Фридрих Незнански
Отписаният (16)

15.

Полевият командир Руслан Садуев седеше върху възглавниците, под светлината на телевизионните камери почти без да мига — бе свикнал. Примигваше само когато спираше погледа си — не без интерес — върху младата журналистка от довчерашното комсомолско издание.

А тя пък възторжено гледаше героя от освободителното движение, току-що завършил обиколката си зад свещените граници на свободолюбивата Ичкерия и завърнал се с богата плячка и множество заложници, хванати по пътя към къщи. Беше ги заловил, когато федералните вертолети започнаха много да освирепяват, да кръжат над автобусните колони, претъпкани с бойци с черни превръзки, а също с жени и деца.

— Руските бомби разкъсват нашите жени и деца на парчета! — говореше Руслан, откроявайки се на фона на огромен богат килим с причудливи орнаменти. — Защо да им отвърнем със същото? Нека разберат какво им е на бащите и братята! Нека разберат от какво се ръководим в справедливата си борба за независимост и достойнство!

— Аллах акбар! — обявиха тържествено телохранителите и челядта на Руслан, които присъстваха тук. И телевизионните камери послушно се завъртяха към тях, а очите на младата журналистка се навлажниха.

— Руслан Хамидиевич, сигурно не ви е било лесно да се решите на това? — попита тя, като му протегна микрофона направо под носа. — Сигурно искате да се върнете към мирния труд, да отглеждате жито, да бавите деца, да строите домове и да виждате гордата си страна процъфтяваща?

— Много ми се иска — отвърна полевият командир Садуев, като криеше усмивката си в брадата и неговите телохранители кой знае защо се засмяха дружно.

— Но все пак това са жени и деца — попита плахо друга журналистка, към четирийсетте. — Мигар ръката ви няма да трепне…

— А ръцете на вашите летци треперят ли, когато хвърлят бомби върху мирните чеченски села и градове? — разлюти се Садуев и се понадигна от мястото си, като хвана с дясната ръка инкрустираната дръжка на кинжала. — Когато те бомбардираха нашите домове, не знаеха ли, че там има деца? Кой ви е викал вас, руснаците, когато започнахте интервенцията си в нашата страна?

После той се успокои, отново седна на възглавницата и намигна на журналистката.

— Впрочем днес сте мои гости. Лично съм ви поканил и се надявам, че моето гостоприемство — той притисна ръка към сърцето си, като продължаваше да гледа под вежди журналистката — не ви се е сторило неприятно.

В отговор тя притвори леко очи и едва се усмихна.

— Все пак, Руслан Хамидиевич, как успяхте така лесно да се промъкнете на руска територия? — сервилно попита журналист от много независима телевизионна компания.

— Всичко решават парите, скъпи, парите! — полковият командир започна да се усмихва, като разпери ръце. — Че и питаш на това отгоре…

— Но нима за пари може всичко? — ужаси се младата журналистка. — Нима нашите руски войници и офицери, нашата армия, пазеща традициите, могат просто така, свободно, да направят всичко за пари?

— Ех, като малко дете си! — Героят на деня съкрушено поклати глава. — Офицерите не получават заплати, войниците са недохранени… Как така Русия се канеше да воюва с Америка, а? Даваш му — ето, вземи, скъпи, да си купиш малко продукти, — а той дори те пита: чичко, не ви ли трябват гранатомети? Съвсем евтино давам два броя… Или на връщане, гледам, бензинът ни свършва. Откъде да взема? Ами на най-близкия блокпост! Винаги имат запаси — и той пак намигна. — Не ми е за сефте, както се казва. Връщах се от задание — откъде да намеря резервни части, патрони? На блокпоста! Там вече те чакат, само вади гущерчетата!

Той потърка пръстите си един в друг, като се усмихваше сладострастно. А сетне, без да бърза, извади дебела пачка със зеленикави банкноти от пазвата си. В това време изразително погледна журналистката, чието лице се бе променило.

— Никога не си виждала, нали? Не съм ти показал още всичко. А сега, извинете, но ще направим малка почивка.

— За колко минути? — попита някой от операторите.

— Е, за колко… Искам да се изпикая! Докато си разкопчая панталона, докато се облекча… — Той започна да свива пръсти. — После трябва ли да измия ръцете си? Около пет минути, нали така?

