Фридрих Незнански
Отписаният (14)

13.

Серьожа видя генерал Тягунов за първи път, когато той пристигна в техния полк на инспекторска проверка от Генералния щаб. Полковник Романов, „бащицата“, гледаше писаря си умоляващо.

Надя, младата жена на „бащицата“, някогашна келнерка в столовата, агитираше Серьожа: „Измисли нещо!“ Тя тичаше при него всеки път, щом съпругът й отидеше в щаба на дивизията, на четирийсет километра от частта. Притискаше се с горещото си тяло към Серьожа, надничаше в очите му. В полумрака на неговата стаичка миришеше на стари хартии. Стените бяха облепени с изрезки от стари списания със сладострастни голи красавици — репродукции от старите майстори.

През затворените прозорци с плътни пердета се чуваше скриптенето на снега от полковия плац, който младите войници чистеха.

Серьожа не бързаше да отговори.

— Проверката е планова — каза той. — Научих за нея, преди да излезе заповедта. Каква е тази паника…

— Той се страхува от пенсионирането като от смъртта — шепнеше Надя и още по-силно се натискаше в него. — Ами аз? Като си го представя… по пижама. Или да играе домино. Бъррр… Какъв орел беше! Като те погледне, като си отвори устата! Не, по-добре тогава да го оставя.

Това е ясно като бял ден, помисли Серьожа, като се отмести леко. Ще отиде при зам.-полита. И ще продължава да тича при мен.

А спането с жената на командира е явно нарушение на воинската субординация. Затова Горюнов компенсираше подобни нарушения с прекалена услужливост към офицерите, които украсяваше с рога. След всеки акт на прелюбодеяние с младата му жена Серьожа се изпъчваше пред „бащицата“, изпиваше го с очи (впрочем твърде нахални), та на полковник Романов му ставаше зле. И се налагаше да прави забележка на подчинения си за прекаленото му чиноподчинение.

— Нищо не мога да отменя — каза той на Надя. — Комисията вече е тръгнала. Не е по силите ми да ги върна. Но дори не искам да се старая! Нека долетят. Въпросът е другаде — как ще ги посрещнем? Въпрос над въпросите — имам ли нужда от твоя мъж в сегашното му качество? Е, ще го пенсионират, ще изпратят пък друг. По-добре ли ще бъде? С една дума, докато самолетът лети, а това са няколко часа с междинните кацания, трябва да говоря с личния състав. Има ситуации, когато новата метла мете по-лошо от старата. При това новата метла понякога мете в ненужната посока, а докато й покажеш вярната…

— Какъв си умник! — умилкваше се полковнишата.

— Разглезих ви аз — въздъхна Серьожа и запуши в леглото.

— Как така? — Тя го погледна в очите и се надигна на лакът.

— А вие използвате… По-рано всички ме обичаха без хладилници и предни стъкла. А сега — само бартери. Танто за танто. Че и такса сте въвели. За една звездичка на мъжа ми — две нощи. За апартамент в новия блок — ако искаш, цял месец… Не можете да оцените друго — къде се строи за офицерите така, както при нас? Или къде дават навреме заплатите? Всичко благодарение на мен и моите връзки.

— Благодетелю наш — припяваше Надя в неговия тон. — Мигар не разбираме? Мъжете са глупави, затова ние, жените, гледаме да се отблагодарим, както можем. Серьоженка, та тук си като в харем! А все недоволстваш.

— Как да съм доволен, като мъжете ви току-виж ме гръмнали. А зле ли им е? Храната в офицерския стол — като в Кремъл при развития застой. Званията и наградите падат от небето. За да преспят с жената на приятеля си, искат да го сложа за едно денонощие наряд. И пак претенции. А знаеш ли какво ми коства това благополучие?

— Откъде? — въздъхна тя. — Всички само се чудят.

— Истинският господар е този, който владее изчерпателна информация и връзки — не без самодоволство рече Серьожа. — Всичко се крепи на мен, разбираш ли?

— Къде ще се мерим ние… — Тя пак въздъхна и започна да се облича.

Той погледна часовника. Скоро „бащицата“ ще се върне от щаба на дивизията.

Ходи да ги моли да се застъпят пред комисията. Постилаше си, защото не знаеше къде ще се препъне и ще падне. А не трябваше да пада.

