Фридрих Незнански
Отписаният (3)

2.

Ето че на другия ден поех към Саврански. А имах ли избор?

Саврански не ме прие веднага, отначало зад вратата дочувах басовития му глас, разговаряше на английски с някого по телефона, квичеше, сигурно слушаше вицове от Америка. Което скоро се потвърди. Когато влязох в кабинета му, той веднага присви очи и през целия ни разговор правеше все така, сякаш ме претегляше колко струвам или ме подозираше в нещо лошо. През цялото време пушеше огромна пура, която посипваше с пепел нагръдника му, издут под тежестта на шкембето му.

— Искате ли да ви кажа един виц? — попита той, след като се здрависахме, и заразглежда влажната си пухкава ръка. — Току-що ми го разказаха от Бостън. Един „нов руснак“ отива при стария евреин и казва: тате, дай някоя пара за мерцедес… — И прихна високо, закашля се, но не изпусна пурата от уста, та по нагръдника му се посипа много пепел.

Усмихнах се вежливо. Паралиите си имат свои вицове, ние — свои. За богатите. Но засега няма да му разказвам. Като му изпратя призовката да се яви при мен в следствения отдел, ако се наложи, тогава ще му разкажа.

— Но вие се интересувате повече кой е дал валутата на Тягунов за вилата му — стана скучен той. — Аз му я дадох. На кредит.

— Колко? — поинтересувах се.

— Милион. Или повече, вече не помня. Но може да погледнем файла. Или пък, ако искате, можем да ви покажем цялата документация по случая. Повярвайте, там всичко е чисто. И да ровите, няма да намерите нищо.

— На всеки ли ще дадете такъв кредит? — попитах аз.

— Разбира се, че не! — обиди се той. — Например на вас няма да дам. Дори не ме молете.

— Не ви моля — сега се обидих аз.

— Добре тогава — кимна той. — Сега стана ли ви ясно?

И погледна часовника — огромен, стаен, отчитащ времето с бронзов звън. Бърза. Нищо, ще почака.

— Все пак бих погледнал документите — рекох аз.

— Но проблем! — Той сви рамене и пак не обърна внимание на пепелта, покрила обилно дрехата му. Сигурно има кой да го тупа и чисти.

Той натисна някакво копче върху един от апаратите, отрупали огромното му писалище.

— Сонечка, детето ми, донеси ни всички данни за господин Тягунов. Бях наредил да ги подготвят, ако нашият гост от държавните органи ги поиска. Все пак ги поиска, колкото и да го разубеждавах.

— Поискахте ли му някаква гаранция, имуществена или парична? — попитах аз. — Или как?

— Или как. — Той отново сви рамене, докато отхапваше върха на новата пура. — Откъде един съветски, извинете, руски генерал може да има такава гаранция?

— А срокът?

— Не помня. Година или половин година. Не разбирам какво значение има. Сега ще видите със собствените си очи.

И пак натисна копчето.

— Соня, намери ли документите за генерала от руската армия Тягунов? Защото нашият гост бърза.

— За никъде не бързам — прекъснах го аз.

— Нищо. — Той кимна. — Нека да не се пипка. Защото засега всичко е на юнашко доверие. Макар да предпочитам личното доверие. С други думи — аз съм за тръста. А при вас всичко трябва да е подшито към делото, както разбирам…

В това време в кабинета влезе закръглена тъмноока девойка и подаде документите на собственика. Наклони се и започна да му говори нещо на ухото.

— Така ли? — учуди се Саврански. — И колко?

Тя пак пошепна нещо.

— Ти ще ме разориш — въздъхна той и като помисли малко, извади от джоба на панталона си смачкана банкнота. Петдесет долара или десет, не можах да ги видя добре. Все ги бъркам тия президенти. Получавам заплатата си в рубли. Погледнах след нея. Свитичка някак.

Саврански още повече присви очи, докато ме гледаше.

— Племенничка — рече поверително, — славно момиче. Метнала се е изцяло на покойната си майка, сестра ми…

И той се изсекна шумно.

Прелистих книжата. Кредит за половин година. Какво, подиграва ли се? Макар документите да бяха безукорни. Но липсваше касовият ордер.

