Фридрих Незнански
Отписаният (20)

19.

Лейтенант Тягунов, синът на генерал Тягунов, пристигна в полка съгласно заповедта на министъра на отбраната, за да продължи службата си.

Слезе от колата, която бяха хванали на стоп с жена си Ала, и свали двата огромни куфара.

Бе знойно пладне. Кавказците, които дебнеха Горюнов и всеки ден дежуреха в будките си срещу КПП-то, подсвирнаха с уста и изведнъж изгубиха бдителността си, като зяпнаха Ала. А имаше какво да гледат.

Когато тя и мъжът й прекрачиха прага на КПП-то и наближиха плаца, маршируващите роти объркаха крак, но офицерите, които провеждаха занятията, не забелязаха грешката.

Тук още никой не бе виждал такива дълги крака и такава къса пола. Изобщо цялата бе облечена като столичанка, според сезона, кажи го почти гола, и със слънчеви очила.

Като я видя от прозореца на щаба, дежурният по полк капитан Холин, плешив и невзрачен, който отдавна чакаше майорското звание, подсвирна.

— Коя е тази? Защо не я познавам? Защо не докладвате, другарю прапоршчик? — каза строго на Серьожа Горюнов, който работеше с документите.

Той пък погледна бегло през рамото на Холин.

— А това са… Късничко пристигаш, другарю лейтенант, късничко. Та това е лейтенант Павел Тягунов, синът на генерал Тягунов, който идва на инспекция миналата зима.

Съобщи каквото имаше да казва и пак заби нос в книжата, като демонстрираше пълна осведоменост и още по-пълно равнодушие към въпросното събитие, толкова развълнувало личния състав на поделението.

Холин го погледна смаяно. Прапоршчикът седеше пред него, старшия по звание, метнал крак връз крак, втренчен в неразбираемите книжа и което е особено възмутително — не обръщаше капка внимание на приближаващия обект на всеобщо възхищение, сякаш всеки ден среща подобни хубавици.

— Защо при нас? — попита Холин. — Генералското синче можеше да се уреди и при татенцето си.

— Попитайте нещо по-просто, Пьотър Авдеевич — навъси се прапоршчикът. — Заповедите не се обсъждат. Още повече на министъра на отбраната, нали така?

Дори не вдигна очи към офицера, който се обърна към него, само полюляваше крака си, както го бе метнал на коляното си.

„Я стани!“ — изкомандва наум капитан Холин, но на глас каза:

— Гледай, гледай само каква походка. Това се казва жена! Отдавна не сме имали такива в частта, а, Серьожа?

— Тъй вярно. — Прапоршчикът се обади лениво. — Откакто пристигнахте вие със съпругата си, не е имало нито една… Какво ще кажете, Пьотър Андреевич, да вземете да застъпите вдругиден наряд вместо майор Гришаев, че боледува нещо? То е доброволно, но бих искал да ви помоля… — Прапоршчикът погледна многозначително смутения капитан.

В частта наричаха капитан Холин „вечния дежурен“, както бе и вечен капитан. Мнозина от колегите му от военното училище вече командваха полкове или отделни батальони. А капитан Холин все запълваше всевъзможни дупки с хилавото си тяло, когато трябваше да подмени някого или пък някой е отказал да отиде на бригада за картофи. Опитваше се да компенсира липсата на командирски глас и внушителен външен вид със стопроцентова изпълнителност и готовност да запълни всяко празно място в строя, особено ако негов боен другар е паднал в боя с чашката.

Но нито трезвеността, нито споменатата по-горе изпълнителност му носеха желаните дивиденти. Лентата с надпис „дежурен“ плюс капитанските звездички станаха познат детайл от пейзажа на военното градче и това никой не искаше да променя.

Цялата му надежда бе във всемогъщия прапоршчик Горюнов, затова капитан Холин изпълняваше винаги безпрекословно и в срок неговите указания.

Когато Холин излезе от щаба, за да проследи къде ще отиде новопристигналата двойка и да се присъедини към тълпата, обсъждаща основните технически данни на младата лейтенантша Тягунова, Серьожа остави книжата и се протегна във фотьойла с ръце на врата.

— Да започнем с молитва! — рече той на глас. — Добре дошла, уважаема Ала Аркадиевна!

Но това съвсем не означаваше, че на мига ще хукне да се представя. Знаеше предварително, че Тягунови ще дойдат точно днес. Бе получил информация от сигурни източници от Министерството на отбраната. Знаеше, че лично генералът е настоявал (щом младите се инатят и искат да сърбат казармена чорба далеч от татковото опекунство), по-добре да дойдат да служат именно тук, където командва парада този Фигаро с пагони на прост прапоршчик. Младото семейство ще бъде при него като зад каменна стена. Както бяха се споразумели предварително…

А Серьожа не се съмняваше, че генерал Тягунов може да бъде благодарен.