— Какво? Какво каза? — питаха чуждестранните кореспонденти. — Какво означава да пикая?

Главно разпитваха младата журналистка от смелото младежко издание, която сега гледаше смутено кумира си.

Руслан каза нещо на телохранителите си, те кимнаха, застанаха до вратата, откъдето той излезе навън, придружен от трима души. Когато спря замислен до стобора, те го обкръжиха.

— Далече ли е, а? — попита той и посочи една будка в далечината. — И не е осветено, а?

— Руснаците се облекчават там, където стоят — кимна някой от подчинените.

— Не можем да се излагаме като тях — прекъсна го строго Садуев. — Защо губят войната? Защото са с ниска култура. Но като имам предвид обстановката, че гостите ни чакат, а сред тях има доста жени, мога да последвам примера на войниците от победената армия.

При тези думи разкопча панталона си и се обърна с гръб към оградата.

В пепелта зашуртя. Руслан стоеше разкрачен, привел тлъстия си врат. Спътниците му мълчаха съсредоточено, всеки с мислите си, или поглеждаха към тъмнеещото небе.

Куршумът прониза наведената му шия ниско долу, затова той се устреми напред, сякаш са го блъснали, а после започна бавно и мълчаливо да се свлича. Струята продължаваше да шурти в краката му.

Телохранителите не можаха да разберат веднага какво е станало. Току-що бе прав. Не каза нито дума. И ето коленичи, после заби нос в собствената си урина.

След няколко секунди те завикаха нещо на своя език, хванаха мъртвия командир, внесоха го в помещението и го сложиха на килима.

Всички видяха изцапаното му с кал и кръв лице. Жените занареждаха, защракаха светкавици. Освирепелите пазачи се нахвърлиха върху кореспондентите, започнаха да ги бият, да чупят фотоапаратите, после обявиха всички за заложници и агенти на ФСС.

Оставиха на мира само младата журналистка, сигурно заради сълзите й. Тя заплака по детски, като видя трупа на героя от бъдещия си репортаж.

Така или горе-долу така ми разказаха историята другата журналистка, по-възрастната, и един чуждестранен кореспондент, когато бяха разменени за пленени войници и се завърнаха в Москва.

— Като съдя по разказа ви, Вера Петровна, той е бил убит, когато е стоял с гръб към оградата — уточних аз.

— Точно така, Александър Борисович — кимна тя. — Да не мислите, че изпитвах удоволствие да надничам. Просто се виждаше от тази част от прозореца, на която нямаше перде. И макар че беше достатъчно тъмно и аз веднага се обърнах, все пак успях да го забележа.

— Значи е бил с гръб към вас. Към къщата — уточни Слава Грязнов. — Извинете, а какво имаше зад къщата? Откъде е стреляно? Как мислите?

Днес Слава бе с вратовръзка и старателно избръснат, нали знаеше къде отива и кой ще е там. Разговаряше с дамата пределно деликатно, дори се сконфузваше, когато ставаше дума за физиологичните нужди на славния син на гордия народ.

След четвърт час в Мраморната зала на прокуратурата се състоя кратка пресконференция.

— Извинете — обади се чуждестранен журналист някъде от Югоизточна Азия. — Нали официално за вашите власти този чеченец е бандит, срещу когото е възбудено криминално дело с множество обвинения за убийства и задържане на заложници. Не е ли обявен извън закона? Не трябваше ли да бъде убит?

— Той е гражданин на Русия! — изрече тържествено Слава. Не знам защо с чужденците разговаряше винаги така, с патос. Сигурно смяташе, че така е намерил верния дипломатически тон. — Нека да е извършил престъпление! — При тези думи очите му засвяткаха. — Този, който го е убил, също е престъпник, макар с изстрела си да е спасил много невинни.

— Освен тези, които ще настигне кървавата мъст — добавих аз. — А те нямат брой. Разбирате, че трябва час по-скоро да изясним и разберем всичко.

— И се каните да направите всичко това тук, в Москва? — попита язвително журналистката. — Или ще отидете в родното му село, за да изяснявате?

Спогледахме се. Да кажем, или да не кажем? Макар че каква тайна е това…

— Въпросът е в почерка — отвърнах аз, като навреме сложих ръката си на рамото на Грязнов, готов отново да се впусне в красноречиви разяснения. — Точно така са били убити банкерът и прессекретарят на нашия вицепремиер, както е описано във вестниците…

— А знаете ли, че този вицепремиер вече е свален?

