Фридрих Незнански
Отписаният (12)

11.

Фьодор Земляков, прессекретарят на вицепремиера, бе обаятелен и лъчезарен. Журналистките го бяха наобиколили и не го пускаха, като продължаваха да задават вече несъществени въпроси. След надутите и извънредно сериозни към себе си и мисията си правителствени чиновници новият прессекретар бе просто душичка. Освен това мигаше и потреперваше от светкавиците, смущаваше се, когато хубавиците с тефтери и касетофони нахално го разпитваха за личния му живот и предишната месторабота.

— Женен съм, имам две деца, очарователни момичета, работил съм в Комсомола, сетне в органите. Не, никога не съм работил във вестник. И не съм се снимал в киното въпреки предложенията на модерни режисьори. Предпочитам брюнетките. Но ако някоя блондинка се окаже на висота… Той се усмихваше смутено, а журналистките, сред които имаше и блондинки, се смееха радостно.

Такъв млад и непосредствен — просто прелест!

Прессекретарят излезе от Белия дом, заобиколен от тях. Те го изпратиха чак до колата му, като продължаваха да го питат Бог знае за какво.

До колата той се обърна с лице към тях и с гръб към хотел „Мир“. В пресечната точка на мерника се виждаше само горната част от гърба и главата му, непокрита въпреки лошото време. Бе с модна прическа. Оставаше да се изчака за по-сигурно кога ще стихне вятърът.

Снайперистът не се съмняваше, че ще го забавят още, докато му задават въпроси. Той затаи дъх, плавно дръпна спусъка на винтовката към чертата, която дели битието от небитието.

После също така плавно натисна докрай спусъка. Както винаги, прикладът го блъсна в рамото. Мушката, както винаги, се вдигна нагоре, а целта, както винаги, бавно се свлече, изчезвайки от полезрението му.

Отначало околните не разбраха какво стана. Някой имаше в себе си амоняк, някой започна да му разтрива слепоочията и да нарежда: „Като девица на първия си бал. Презорихме го, момичета…“ И веднага друг извика, като видя кръвта по пръстите си, когато се опитаха да поизправят убития.

Така или приблизително така си представих картината на станалото.

Куршумът, както и при банкера Салуцки, е влязъл под основата на черепа. При това жертвата не е успяла дори да усети болка, лицето й е останало спокойно. Сякаш човекът е изгубил съзнание. И дори известно време са се опитвали да го свестят. В това време стрелецът е спечелил няколко скъпоценни минути.

Но е възможно това да са само мои догадки, нищо повече.

Както в случая със Салуцки, стреляно е отдалеч и едва ли някой е чул.

Да, бях сигурен, че е стрелял същият килър. Естествено, трябваше да се изчака заключението от балистичната експертиза. Да се разпитат всички, които са чули или видели нещо. Но от известно време повече вярвам на интуицията си.

Гледах една по една видеолентите, заснети на мястото на убийството. Снимани са с друга цел. Трите камери са работели за своите програми. Сега работеха за мен.

Когато съобщих догадката си на Меркулов, той най-напред попита: а какво свързва жертвите? На пръв поглед — нищо.

— Имай предвид — рекох, — докато не открием тези връзки, убийствата ще продължават.

— Пепел ти на езика! — прекъсна ме Меркулов. — Значи се заемаш?

— Няма да се справя сам.

— Смятай, че Грязнов с неговите хора са твои — кимна Костя, докато нещо записваше. — Ще се уговоря с неговия министър.

— От известно време ония в Министерството на вътрешните работи са се хванали за Слава. Както невярната жена за рогата на забогателия съпруг.

— Обществен резонанс. — Той вдигна рамене. — Министрите също гледат телевизия. Предполагам, техните референти и съветници също не спират. И всеки се вижда на мястото на убития. Така че Грязнов вече е в твоята група. Кой ти трябва още?

— Следователят Коля Могилинец, той е постоянен член на моята следствена група. Освен това и ти. И още двамина като теб. Има работа за всички.