Да, той няма да бърза. Ще се появи пред Тягунови малко по-късно. Да направи впечатление, да спечели от контраста. Нека другите любопитстват и въздишат. Серьожа ще бъде навъсен и делови. Знае как да впечатли разглезената от чуждото внимание красавица — ще бъде равнодушен към нея, а при разговор — небрежен.

Той има нужда от нея. Но първо трябва да й стане нужен, и вече после ще й благодари.

Докато съпругът й с угрижен вид уреждаше нещата си и представяше документите, Ала се разхождаше самотна из града, без да обръща внимание на възторжената тълпа, която не я оставяше на мира. Всички се тикаха да я разгледат по-добре, изблъскваха с лакти старшите по звание, без да спазват субординацията.

От прозорците на жилищните блокове и общежитието за офицери я гледаха осъдителните очи на офицерските жени. Голяма работа, столична клечка… Висока — тъкмо подхожда на снажния си и навъсен съпруг, разголила се, а нашите хубостници само това гледат…

Ала вървеше и изведнъж видя нещо достойно за нейното внимание.

— Ау, това нещо танк ли е? — попита тя и възторжено огледа мръсната, покрита с ръжда бойна машина. Няколко оцапани войници, голи до кръста, я миеха в огромна локва всред парка, където се пазеше техниката.

— Да, танк — отговори единият от тях, макар това да бе бронетранспортьор.

— Ах, ще може ли да се повозя на него? Да не мислите, че не мога да карам кола? Карала съм ауди, пежо… А такава бойна — нито веднъж! Само ми разрешете, може ли?

Войничетата се спогледаха. По принцип не е разрешено. Пък и в БТР-а няма кормило, а ръчки. Погледнаха въпросително офицерите.

Те пък не сваляха очи от Ала.

А тя прие мълчанието за съгласие, протегна ръка на сержанта горе, върху бронята до кулата. Той също й подаде ръка, като първо се помая, а сетне се изчерви.

Тя остана доволна и се покатери горе. Сама свали от сержанта пропития му с пот шлемофон и го надяна на главата си. И влезе в люка на механик шофьора. Войниците се спогледаха, свиха рамене и също се качиха след нея.

Едва тогава господа офицерите се опомниха, завълнуваха се — какво става тук и къде е дежурният. А капитан Холин все не можеше да си проправи път в тълпата и да стигне до мястото на събитието. Най-накрая с тънко гласче нареди всички да си отидат по местата, да продължат занятията си и се готвят за храна.

В това време бронетранспортьорът изрева, обви се в сини кълбета пушек и тръгна, после спря, люшна се, пак тръгна, както става, когато го кара неопитна ръка.

И се понесе пред погледа на смаяния гарнизон някъде към синеещата зад полята гора и скоро изчезна сред тъмнозелените й гъсталаци.

Всички веднага започнаха да говорят развълнувано, че трябва да се организира преследване, защото кой знае какво става…

И докато говореха, капитан Холин изведнъж видя двама небръснати кавказци сред възмутената и негодуваща навалица. Бяха се промъкнали през КПП-то, оставен без охрана, и се присъединиха към любителите на прекрасното, сляха се с тях като единни и неделими.

— Кои сте вие? Как попаднахте тук? — капитан Холин се развика с прегракващ от възмущение глас и тропна с крак.

— Защо да не може, скъпи? — заръкомахаха децата на планината. — Защо да не можем да гледаме красивото момиче? Всички му се любуват, хукнаха след нея, оставиха вратата отворена, как можехме да се спрем? Тръгнахме след твоите дневални. Вие като можете да я гледате, защо ние да не можем?

— Веднага напуснете разположението на частта! — ревна капитан Холин и започна да ги избутва към вратата. — Къде е дежурният по КПП? Сержант Силин! Какво става при теб? Ще отидеш в ареста! Защо си зарязал поста? Кой ти разреши? Десет денонощия арест!

— Ай, не викай! — Руслан, същият онзи „ангел хранител“ на Серьожа Горюнов, запуши ушите си. — И не ни блъскай, драги, сами ще си отидем. Защото, ако аз те блъсна! — и направи съответния жест.

Всички се възмутиха от нахалството на новодошлите. Дори за малко да провалят преследването на БТР, с който войничетата са похитили Ала — както решиха всички.