— И вие смятате, че тук има някаква връзка? — попитах на свой ред и пак погледнах Грязнов. Той отговори със свиване на раменете, сиреч нищо не знам, за първи път чувам. — Отдавам дължимото на вашата осведоменост. — Аз наведох глава пред дамата. — Хубаво е да се знае защо?

— Да, да! — не разбра нещо колегата й, не можех да си спомня името му. — Свален е. Има вече указ, ще бъде публикуван утре.

Пак погледнах Слава. Той мълчеше оскърбен. Чужденците знаят, а той не…

— Да не се отклоняваме — предложих тогава.

Чужденецът закима оживено.

— Да, да, първо работата, после удоволствията! — с наслада произнесе руската поговорка.

— Според вас откъде са стреляли? — пак попитах. — Какво има там — гора, планини, съседни къщи, небостъргачи? Какво?

Журналистката помисли и отвърна:

— Сякаш няма други къщи. А планини… Не планини в пълния смисъл на думата, а така — хълм, обрасъл с гора.

— Точно така! — не се сдържа Слава. — А колко е далеч от мястото на събитието?

— Към петстотин метра — отвърна неуверено тя.

— По-малко — поклати глава представителят на Югоизточна Азия. — Към четиристотин метра.

Погледнах и двамата с недоверие. На една жена май не й трябва такава точност. Но и този представител какво ни убеждава. Да уцелиш някого в тила от четиристотин метра в тъмното…

— А какво направиха след това неговите кунаци7? — попита Слава.

Ето един точен въпрос. Оттам трябваше да започнете, Александър Борисович.

— Тръгнаха да търсят убиеца.

— Къде по-точно? Видяхте ли къде?

— Къде… — Тя пак се обърна към колегата си. — Като огледаха господаря си, започнаха да викат и да сочат с пръсти хълма или някъде по-встрани. Според нас там е краят на едно село.

Значи огледали са раната, входния отвор, спомнили са си къде е бил застанал, преди да го уцели куршумът. И са разбрали откъде е стреляно…

— После се качиха в колите — спомни си тя. — И пак с викове, със страшни псувни, а някои и със сълзи подкараха в тая посока, откъдето може да е дошъл изстрелът.

— Значи не е от планината — попитах аз, — тогава откъде е стреляно според вас?

— Малко по-отстрани — каза тя. — Мисля от стотина метра, не повече… После, когато излязохме на двора, по-точно, когато ни изгониха на двора, аз май чух шум от кола.

Картината ставаше все по-правдоподобна. Изстрел от около стотина метра. Също е много трудно да се улучи, още повече в една точка. И нощният прицел трябва да е превъзходен. Виждал съм наш мерник. Тежък, тромав, на голямо разстояние целта се вижда доста размито, все едно гледаш нашенски телевизор с нашенска антена. Чувал съм за френски и немски инфрачервени мерници. Ако ги сравняваме с нашите, разликата е от небето до земята. Но може ли от такова разстояние с него да се различи човек, излязъл в сумрака по нужда?

— Да можем да видим куршума… — въздъхна Слава.

Разбирам го. Куршумът е у чеченците. Да имахме още някой детайл, някоя подробност, от която да разберем, че е стрелял същият човек. Засега го потвърждава необикновената точност на стрелеца. Само тя. Единствената сламка. Меркулов ще започне да вдига рамене: оставете ме… Да тичаме презглава в огнения ад на Чечня? И за какъв дявол? Какви са доводите ви, прелюбезни Александър Борисович? Подсказва ви вашата прехвалена интуиция и нищо друго?

И ще е прав. Единственото, което обединяваше двата първи трупа, освен точността на снайпериста, бе познанството им приживе със Сергей Горюнов.

Слава ме погледна право в очите. Още едно неразкрито убийство на територията на Русия: Чечня засега официално е в състава на нашата федерация.

— Да извикаме ли Горюнов? — попита той.

Намръщих се. От гледна точка на следствието, разбира се, че разпитът му е необходим. Май вече казах, че Горюнов не ми е приятен. Не е професионално, но нищо не мога да направя.

Слава четеше информацията от челото ми. И затова след малко добави:

— А ти си представи за момент, че той също е бил познат по някакъв начин с убития. Значи е ценен свидетел!