Фридрих Незнански
Отписаният (21)

20

В това време съпругът на Ала, Павел Тягунов, подреждаше кътчето в общежитието, оградено с параван, шперплатова плоскост и одеяло, от също такива кътчета в една огромна зала.

Павел миеше пода яростно, по курсантски, а през пролуката го наблюдаваха офицерските жени, толкова млади, колкото и неговата жена, макар и по-малко красиви. Павел имаше мъжествена и същевременно по младежки ъгловата красота. Пък и си го биваше на ръст, по нищо не отстъпваше на забележителната си съпруга. И жените го обсъждаха и като се подсмихваха, подрусваха децата си.

— Вие ли сте лейтенант Тягунов? — попита запъхтелият се дневален, когато дотича в общежитието.

Павел се изправи. Дневалният се оказа с една глава по-нисък от него.

— Какво има?

— Току-що откраднаха жена ви с бронетранспортьор! — на един дъх изрече дневалният и ококори очи. — Дежурният по поделение нареди да се явите…

— Започва се… — Павел сърдито хвърли парцала в кофата. — Да не го е откраднала тя?

Когато стигнаха до танковия парк, бетеерът се връщаше, а от люка му надничаше оцапаното и сияещо лице на жена му. Павел отдалеч й показа юмрука си.

Бронетранспортьорът забива спирачки, разтърсва се и едва не отнася вратата на парка. Моторът заглъхва. Ала сваля душния шлемофон и пред всички се хвърля на врата на мъжа си.

— Колко е хубаво! Необяснимо и готино!

Все й е тая, че ги гледат, че поличката й се е вдигнала до не знам къде, та се виждат символичните й гащички.

— Ах, не можеш да си представиш! Мерцедесът ряпа да яде! Като отцепиш по равното, можеш да заспиш! А тук нагоре-надолу, нагоре-надолу… Така възбужда, толкова е сексуално, толкова романтично! Било през яма, било през падинка…

— Стига си правила циркове! — разсърди се съпругът и подръпна вдигналата се поличка, после внимателно я свали на земята — в прекия и в преносния смисъл.

И тя спря да бъбри и видя как се карат на момчетата, които й разрешиха да се повози.

— Не им се карайте! — помоли тя капитан Холин. — Моля ви! Аз съм виновна. Ама, другарю полковник, много ви моля.

Можеше ли суровият капитан Холин, току-що получил извънредно звание, да устои пред умолителния й поглед?

И дори това да не означаваше нищо, но дълго чаканата заповед на министъра не изпълни душата му с толкова бурна радост, както този нежен, умолителен гласец.

— Никой няма да ги накаже — тихо, но ясно се обади някой отзад. И когато Ала се обърна, видя за първи път прапоршчик Горюнов, за когото й предстоеше да научи много интересни неща.

Тя схвана, че тук той не е най-старшият. Но гласът му, никой не можеше да я излъже, такъв глас има само най-главният.

Ето защо всички наоколо притихнаха и гледаха и слушаха с интерес.

— Къде сте се учили да карате бронетранспортьор? — попита вежливо писарят Горюнов и погледна Ала право в очите.

Тя повдигна рамото си, от което непрекъснато се свличаше тъничката й презрамка.

— Никъде. Момчетата ми показаха. Защо, не бива ли?

— Разбира се, че не бива, колко пъти да ти казвам! — отвърна сърдито съпругът. — Стига, хайде да си ходим вече. — И я хвана за ръката.

— Но защо… — каза спокойно Горюнов. — Щом не бива, но много ни се ще, значи може. Това е лозунгът на нашето непросто време. Не ви ли се струва?

— Наистина! — Ала дръпна ръката си. — Не разбирам защо да не бива. В американската армия и в Израел на жените е разрешено. Карат танкове, самолети… Права ли съм?

— Разбира се. — Серьожа кимна и примижа. — А не искате ли да постреляте с оръдие?

— Ах, ама може ли? — Тя плесна с ръчици. Сиреч цял живот съм мечтала за това. — С истински снаряди ли?

— Скоро ще имаме нощни стрелби — каза Серьожа. — Знаете ли колко е красиво? Трасиращите снаряди отиват с рикошет към звездите! Представяте ли си?

Тя го гледаше очаровано.