— За Могилинец се уточнихме, той е при теб. А аз бездруго съм ти подръка. — Той кимна и отново нещо си записа. — От известно време. Макар почти да не излизам от кабинета си. Това ли е всичко?

— В градската прокуратура има един Володя Фрязин с едномесечен трудов стаж. Започна делото за убийството на банкера Салуцки. Схватлив е, но има нужда от вещо ръководство. Вземам го в моята група. Засега стига толкова… Е, от само себе си се разбира, че ще е нужна и съдебномедицинската експертиза, и криминалната лаборатория. За да се изпълняват заданията ми на мига. Да оставят всичко и да се занимават само с моите материали. Като начало още утре ми трябва заключението от балистичната експертиза. И нека сравнят балистиката на всички сходни случаи. Не изключвам, че винтовката е една и стрелецът е един.

— Ходи ли в хотела? — попита Меркулов.

— Още не. Там работи дежурният следовател и момчетата на Грязнов. Обещах да отида за окончателния оглед.

— И с ръката на майстор да направиш заключителния щрих. — Костя кимна, като продължаваше да записва нещо. — Отклоняваш се от предписанията на процесуалния закон: следователят трябва да прави оглед на местопроизшествието по своето дело.

— Тук си прав. Но какво пишеш през цялото време? — поинтересувах се аз. — Паметта ти ли изневерява?

— Да отидем заедно. — Той най-сетне вдигна глава от писанията си. — Ще ти помогна да разговаряш с хората от „кантората“. „Големият брат“ непременно ще си напъха носа в това дело.

След половин час вече влизахме в хотел „Мир“. Грязнов вече бе там. Спореше с угрижен вид с някакъв широкоплещест цивилен. Сигурно от службата за охрана на президента. Сигурно са доловили тенденцията — първо убиват прессекретарите, а после ще се окаже заплашен охраняваният обект.

— Никой от персонала не е видял нищо, не е чул нищо — рече Слава Грязнов, след като Меркулов се представи на присъстващите. Всъщност той беше с генералска униформа на държавен съветник от правосъдието втори клас. От километър се виждаше, че е важна птица!

— Покажи ми ги — помолих Слава. — Може ли да поговорим някъде, без присъстващите да си пъхат дългите носове в работата ни?

— Александър Борисович Турецки — обяви Костя тържествено и едновременно с това ме представи в отговор на недоумението на представителите на „кантората“, предизвикано от моята наглост.

— Същият, да, да, не грешите…

Момчетата от Федералната служба за сигурност на свой ред се представиха с имената и длъжностите си.

Повече не възникваха въпроси. Макар и с неудоволствие момчетата от „Лубянка“ предадоха в ръцете ми пиколото, дежурил вечерта, а също и дежурните от петия етаж нагоре. Въпреки че според мен спокойно да са могли да стрелят и от втория.

— Ами портиерът, който е бил на вратата същия ден? — попитах аз.

— Болен е — отговори една от дежурните. — Пази стаята с температура.

— Тогава и вие не ми трябвате — рекох аз. — Ще ви разпита моят помощник Фрязин. Разбира се, не се съмнявам, че нищо не сте видели… Нали по това време вървят серийните филми? А убийците не ги гледат. Професията им пречи. А вие — аз посочих портиера, вече възрастен човек, запазил стойката и достойнството си в цялото си изражение, — вие ми трябвате. Ще ви разпитам лично. Почакайте ме там — и посочих към асансьора. — И към вас ще имам един-два въпроса — обърнах се към старшия от „момчетата“, генерал-майор Черкасов.

Той мълчаливо посочи към вратата зад дежурния администратор, където хората от „Лубянка“ бяха разгърнали своя временен щаб.

В неголямата стая седяха младежи с цивилни костюми. Посрещнаха ме доста дружелюбно.

— Престъпникът е стрелял, когато е било достатъчно тъмно — казах аз. — Според вас използвал ли е инфрачервен мерник? Защо питам — според мен той е нещо много обемисто, за да остане незабелязан, когато го носи в асансьора или по стълбите.

