Фридрих Незнански
Отписаният (48)

10.

Просто нямам желание за работа! Разбира се, убийството на Горюнов не е изненада, но все едно, когато се случи, ми се стори, че се е срутил таванът.

Сновях из кабинета и се хващах за главата. Не се съмнявах, че балистичната експертиза ще определи същата първа винтовка, с която започна всичко. С нея бе убит Семьон Салуцки, а наскоро и Женя Клеймьонова. И какво от това? Къде е самият стрелец? Къде се крие?

Сътрудниците от моята група се пазеха да разговарят с мен. Дори да звънеше, Костя Меркулов говореше кратко. Ставаше дума за подмяна на членове на следствената група. Вече премиер-министърът настоявал. Убит е помощникът на заместник-министъра на отбраната — шега ли е това? И не само той. Колко още очисти този безумен стрелец? Женя бе извън програмата. Извън списъка. А сега като че ли той пак се е върнал към хората от списъка.

Разбирах, че Горюнов не се крие случайно. Крие се от всички, дори от мен. Или това вече не е мой проблем? Може би е време да предам делото на друг колега, с по-голям късмет?

На мястото на главния прокурор щях да постъпя точно така — щях да изпъдя Турецки! С шут! Какво само тъпча на едно място и повтарям на себе си и останалите за някакъв си Робин Худ, който уж мъстял за другарите си? Та на него просто му е харесало! Никой не може да го познае, защото сигурно си е изменил външността, след като се сблъскахме в театъра. Ах, толкова е сантиментален! Не може той, посещаващият оперни спектакли, да убива всички поред като някакъв маниак!

Може, и още как! Това е деветият труп. Пак в тила. Сякаш издевателства: хайде бе, какво правите? Не можете ли всички вие — от Федералната служба за сигурност, Министерството на вътрешните работи и прокуратурата — да ме хванете и смачкате?

Ето ме! И почеркът ми не е изчезнал. И отпечатъците, и винтовката са мои… Дръжте ме, момчета! Ако можете.

А момчетата не могат. Чоплят си носовете и гадаят: кога и кого ще убие днес или утре? По същия начин. Било в старопрестолния град, било другаде…

Да, в нашата следствена машина трябва нещо решително да се промени! Къде се дянаха всички? Къде се изпокриха? Дори няма с кого да се посъветвам.

Надникнах в съседната стая, където се бе разположила Лара.

— Лара, момиченцето ми, току-що тук беше Слава Грязнов, или така ми се е сторило?

— Какво така всички сте любезни днес? — попита тя, като ме имитираше. — Пак ли имате неприятности? А Вячеслав Иванович излезе да запали. Чакай, казва, кога Турецки ще узрее за разговор и веднага ме извикай.

— Викай го. А Володя Фрязин къде е?

— Май също се скри някъде от страх — засмя се тя и точно в този момент на вратата се появи Володя.

— Изобщо не съм се крил! — каза обидено. — Тъкмо пристигнах. Навсякъде по улиците задръствания…

Поканих го в моя кабинет. Беше смъртноблед. Много преживява заради това, което става. Макар че направи всичко, което можеше. Така и му казах.

— Само без паника. Съвестта ни е чиста. Направихме всичко възможно…

— Но не направихме невъзможното — отговори той и въздъхна като стар човек.

— Кой не е направил невъзможното? — връхлетя в кабинета Грязнов. — Та моите момчета… — той се задъхваше от гняв — ден и нощ тичат… а тези…

— Кои — тези? — попитах аз.

— Още ли не си чул? Предават делото в следственото управление на ФСС! Всичките ни материали подлежат на предаване. Тоест не ни включват към тях, а ни изключват! Разбра ли? Ще ползват всичко, което сме намерили, и ако благодарение на нас го хванат, цялата слава ще бъде тяхна!

— Само без емоции — прекъснах го. — Не съм получавал официално разпореждане от главния. Както разбирам, и ти не си получил от твоя министър.

— Въпросът е решен. — Грязнов махна с ръка. — Знам от достоверен източник. Във ФСС са имали колегия по това дело с участието на самия премиер. И твоят главен е бил там, и Костя, и моят министър. Взето е решение всички материали да им се предадат. Щом следствената част на прокуратурата не се е справила, нека работят следователите от службата за сигурност.

— За разлика от теб не бързам да си посипвам главата с пепел. Нека си строшат зъбите, ако мислят, че този орех може да се счупи така лесно. Това момче не е глупаво. А в нашата столица можеш да се скриеш, където си искаш. Някъде в Самара отдавна да са го пипнали. Но я го търси в десетмилионна Москва?

— Струва ми се, че непрекъснато пропускаме едно важно звено — обади се Володя. — Да, познаваме отпечатъците му, винтовката му… Но все още не сме я конфискували. На всяка цена трябва да намерим тази винтовка! Все още разчитаме на фоторобота, който може би е остарял в деня, когато сте видели този тип в театъра. Явно е променил външността си. Трябва да продължим да го търсим.

— Разговаря ли със съседите? Разпита ли ги? — попитах аз, като имах предвид съседите на журналистката Клеймьонова.

— Да. Една баба видяла как наскоро по вечеря от квартирата на Клеймьонова излизал мъж, приличащ по описание на Тягунов. Носел куфар. Не помни точната дата. Ето показанията й. Но аз искам да отбележа друго. — Той ме погледна въпросително.

— Говори — каза вместо мен Грязнов.