— Наистина ли? — Ала въздъхна тъжно. — Но мъжът ми няма да разреши. — И със същото безупречно рамо, от което пак падна презрамчицата, се притисна към суровия мъж.

— Можем да заповядаме на мъжа ви. — Серьожа сви рамене и за първи път погледна лейтенант Тягунов.

— Не, трябва ми разрешение — пак въздъхна тя. — Само че не разбирам кой командва тук. Всички се нахвърлиха на бедните момчета. А какво са виновни те?

— Попитайте мен, прапоршчик Горюнов — усмихва се Серьожа. — И смятайте, че всичко съм съгласувал с командира на полка.

— А вие какъв сте тук? — попита най-накрая лейтенант Тягунов, малко смаян от царящите нрави. — С какво се занимавате?

Странно нещо — прапоршчикът облещи очи, изпъва се „мирно“, сложи ръце по шевовете. Същински ветеран, който знае устава наизуст.

— Тъй вярно, писар на строевата част, другарю лейтенант!

Всички се запревиваха от смях. Смешно беше… Пред Горюнов отдаваха чест полковници. А той се правеше на палячо пред някакъв лейтенант. Макар че заради такава жена ще козируваш и на ефрейтор.

Тягунов бе недоволен. Преди всичко от себе си. Дори се изчерви. Не, съвсем не се стъписа от такова нахалство. Сърдеше се на себе си, че не може да постави на мястото му този тарикат.

Макар че ако си спомняше, баща му спомена нещо такова за него…

— Тогава защо не сте в щаба, защо сте тук? Защо възразявате на старшите по звание?

Ала плахо погледна мъжа си, хвана го за лакътя и се постара да го спре. Но Серьожа Горюнов изигра докрай своята роля:

— Виноват, другарю лейтенант! Разрешете да вървя?

— Разрешавам… — не обърна внимание Тягунов и хвана под ръка своята Ала.

— Разрешете да изпълня? — не миряса писарят.

И отново всички избухнаха в смях. Ах, Серьожа, бива си те… Само Ала беше притеснена. Сякаш усети как започваше, как се надигаше бъдеща драма.

И дръпна мъжа си по-надалеч от насъбралата се тълпа.

— Какво става тук? — попита Павел насъбралите се офицери, на които този цирк им допадаше.

— Каквото навсякъде — сви рамене потният капитан Холин.

— Провинция, другарю лейтенант! — доложи писарят Горюнов, макар да не питаха него. И като застана в стойка „свободно“, приятелски се подпря на рамото на капитан Холин, който май сам си го подаде. — Само със самолет може да се отлети!

 

 

Володя Фрязин проклинаше деня, в който се натисна да лети в братска Украйна, за да „шукае“ там, както казват украинците, и разпита ония младежи. Намери Микола и Дмитро и ги разпита неумело, но те отказаха да помогнат при съставянето на фоторобот на човека, когото бяха видели в Москва. Не се канели да ходят в Русия. Нямали пари. Дай Боже да си върнат дълговете. За целта трябвало да намерят ония „приятелки“. Виж, ако Володя им помогне да ги намерят, тогава друга работа. Тогава те ще помогнат за по сто долара на калпак. И ще дойдат в Москва, където с удоволствие ще отговорят на въпросите на важните следователи.

Володя седеше в прашната градинка на гарата, ноемврийският вятър го пронизваше, а той унило размишляваше за тленността и суетата на живота. Средата на ноември. Измръзна, тресеше го.

Сухият вятър разнасяше угарки, скъсани торбички и гонеше бездомните бродяги, търсещи подслон. Едно парче от вестник се спря в крака на Володя и той взе, че го вдигна. Какво ли ще прочете? Всичко е на украински, едва разбира тукашната „мова“. Искаше му се да се върне в Москва само за да може да чете вестници на своя москалски8 език.

Но изведнъж нещо от това парче вестник прикова вниманието му. Портрет на млад човек в траурна рамка. Някой си Грицко Меланчук. Загинал от куршума на убиец.

При тях е все същото. Изостават с няколко години, а повтарят нашите стъпки. При нас мафиотски истории, защо да няма и при тях?

Щеше да изхвърли хартийката вестник, но пак я взе. Наистина повтарят всичко! Едно към едно. Или не е разбрал добре какво пише?

Володя огледа полупразната градинка. Няколко дебели лелки дъвчеха нещо, седнали върху също толкова огромни денкове. Чакаха влака.

Ей този младеж, тукашен чейнджаджия, стои с една бала карбованци и ги тупа като карти. Ще ги смени или за рубли, или за валута. Лицето му е съвсем почерняло и загрубяло от вятъра. Като немито. Сигурно цяло лято е висял. И през зимата ще виси. Но не се вижда някой да прибягва до услугите му. Във всеки случай тукашната милиция не го закача. Или е в комбина с него?

Володя го повика с пръст, седнал важно на пейката. Значи — тук на това „независимо“ пространство аз съм най-важният. Ако се спазарим, мога и да сменя.

Чейнджаджията разбра намека и погледна милиционера. Той също разбра нещо и кимна равнодушно и едва забележимо. Значи може да отиде при този москал. Още като преминаваше държавната граница, Володя веднага разбра: на мига го познават, че е москал. Едрогърдата шафнерка, която го обслужваше, от чисто московско произношение веднага премина на родната си украинска мова.

— Ей, приятелю, преведи ми какво пише тук за убийството — помоли Володя.

— Педесе долара — рече тихо момчето и погледна под вежди милиционера. Ясно, ще трябва да дели с него. Но пак е обир.

— Пет хиляди рубли — възрази унило Володя. — Всичките, които имам. И да ме пребъркаш, нямам повече.

— И като смениш още педесе хиляди — предложи чейнджаджията, като гледаше Володя с все по-голямо презрение.

— Бива — кимна Володя.

После слушаше тромавия превод и поглеждаше как към гарата постепенно се стичат натоварените с какво ли не тукашни жители, за да посрещнат московския влак. Интелигентни на вид жени носеха някакви стари книги, глинени рисувани съдове, емайлирани чайници… Един мъж крепеше голямо стенно огледало, което едва ли ще мине през вратата на вагона, ако някой, поел за Крим москал му хвърли око.

Те идваха всеки ден тук, по-точно — по няколко пъти дневно, но богатите пътници от Москва предпочитаха печените кокошки и зеленчуци, варените картофи, пренебрегваха местната водка „горилка“ и бира, да не говорим за книгите, съдините и евтините украшения.

И въпреки това ще идват тук и ще молят като милостиня да им вземат стоката едва ли не даром, и ще стоят като стена, ще молят и протягат ръце през прозорците на вагоните.

Володя поглеждаше разсеяно гражданите на свободна Украйна, слушаше внимателно какво чете с множеството „ами“ и „как беше това на руски“ тукашният преводач. Но един пасаж накара Володя да даде ухо.

— Какво? Я прочети пак — помоли той.

„Преводачът“ погледна мрачно — сигурно ще поиска допълнително за повторението, но не поиска.

— Специалистите твърдят: изстрелът е произведен от разстояние не по-малко от сто метра, тъй като… абе, как беше на руски, наблизо не е имало други къщи и други здания, а са стреляли от укритие или от покрив. Разбра ли? Било е светло, имало много хора, а никой нищо не чул. Да. И куршумът уцелил този Грицко точно в тила. Разбра ли?

Гледай ти, помисли си Володя. Цяла сюрия терористи, първокласни стрелци, и всичките се целят в едно място. И винтовките им първокласни, и заглушителите им. Или наистина в ОНД се е пръкнал един-единствен килър гастрольор, който обикаля по градове и села?

— Кой е този Меланчук? — попита Володя. — Пише ли във вестника?

— Един дявол знае — сви рамене чейнджаджията, обяснявайки на руско-украински. — Нали виждаш, тук е скъсано.

Така е. Скъсано е. Но все пак е интересно… След безпросветните дни, когато нямаше късмет, сега го обзе усещане за успех. Володя дори се надигна от мястото си, готов да тича към най-близкото управление на милицията. После се сепна и даде на „преводача“ си обещаните пет хилядарки.

— А педесе за смяна? — скочи онзи и пак погледна милиционера, който ги наблюдаваше внимателно.

— Нали ти дадох пет хиляди — всичките, които имам. Тук ме изцедиха до последната рубла.

Чейнджаджията се навъси и го хвана за реверите.

— Защо не каза бе, гад?

Сега и двамата погледнаха милиционера, който идваше към тях. И двамата имаха нужда от него. Макар и по различни поводи.