Там е тя…

Самолетът с комисията кацна едва вечерта. Докато летели, докато ги карали с всъдеходи през снежните преспи по горските пътища, Серьожа успя да се спазари с един-двама от офицерите да подкрепят „бащицата“. Наложи се да обещае това-онова.

Сложиха гостите да спят, като ги настаниха в най-хубавите стаи на местния хотел, спешно ремонтиран за тяхното идване.

А на сутринта, в слънчевото мразовито утро, когато снегът искри, а тъмнозелената тайга направо те мами да се зарееш из нея, предложиха на членовете на комисията: докато се разчистват пътищата към стрелковия полигон и танкодрума, не искате ли да отидете на лов? За ония глигани, от които после стават преапетитни шишчета.

Понеже предложението дойде още преди закуска, членовете на комисията не се противиха много убедително. Още повече че бяха готови. Горските бяха на място, шейните с конете — единственият транспорт при тукашните преспи — чакаха под прозорците, а пушките, които се пазеха за подобни случаи, вече бяха почистени от смазката.

Генерал Тягунов погледна сурово полковник Романов. Много беше слушал за тукашния лов, за шишчетата от глиганско месо и ликьорите с местни билки, за еленските рога. Колегите, които бяха идвали, само хвалеха тукашното гостоприемство и нищо не казваха за бойната и политическата подготовка.

Генералът виждаше, че повечето членове на комисията вече са готови да отидат на лов. Полковникът гледа мазно, май не му се пенсионира.

На днешно време е страшно да отидеш на заслужен отдих. Сякаш хлътваш в някаква яма, от която няма излизане. Всички, които преди са превивали гръб пред теб, вече не те забелязват. И дори се опитват да те ритнат, ако им падне случай.

По дяволите, нека се старае, нека се умилква. Ще го видим как го прави. Но ще проверим бойната и политическата подготовка! И тогава — прави му сметката, ако нещо не е наред!

Ловната група се командваше от младо момче с офицерска бяла полушуба, много добре му стоеше на стегнатата фигура. Носеше радиостанция, по която нареждаше на пазачите и кордона.

Всички му се подчиняваха безпрекословно, в това число и полковник Романов.

Членовете на комисията се споглеждаха с недоумение: кой е този? Но трябваше да признаят, че мероприятието бе организирано безупречно. Всичко бе предвидено, включително термосите с черно кафе и вкусни сандвичи с хубав салам, неизвестно как попаднал в тази провинция. В министерския бюфет не бяха виждали нищо подобно.

Глиганът изскочи, затъна в дълбокия сняг точно срещу мястото, където стоеше генерал Тягунов. Кучетата щяха да се скъсат от злоба. Генералът прекъсна размишленията си и дигна карабината.

— Номер четири! — викаше по радиостанцията младият глас.

— Към теб идва глиган! Спиш ли, какво правиш?

— Чакай! — Генерал Тягунов кипна от недоволство, премесено с ловджийска страст. — Ще го изчакам да наближи…

Серьожа Горюнов пусна бинокъла и се усмихна. Ето че сме равни, мой генерале! Щом преглътна нахалството ми, къде ще се денеш сега. Ще преглътнеш и всичко останало…

Генералът стреля. Върхът на мерника отскочи нагоре и встрани, от полезрението изчезна черната грива на глигана, затънал в снега след удара на куршума. През вдигнатите мерници и биноклите се виждаха кървави пръски по снега. Браво, генерале!

И подчинените от всички постове вече тичаха към мъртвия глиган. Бързаха да направят впечатление, без да обръщат внимание на лаенето на кучетата, които продължаваха гонитбата.

А самият генерал гледаше и не можеше да се нагледа на гътнатия хубавец. Отдавна не бе преживявал подобно кърваво вълнение. Ето какво правят ловджийските забавления със силния мъж, ето какво правят събудилите се първородни инстинкти!

Сякаш в него се върна остротата на усещанията от забравената младост.

— Прекрасен изстрел! — обсъждаха възбудено дотичалите членове на комисията. — Честито, Генадий Матвеевич!

Но сега генералът се интересуваше повече какво ще каже този младеж с бялата полушубка, пристегната с офицерски колан.

— Къде отивате? — крещеше той към членовете на комисията.