— Не е било необходимо — рече генерал-майор Черкасов. — Убитият е бил заобиколен от телевизионни оператори, техните прожектори са го осветявали от всички страни.

— Така е — съгласих се аз. — Но стрелялият все пак е дебнел жертвата. Не е могъл да знае, че прехласнатите дами ще се втурнат с камерите си да го изпращат чак до колата. Във всеки случай аз на негово място нямаше да разчитам на това.

Момчетата от Федералната служба за сигурност се спогледаха. Май не се бяха сетили. Нощният прицел е нещо много обемисто. Плюс винтовката, дори да е разглобена. Естествено, може да се събере в куфар. Но такъв куфар е страшно тежък. Под тежестта му можеш да се превиеш. А това ще се забележи.

Ако го носи носач, няма да се забележи в хотел от такава класа, дори да мъкне няколко куфара. Няма да му обърнат внимание. Но едва ли ще му поверят такъв товар. Носачът може спокойно да запомни господина, дал му такъв багаж. Значи се е наложило килърът да си мъкне сам куфара. Следователно е бил много силен, щом е успял да не се издаде колко тежко носи…

Така или приблизително така разсъждавах, докато питах за нощния мерник.

— Засега това са всичките ми догадки. Но бих искал да знам колко тежи такава винтовка, да кажем „Драгунов“, с мерник плюс заглушител?

— Ако е наша конструкция, доста много — отвърна Черкасов. — Ако е западногерманска — той още не можеше да свикне, че вече няма две Германии, — значително по-малко.

— Да кажем, че е наша — казах аз. — Вие лично ще носите ли такъв куфар, или ще го дадете на носача? Имайте предвид, че сте конте, което не носи нищо по-тежко от дипломатическо куфарче с ценни документи. Такава е вашата роля.

Момчетата ме бяха зяпнали в устата. Ясно, учили са ги на друго. И по-добре от нас. И за нещастие те са отличници по бойната и политическа подготовка. Затова изкуството на превъплъщението им е чуждо. Затова е над техните възможности да си представят, че са някои други.

— Благодаря — казах аз и се поклоних леко. — Ако позволите, ще поговоря с пиколото на хотела.

И излязох от стаята с усещането, че гледат след мен. Много е полезно да направиш впечатление на тези момчета. Следващия път, когато пак се сблъскаме, ще е от полза.

С пиколото, фамилията му бе Бичков, влязохме в кабината на асансьора. На всички други бе предложено да използват втория асансьор. Или в краен случай стълбището.

— Не сте ли забелязали един добре облечен господин и затова малко отличаващ се от другите ви гости, да носи доста тежък куфар? — попитах аз.

— Не мога да си спомня. — Той сви рамене. — Такъв ще ми направи впечатление.

— Точно така — кимнах.

Ако се съди по ъгъла на попадението, може да е стреляно от петия етаж нагоре. От него започнахме.

Дежурната на етажа вървеше пред нас, отваряше стаите, които гледат към „Белия дом“. Почти всички стаи бяха празни. Кой е живял тук, питах, отдавна ли е напуснал.

Разбирах, че напразно си губя времето. Убиецът би могъл най-спокойно да отвори с шперц всяка една от стаите, като знае със сигурност, че човекът ще отсъства. Например слязъл е в ресторанта. Или по-скоро е могъл да проследи как отива при валутна проститутка. За през нощта.

Но кой ще си признае доброволно? Клиентът — никога. А проститутката — винаги. Особено ако я помолиш хубавичко.

Разбира се, може да се стреля от края на етажа, от балкона, но е опасно. Могат да те забележат, макар всички да са вперили очи в сериала, например по време на рекламата.

Най-добре става от стаята. Лично аз бих стрелял точно от петия етаж. Така е по-близо, вижда се по-добре. Можеш да смениш мерника с обикновен оптически още като забележиш кой придружава обекта с всички телевизионни камери и фотосветкавици. За един професионалист смяната на мерника ще отнеме секунди. И докато горкият обект се пъчи край колата си и отговаря на наобиколилите го журналистки, времето е напълно достатъчно.

Картината е ясна. Дежурната и камериерката гледат „Санта Барбара“, гостът от стаята сваля за през нощта проститутка и отива при нея. Убиецът отдавна е пресметнал всичко, в това число и времето за пресконференцията, и понеже нещата вървят по план, отива в комфортната хотелска стая и дочаква излизането на обекта от „Белия дом“.

Освен това трябва да знае къде е колата с шофьора, който очаква шефа си. Значи го следи отдавна? Откога? Колко дни или седмици?

И друго — в такъв случай има ли последователност на убийствата? И кой е следващият? Колкото повече следват, толкова по-ясна става закономерността.

Хиляди въпроси! Засега няма отговори. Само предположения и догадки. Ами ако не е така? Интуицията си е интуиция, а фактите — факти. Никой не може да рита срещу тях.

Така разсъждавах, докато се изкачвах с пиколото от етаж на етаж. И разбирах, че напразно си губя времето. Ако убиецът се е канел да излезе незабелязан, тогава му е бил нужен по-кратък път към изхода.

Сериалът ще свърши, всички ще се размърдат, ще хлопат врати, ще надничат хора…

И тъй, имал е на разположение не повече от пет минути след изстрела. Три минути по-късно започват възклицанията на мястото на гибелта на пресаташето. Значи е имал примерно осем минути.

Всички ще забележат бързащ човек с куфар в ръката, дори да не го запомнят за дълго. При това асансьорите може да са заети. Всички ще започнат да слизат долу за вечеря. И няма никакъв смисъл да се блъска с тях.

И тъй, все пак това е станало на петия етаж, трябва да признаем заслугата на „по-големите братя“. Осем минути са напълно достатъчни за слизане от петия етаж.

— А вие гледате ли тези филми? — попитах Бичков, като си спомних огромния телевизор във вестибюла, какъвто видях и у Горюнов.

— Да, с половин око — отговори той. — Трупат се хора, гледат, не виждам всичко, но горе-долу съм в течение на събитията.

— Значи може да сте го пропуснали — въздъхнах аз.

Слязохме на долния етаж. Кабината безшумно се спускаше надолу. Погледнах часовника си. Три-четири минути, не повече. После може да се излезе спокойно.

— Но ако някой е излязъл с куфар…

— Щях да забележа — прекъсна ме той.

Погледнах го в очите. Не е факт, но прилича на истина — щеше да го забележи.

— Ами ако ваш служител носеше куфара?

Бичков не знаеше какво да отговори. Разбирам го. Човек забелязва само онова, което не се помества в стереотипа. Носачът, момчето, което носи куфара след госта — това е съвсем обикновена картина.

— Нима този, който излиза с багаж, не трябва да спре до вашето гише? — попитах за всеки случай.

— Не е длъжен — отвърна ми той.

Наистина. В съветските хотели, имам предвид миналите години, подобен гост нямаше да може да направи и крачка до изхода. Щяха да го спрат бдителните администратори и портиерът.

А сега — на добър път, момчета! Върви, където искаш, носи каквото щеш. Пълно доверие към клиента. Още повече към чужденец. А тук повечето са чужденци.

Минах зад гишето и записах показанията на Бичков.

Долу ме очакваше изненада. Тъкмо си спомних за Горюнов, и той насреща. По-точно — спомних си огромния му телевизор. А се появи самият той. Сякаш съм му изпратил телепатична покана.

— Случило ли се е нещо? — попитах аз, след като се ръкувахме.

— Какъв ужас — въздъхна той. Очите му блуждаеха, сякаш нещастието е станало току-що и пред него. — И той бе мой познат — изтърси Горюнов, — както и Салуцки!

Погледнах го с интерес. Като че ли мартинките му започваха да треперят. Когато се запознах за първи път с него, ми се стори по-самоуверен и хладнокръвен при цялата си освободеност.

Сега нямаше и следа от това. Изглежда, е дотичал при мен за защита. Изглежда, също се замисля над съдбоносния въпрос — кой е следващият?