Отначало той и чейнджаджията, като свои хора, размениха няколко фрази на езика си. После милиционерът попила наболите си мустачки и въпросително поглед на Володя. След това пое дълбоко дъх, за да изрече нещо сакраментално по повод глобата за нарушаване на обществения ред, за предпочитане във валута. Но Володя го изпревари, пъхна под носа му червената си книжка като сътрудник на Главна прокуратура на Русия.

При вида на командировъчното свитите очи на милиционера се ококориха. Пообърка се, не знаеше какво да реши: дали да отдаде чест, или да зашлеви един на чейнджаджията. Володя пак го изпревари и не му позволи да направи нито едното, нито другото.

— Къде ви е районното? — попита той.

В милицията Володя обяснява дълго как стоят нещата, показа на началника парчето вестник със статията за убийството, което смая страшно много тукашния шеф, но като разбра, че убийството е станало другаде, веднага се успокои.

— Какво искате от мен? — попита той. — Тук ясно пише. Друг град. Там се отнесете. А иначе — това е намеса във вътрешните работи на суверенна държава, аз така го квалифицирам! Убиецът е наш, ние ще го търсим. А вие не си пъхайте носа в чуждите работи.

Той говореше на чист руски, дори без акцент и някак си кокетничеше с московското си произношение.

— Ами ако ви помогнем да го хванете? — попита Володя. — Нима ще откажете?

— Обърнете се към началника или в прокуратурата — заяви началникът на районното, като криеше очите си, видимо побелели от ненавист. — Свършихте ли?

— Бих искал да прочета цялата статия — заяви твърдо Володя. — У нас станаха множество подобни убийства. Три на брой. Сигурно е някой гастрольор, опитен и много опасен стрелец. Искаме да разберем как и по какъв принцип си избира жертвите. А вие не желаете да ни помогнете, макар че убийството е станало на територията на републиката ви.

— С какво да помогна? — Той вдигна глава и разпери ръце, като се облегна на стола. — С какво?

— Тук живеят двама свидетели, които не мога да накарам да помогнат за съставянето на фоторобот на предполагаемия убиец — поясни Володя. — Ето имената и адресите им.

Той даде на началника на милицията писмото, адресирано до министъра на вътрешните работи и главна прокуратура на Украйна, подписано от заместник-главния прокурор на Русия Меркулов. То съдържаше молба за съдействие на следователя Фрязин. До този момент писмото не бе направило особено впечатление на длъжностните лица. За какво ни е писмото ви? Нямаме време да се занимаваме с вас. До този момент така или приблизително така отговаряха на Володя, с думи или красноречиви жестове. Днес ситуацията се промени. Убийството е станало направо тук, край „ридна хата^[1]“. И е работа на местните следствено-оперативни органи да го търсят.

Ако се съди по изражението на лицето му, сигурно точно такива мисли споходиха началника на милицията.

И той здравата се замисли. Хич не му се искаше да се забърква в тази съмнителна работа. Е, обикаля из страната някакъв килър, гърми всички, за които са му платили огромни пари. Мафията преследва мафията. Само гледай да не попаднеш под кръстосания огън. Какво му е на този москал? Поговори и си тръгна. А ние трябва да живеем тук, да осигуряваме реда…

От друга страна, убита е важна птица. Иначе нямаше да публикуват портрета му. Май че е виждал тази нагла физиономия. Сигурно са го давали по телевизията. Върви, че скръсти ръце…

— Добре — изломоти той. — Ето ви вестника, ще ви намерим и свидетелите. И на мен сякаш са ми познати. Чувал съм някъде имената им.

— Ходят в Москва за стока — поясни Володя. — Там ги ограбили техни землячки. Може да са ви търсили.

— Май имаше нещо… Ще ви ги доставим. Само че не можем да направим фоторобот. Потърсете градското управление. Там имат научно-технически отдел, експерти и прочие.

— Някой ще ми преведе ли пълния текст на статията? — попита Володя.

— Ей, всички московчани сте такива… — Началникът се размърда на стола, сетне стана. — Пристигате при нас, а не желаете да знаете езика ни. А ние сме длъжни да ви превеждаме на вашия!

— Няма ли да преведете? — въздъхна Володя.

— Защо, ще ви намерим преводач, а вие се пазарете с него. — Той сви рамене. Върху полусънното му лице се появи нещо като съчувствие. Изглежда, бе разбрал от подчинения си от гарата, че този руснак вече е без пукнат грош. Ошушкали са го.

— Но разберете, това е и във ваш интерес — рече Володя и отново въздъхна. — Нали е убит ваш гражданин. Нали и вие търсите убиеца.

— Аз не търся никого. — Началникът махна с ръка и пак седна. — Моята работа е да се грижа за реда. Да търси прокуратурата, криминалната… Добре де, ще ви преведа, щом е тъй. Михас! — Той извика някого.

Веднага се появи дежурният, който дъвчеше парче пушена сланина и бършеше с ръкав устата си.

— Какъв е този вид? — попита началникът на руски и доста учуди подчинения си. — Срамота е пред госта от Москва. Върви си дояж, от сутринта дъвчеш, а си все така кльощав. Жена ти не те ли храни? Казах, излез. И ми донеси „Радянски вестник“. От вчера. Разбра ли?

Дежурният изскочи като попарен. В тишината се чуваше как провинилият се си дояжда зад вратата сланината и от бързане се задавя.

Началникът погледна госта.

— Така живеем без вашите енергоносители… Май се смеете?

— А, и при нас се случва. — Володя сви рамене.

— Как е там, Москва стои ли на мястото си? Отдавна не съм ходил. Пък и честно казано, нямам желание. Напълнило се е с черни. Не мога да понасям тия негри! При нас имаше един, беше изпуснал влака си, та го арестувах за десет денонощия за извършване на естествените нужди на неподходящо място. Макар че трета година клозетът е закован. То пък откъде ли са намерили гвоздеи. Този черният не можа ли да потрае? До следващия влак? Заради него ми лепнаха наказание, но на ухото ми казаха: правилно, така трябва. А той си извадил принадлежностите, вижте ме значи, и ми полива пейзажа като с маркуч… Насъбрал се народ. Пък той добре облечен, с куфарче, не можеш да познаеш какъв е… А вие се церемоните с тях. Казват, че Москва вече не е Москва, пълна била с черни и с ония с големите носове… Ей, Михас, какво стана с теб?

Вратата се отвори, дежурният подаде вестника, като продължаваше да дъвче. Началникът сложи очилата си и заприлича на счетоводител.

— Къде, къде… Аха, ето.

Володя слушаше с притворени очи. Чувстваше как болката в главата му се усилва. Стараеше се да не пропусне нещо важно.

— Какво ти казах! — Началникът вдигна очи към Володя. — Видях го наскоро. По телевизията, когато ОМОН разгонваха митинг на „Крешчатик“^[2]. Националистите… Искат да скъсаме с Русия. Да ти кажа ли, пълни идиоти. Сега е кучешки студ, парното почва през декември, а може и хич да го няма. У вас в Москва парното от октомври ли започва?

Володя кимна, като усети, че краката му замръзват.

— Вие нямате такива — продължаваше началникът. — Вашите са други. Искат със сила да ни върнат. Като провинила се съпруга. Честно да ти кажа, аз не съм против. Омръзна ми да студувам. И този гаден навик! — Той прокара ръка през гърлото си.

— И кога ще мога да видя нашите свидетели? — попита Володя и усети как от гласа на домакина в ледения кабинет главата започва да го боли още повече.

— А, замръзна ли! — рече началникът, сякаш Володя бе виновният. — Свикнали сте там на топло. А при нас правим икономии, дявол да го вземе! Михас! Къде изчезна?

Михас пак си подаде дъвчещата физиономия.

— Дай му имената и адресите — каза началникът на Володя. — Михас веднага ще ти ги намери. И веднага ще ги изпратим в управлението.

— Случайно да имате нещо за главоболие? — Володя се намръщи, като усети, че започва да му се гади от миризмата на чесън, която сега се носеше около Михас.

— Не. — Той сви рамене. — Нищо не ни остана. Само идиоти с карбованци. Ами защо си се облякъл толкова леко, драги, като си тръгнал за насам? Мислел си, че у нас е топло, юг? Поне ял ли си нещо днес?

Володя си спомни, че наистина не е ял. Поне днес.

— Почакай, сега ще ти донеса нещо, докато Михас се размотава наоколо.

Смигна му, надигна се тромаво от мястото си и излезе от кабинета.

Володя продължаваше да седи с притворени очи. Сега му липсва само да припадне от глад. И какво излиза? Засега е трудно да се свържат тези четири, да, вече четири убийства, да се разбере приликата им. Двамата убити са явни мерзавци. Турецки настоява, че трите убийства са свързани по някакъв начин. Да вземем почерка, изключителното майсторство на стрелеца…

Какво друго? Двамина са свързани по някакъв начин с помощника на заместник-министъра на отбраната. И него си го бива. Какво ще каже Александър Борисович, като разбере за четвъртото убийство? Отличаващо се от системата, ако изобщо има такава.

Когато в кабинета влезе началникът, Володя бе заспал. Той разтри слепоочията му и му даде да помирише нещо. Володя отвори с усилие очи и видя пред себе си парче домашна селска сланина, посипано с едра сол, и филия черен хляб. И две скилидки чесън. Не пожела да хапне. Поиска чай, за да овладее тръпките по цялото си тяло, да се стопли.

— Сега ще отидем двамата в управлението, може парното там да работи — рече началникът.

Добре ще е поне малко да се стопля, помисли Володя.

Нямаше чай. Само вряла вода. Като на гарите из необятната родина след войната. Слава богу, че се намери захар. Липсваше само печка „циганска любов“…

В управлението бе топло. Там бумтеше „циганската любов“, за която си спомни преди малко Володя.

Дмитро и Микола вече чакаха в лабораторията на научно-техническия отдел в градското управление. Седяха мирно и тихо, гледаха екрана, където като в калейдоскоп се сменяха очи, вежди, уши, носове. Засега вдигаха рамене: „А бис его знает… Мабуть, и так.“^[3]

Володя имаше треска. Само му трябваше да се разболее. Мечтаеше за таблетка аспирин „Байер“, дори почувства как при разтварянето му в чашата водата шушне…

— Зле ли ви е? — попитаха го.

— Май се разболявам. — Той се усмихна. — Но не ми обръщайте внимание. Може ли да ви помоля за едно копие от балистичната експертиза по делото за убийството? Трябва да сравним резултатите, разбирате ли? Да сверим вашия куршум с нашите.

Началниците се спогледаха. Зад полуотворената врата на лабораторията надничаха сътрудниците от градското управление и експертизата. Сигурно са чули за идването на важната клечка от самата Москва. А важната клечка едва дишаше.

— Случайно да имате аспирин? — попита Володя.

Имаха. „Байер“. Значи положението не е толкова лошо.

Той изчака, докато топлината започна да се разлива по тялото му и да прогонва главоболието. Има на разположение няколко минути, докато действа таблетката.

— Много ви моля… Билетът ми е чак за утре. Ако днес направим фоторобота и получа копията от материалите от балистичната експертиза, ще можете ли да ми уредите билет за нощния влак?

Те пак се спогледаха. При тях всичко се съгласува. Но нали има някакви споразумения за съвместна дейност на правозащитните органи? Самият той е чувал нещо.

— Разбирате ли — той е фашист! — съобщи на ухото му началникът на градското управление, полковник от милицията, Володя не запомни името му.

— Кой е фашист? — учуди се Володя.

— Този Меланчук. Затова си имахме много разправии с тях. Той им беше координатор. Нещо като референт.

— Намеквате, че дори не се каните да търсите убиеца? — попита Володя.

— Не, защо, възбудено е следствие. Престъпникът се издирва. Но имаме толкова други проблеми. Толкова убийства, и то шумни, загиват хубави, нормални хора — полугласно поясняваше другият полковник, началникът на криминалната милиция.

— Намерихте ли куршума? — поинтересува се Володя.

Пак се спогледаха. Ама че публика. Страх ги е да не кажат нещо излишно.

— Разбирате ли… там вече работят неговите хора. Заканват се лично да намерят убиеца. Не ни вярват.

— Разбирам ги — уморено каза Володя.

— Възможно е при тях да намерите куршума. Възможно е да намерите общ език с тях. Все пак той не е бил последният човек там. Бил е координатор.

— Остава да се надявам на това. — Володя погледна Дмитро и Микола. Засега тяхната работа не вървеше. — Само че къде ще намеря тези националисти? Можете ли да ме свържете с тях? Да речем утре?

Полковниците пак се спогледаха.