— Той не може да е убил Женя!

— Може, не може… Свършвай! — Слава махна с ръка. — Всичко това са емоции, а на нас ни трябват факти.

— А пък аз съм сигурен — настоя Володя. — Особено след това, което ми показа бабата. Нейният апартамент е в съседство с квартирата на Женя Клеймьонова, на една площадка са…

— Хайде говори, не протакай. Сега ще дойде Меркулов и ще ни връчи разпореждането за отстраняването. Та какво каза тя?

— Разгледала мъжа през пролуката. Видяла как се сбогували.

— И как? — Слава бе въплъщение на нетърпението.

— Стиснали си ръцете — продължи Володя. — И тя казала: пазете се. И нещо от сорта на „стискам ти палци“. А той вдигнал палци. И си махнали с ръце. Бабата помислила: може да й е роднина, брат или чичо?

Грязнов изгледа мрачно Володя. После спря погледа си върху мен.

— На мястото на главния прокурор — рече той — отдавна щях да ти лепна строго мъмрене. Макар че нямаше да те отстранявам от делото. Къде са документите, които е предала във вашия бардак? Защо още не сме ги видели?

— Защото още не сме ги намерили — отговорих аз. — Вече ме пита. Отговорих ти. След заминаването на предишния главен прокурор изчезнаха много документи…

— Беше ли на погребението й? — Слава се обърна към Володя. Сега той пое инициативата в разговора.

— Бях — отговори той виновно.

— Сложи ли букет от наше име?

— Венец.

— Така ли? И какво написа, ако не е тайна.

— Не е тайна. — Володя наведе очи. — От следствената група на Главна прокуратура. Че какво?

Ние го гледахме с широко отворени очи. Тоя ни уби!

— Не, наистина ли? — попитах аз. — Или го измисли току-що?

— Какво толкова? Да не би да не съм направил нещо както трябва? Всички много преживявахме, нали помня…

— Трябваше поне да събереш от тях пари. — Слава кимна към мен. — Те са богатички. Сега им плащат редовно, за да не избягат. Само ние, сивите добичета, не сме потребни на никого.

— Венецът е от следствената група — напомних аз. — А засега ти си част от нея… Колко пари даде? — попитах Володя и си извадих портфейла.

— Дай и заради мен — помоли тихо Грязнов. — После ще ги върна.

— Никакви пари не ща! — обиди се Володя. — Това е моя инициатива, не исках и да ви казвам. На толкова неща се научих от вас. Това е безценен опит, с нищо не може да се купи.

— Което е вярно, вярно е — съгласи се Слава. — Поне запозна ли се с родителите й? На помена или другаде.

— Не съм ходил на помена — отговори Володя. — Защо, трябваше ли?

— Детска градина! — избухна Слава. — Не, вземай си го, а аз си връщам думите обратно. Не ни трябва такъв! На какво си се научил, като не знаеш, че точно на помен най-лесно можеш да разприказваш убит от мъка човек.

— Та аз разговарях с родителите й! — Володя се изчерви от такава несправедливост. — Всичко ми разказаха за нея. Още там, на връщане от гробищата.

— И ти мълча? — попитах аз.

— Ами за какво да говоря. — Володя вече се беше изчервил до мекото на ушите. — Те ме поканиха у тях. Извън града. Дадоха ми адреса си. Казаха, че там сякаш имало някакви документи, които тя занесла една нощ. Поканиха ме вдругиден.

— Ами да, трябва да се окопитят… — промърморих аз, като гледах Грязнов и ми се струваше, че бих го убил.

— Поне каза ли, че тези документи ни трябват за издирване на убиеца? — попита Слава, за да оправдае някак гневния си изблик.

— Естествено. С това започнах.

— Тю… — Грязнов вдигна и двете си ръце нагоре, предавайки се. — Е, мир, мир! Недооценяваме младежта, все още има такъв неизживян недостатък. Ще го имаме предвид при по-нататъшното общуване с вас.

Той прегърна моя ученик и аз усетих нещо като убождане на ревност.

— Та какво казваше там за винтовката с отпечатъците? — попита примирително Слава. — Какво не съвпада там? И как може да не съвпада?

— Исках да кажа друго — кимна Володя. — Не може да я е убил. Другите да. Нея — никога. Убеден съм в това. Разговарях с нейните приятели. Само маниак, човек, който не я е познавал, е способен на такова нещо. А той не е бил маниак. Не знам как да ви обясня…

— Къде ти, ние нали сме тъпички… — опита да се обиди Слава и в това време телефонът иззвъня.

Вдигнах слушалката.

— Разпореждането на главния прокурор за предаването на делото вече е у мен — изрече като скоропоговорка Меркулов. — Считано от днешна дата. Но мога да го доведа за ваше сведение и утре. Знаеш ли поне подробностите?

— Досещам се — отвърнах аз. — Значи имам едно денонощие на разположение?

— Защо, очаква ли се някакъв пробив? — попита Костя с треперещ глас. (Нали винаги страдаше заради мен.) — Ако проблесне някаква светлинка в тунела, смятай, че нищо не съм ти казал. Ще поема отговорността. Ще се оправдая — увъртях се с хиляди работи и забравих да известя следствената група.

— Точно така — зарадвах се аз. — Предишният главен с какво ли не ни смайваше: криеше и губеше важни документи. И какво? Куче влачи, диря няма.

— Значи нищо не съм ти казвал? — попита Меркулов с предупреждаващ тон.

— