ми разкажеш и за трийсет и седма година. И пак му подаде списъка. — Или го направи по твоя преценка, или другите ще го направят по свой избор. Познаваш мнозина от тези. Ако те загинат, ще ти тежи на съвестта… Разбра ли сега всичко? Това е беззаконие, съгласен съм, а нима нашият съвет на сивите кардинали, както го нарекохме, е законен? Затова бъди последователен. Имаш право, че може да трае дълго. Само от нас зависи да спрем навреме.

— Как? — попита Макс и пак прегледа списъка.

— Ще отстраним стрелеца. — Кирил повдигна рамене. — Ще унищожим винтовката… Впрочем ще се наложи да ликвидираме Биатлониста. За всеки случай. Но това вече е моя грижа…

Докато шареше с химикалката по списъка, Макс простенваше, хващаше се ту за главата, ту пак за сърцето.

— Вземи молив — Кирил го следеше внимателно, — че ще задраскаш всички. Разбрахме се — само една трета.

Макс се обливаше в пот. Премести се по-надалеч от камината, погледна един-два пъти пламтящите дърва.

— Безполезно е. — Кирил сви рамене. — Целият списък е в главата ми. Ако го хвърлиш в огъня, ще съставя нов. Разбра ли? И на мен ми беше трудно. Вече съставих моята третина… Интересно, дали съвпада с твоя избор?

— Веднага задрасквам жените! — възкликна Макс. — И да не си посмял да спориш. Не, не и не!

— Никой не спори — отговори Кирил, — само две са. Но едната аз бих я оставил. Знаеш за кого говоря.

— Женя Клеймьонова? — Макс вдигна глава.

— Позна… Прекалено много знае за нас. Не като организация, но знае. Някога двамата с Аркаша положихме неимоверни усилия да прекратим едно дело, което бе възбудила Главна прокуратура. А после да изземем статията й във вестника. Къде щяхме да бъдем сега, ако не бяхме успели?

— Помня, помня — измърмори Макс. — Но все едно. Мисля, че се разбрахме: няма да закачаме жените.

— Това не е жена — Кирил поклати глава, — а източник на опасна информация за нас, попаднала неизвестно откъде у нея. Между другото, не ти ли напомнят нещо фигурантите от делото, което възбуди прокуратурата?

— Не. — Макс врътна глава. — Защо?

— Добре, по-нататък. Като не ти напомнят, значи не трябва. Това ли е?

Той взе списъка от ръцете на Макс. Погледна изпитателно потното му, посиняло лице.

— Забравих да ти кажа, че можеш да добавиш, когото си искаш, по желание. — Той прегледа набързо списъка, намръщи се. После изброи колко остават. — Нали се разбрахме — оставяме една трета! Все пак си задраскал Клеймьонова? Ах, ах… — Той поклати глава. — Не бива така.

— Но чуй… — изхриптя Макс. — Току-що си спомних — ти имаше нещо с нея. Нали така беше?

— Да. Запознахме се на някаква премиера в Дома на журналистите. — Кирил разказваше и преглеждаше списъка. — После я изпращах. Рецитирах й стихове. Подарявах й цветя. А после я помолих да потули онова нещо, което бе стигнало до Главна прокуратура. И знаеш ли какво ми отговори? — Той вдигна глава от списъка.

— Откъде да зная — отговори злъчно Макс.

— Че по този начин никога няма да построим правова държава.

Макс прихна, после се разсмя силно, нервно, пискливо, като се държеше за корема.

Жена му открехна вратата. Намръщи се, щом ги видя.

— Какво правите тук, като двама заговорници? — попита тя. — Събудихте детето. Кирил, нали знаеш, че за него не бива… Има режим.

— Край, край, вече приключваме! — Кирил бързо прибра списъка от Макс.

— Ще останеш ли да пренощуваш? — попита тя. — Ще ти приготвя леглото в неговия кабинет.

— Остава, остава! — завика мъжът й. — Днес няма да го пусна никъде. Дори да не се надява!

Кирил повдигна рамене и се усмихна смутено.

— Сега знам с какво привличаш мадамите! — не можеше да спре Макс. — Скромно навеждаш очички, като се представяш за потенциален съпруг, и те захапват въдицата. — Той бе необикновено възбуден, лицето му пламтеше. — Да се върнем на нашите говеда. „Така никога няма да построим правова държава“ — повтори. — Горкото момиче… Малко е да я убие човек за тези думи. Но аз бих я помилвал.

— Напразно дойдох при теб. — Гостът започна да прибира листовете със списъка в куфарчето си. — Нима съвсем не съобразяваш: времената на романтичния либерализъм свършиха. Ние разтъркахме очите си и видяхме, че живеем в същата цървуланска Русия. И либералните идеи трябва да бъдат втълпявани по всякакъв начин — чрез стомаха, далака, но чрез мозъка — на последно място.

— Почакай… — Макс протегна ръка. — Дай да видя още веднъж. Според мен там липсва някой. Или да направим така. Да увеличим квотата. Но нека тя да остане жива. Съгласен съм да допиша двама негодници, които по-добре да не са живи. Но нея я остави.

— От нея ще започнем — каза Кирил и щракна ключалките на куфарчето си. — Между другото, кого се канеше да добавиш? Да не е случайно Серьожа Горюнов?

— Но той не е негодник — въздъхна Макс. — Макар че напоследък все по-малко ми харесва. По-рано бе генератор на мисли, на идеи. Сега очите му шарят, гледа настрани печално… Бих го вписал вместо Клеймьонова. Моля те.

— Мисля, че е в списъка на нашия биатлонист — отговори Кирил. — Нека той да си го убива. Да отмъсти за жена си.

— Ние с теб сме мошеници. Не мислиш ли? — попита Макс.

Кирил го погледна внимателно.

— Наистина е време да си почиваш — каза той. — Та къде да легна в твоята къща, че нощес да не ме удушиш?

— В моя кабинет — отвърна Макс. — Жена ми вече е приготвила леглото. Е, мошеници ли сме или не?

— И то какви! — Кирил сви рамене. — Но запомни: ние сме тук, за да не дойде на наше място още по-голяма паплач. Това е мисия!

— Утешително — съгласи се Макс. — По дяволите, приятно е, че някой е още по-долен от теб. Но поне вършим работа, нали?

— Много добре. Направо ме умили, честна дума. А за Клеймьонова ще помисля. Ако вече не е късно.