— Къде отивате, вашта мамица! Защо си напуснахте постовете? Я вижте другите глигани и елени! Тичат насам! Марш по местата!

Едва сега всички забелязаха, че преследването продължава с пълна пара. И се върнаха по местата си мълчаливо и безропотно. И пак ехтяха нови изстрели, прекъсвайки воя на кучетата.

Тягунов погледна момъка с интерес. Я виж как крещи на старшите офицери. Какъв е — цивилен, прост егер?

Но генералът така и не попита нищо за него. Беше му благодарен за упоението, което току-що изпита. Макар „най-упоителното“ да предстоеше.

После имаше сауна и руска баня с метлички и изгаряща пара. И този хитрец пак бе на висота.

Как шибаше кипналите телеса на московските началници! Сякаш чрез тях си отмъщаваше за всичките подчинени, които са мечтали някога така да „наложат“ бащиците-командири.

А началството само пъшкаше блажено и искаше още пара, викаха „още, още“ като жена, извадила късмет с любовника си.

И отново се появи въпросът: кой е този? В банята всички бяха принцове. Нито пагони, нито документи. Всички — в адамови костюми.

А интересът към личността на момъка растеше…

Много ясно, след банята — заповядайте на масата. Ще ви нагостим с каквото Бог дал. А за днес Бог е дал много, главно блажни работи, каквито можеш да видиш само в московските ресторанти. И главното, тези вкуснотии се сервираха от красиви, сочни млади жени със съблазнителни халатчета, ако дръпнеш коланчето — сами ще се разтворят.

И строгият председател на комисията пак мълчеше, макар да разбираше накъде бият домакините. Самият разпоредител, както и всички присъстващи, седяха размекнати от банята, загърнати с чаршафи, черпят… А на масата, на масата! Московските ресторанти ряпа да ядат!! Димящо глиганско, което преди малко е тичало и сега от него се носеха такива аромати. Ами местните гъби плюс топло и студено пушени и осолени меса… И всичко сервираха румени булки, на които след третата-четвъртата чашка можеш да си сложиш лапата малко по-надолу от талията им.

Има всичко, което можеше да си пожелае душата ти!

После се оказа, че това още не е всичко. Понеже нашият разпоредител извади отнякъде китара и събудилият се от пияна дрямка старичък „бащица“ се накани да поръча:

— Серьожа, изкарай моята любима! Знаете ли как пее? Пристигна при мен направо от консерваторията, а после направо от летището, беше си тръгнал след края на казармата и казва: не мога да живея без полка!

Гостите се спогледаха. Вече толкова бяха пийнали и се бяха разчувствали, че не възникнаха повече въпроси за статуса на тамадата. Нещо повече, като запя сърцераздирателно „Ой, ти, мраз, ти, мраз…“-мнозина се просълзиха, започнаха да припяват, а като изпя песента, взеха да се натискат да го целуват и прегръщат. Ах, почете ги, почете ги и това си е!

Дори самият генерал Тягунов не се сдържа и пи със Серьожа на брудершафт. И другите членове на високата комисия решиха да не остават назад от шефа. Всички се устремиха към него, като разливаха чашите си.

А Тягунов, на когото Серьожа стана вече като роден, започна да му показва семейни снимки, които извади от портфейла си.

Ето този е синът, току-що завърши военното училище, най-добрият курсант. А това е младата му жена, току-що се ожениха, тук са на плажа в Сочи, ходиха там на почивка. Генералът се оплака:

— Сега всички пътища са открити пред него! Обаче не, не иска да служи при мен, за нищо на света. Иска да е като дядо си, да опъва каиша като армеец. Дай му романтика. И снахичката… Тя е фотомодел. Капризна, своенравна и също опърничава, да пази Господ.

— Дайте ги при нас! — предлага пийналият „бащица“, докато прегръщаше генерала през рамото. — Тук е пълно с романтика, да не говорим за екологията — можеш да ядеш със задните си части! Какво ще кажеш, Серьожа, ще го вземем ли?

И гостите пак се споглеждаха. Да не е всесилен този Серьожа?

А през това време той разглеждаше генералската снаха на снимката. Само по бански, стройна, усмихната.

Така се загледа, не можа да откъсне погледа си.

— А… Може, може. Ще ги посрещнем по най-добрия начин…