— И как ще ви го върне с неговата заплата? — попитах аз.

— Ще му взема вилата. — Той сви рамене. — Или ще му го опростя. Това са мои пари. Каквото искам, това правя.

— Наистина ли му ги дадохте? В брой?

— Защо, забранено ли е? — Той пак примижа така, че очите му станаха незабележими.

— Е да, фирмена тайна — рекох раздразнено аз. — На когото искам, на него давам. Но така прикривате престъпник, не разбирате ли?

— Нещо не си спомням да е имало присъда по такъв повод — сурово заяви Саврански. — Или съм изпуснал нещо от този съдебен процес?

Трябва да се овладея, помислих си. Не бива да издавам безсилието си. Още малко и той ще престане да се интересува от мен. Ще започне да се прозява и да поглежда часовника. Да съм благодарен, че не се впусна да разсъждава за презумпцията за невинност. Но като че ли намекна.

— Все пак се опитвате да обвините заместник-министъра на отбраната в някакви грехове? — попита меко Саврански. — А става дума само за милиард от нашата шума. Помислете за последствията. По този повод не ви ли хрумна на кое американците казват Теория на доминото? Ще хвърчат глави при най-малкия прецедент. А това ще струва много по-скъпо. В Русия има бум на вилите. Строят се милиони вили. Сега хората има къде да почиват. Ако следваме буквата на закона, няма да има вили. Нито една. Това ли искате?

Най-много ме подразни, че заговори с моите думи. Съвпадението говори за нещо. Струва ми се, че го е прочел на лицето ми.

— Скъпи… Александър Борисович — каза той, след като надникна в едно листче — там, където все още няма нормални закони, парада ще командва целесъобразността. Комунистите използваха държавните вили и санаториуми. Сега, след като победихме успешно привилегиите, трябва сами да си ги създаваме. А с какви пари? Можете ли да ми кажете? Да, Генадий Матвеевич вдигна огромна къща, в която биха могли да живеят десетина семейства. Разбирам ви, склонност към гигантомания. Околните се дразнят.

— Но ако човек е прекарал най-хубавите си години в комунално жилище с общ клозет, нали има право в зенита на годините си да компенсира предишната обща тоалетна с пет на различни етажи? В понеделник отива на първия етаж, във вторник — на втория и така нататък? Човек е слаб. Особено ако може да си позволи да живее човешки.

Той се надигна от мястото си и ми даде да разбера, че за днес урокът по ликвидирането на социалната ми неграмотност завърши.

Погледнах часовника. Беше точно два и двайсет. Той ме изпрати до вратата.

— Сигурно ви смути вицът ми, нали? Имам такъв лош навик, нищо не мога да направя. Проверявам дали посетителите имат чувство за хумор. За да знам как да разговарям по-нататък с тях. Вие издържахте с отличен изпитанието. Имате чудесна препоръка. Но не пречи да се провери още веднъж.

Трябваше да повдигна рамене, преди да усетя потната му ръка за довиждане. Как да изразя по друг начин, че съм поласкан?

— Още ли не познавате помощника на Генадий Матвеевич — Серьожа Горюнов? — попита на вратата той. — Много интелигентен младеж. Изобщо аз обичам да колекционирам интересни хора. Смятайте, че от днес сте в колекцията ми!

Той се засмя и ме потупа вече свойски по рамото.

Тогава се наложи да прекратя делото. Поради недоказаност. Не, всичко беше доказано за старите коли. Потвърди се и за транспортните самолети, които нощем се приземяват на Чкаловското летище със скъпоценния си товар. А къде са отишли комисионите — това вече не сме изяснявали.

Получи се писмо от главния прокурор с указание да се даде пълен отбой по делото. Вилата е построена със законни средства, получени на кредит — и точка. Който мисли по друг начин, е глупак.

И ето че сега ще трябва да се мъкна на скапаната вила на този Тягунов, така ли? Представете си, сега е в отпуска. Вижте ме, изморен съм от проблемите на военното строителство и провежданите в армията реформи. Противно ми е да ходя там. Но щом Меркулов, нашият зам.-главен по следствието, е наредил…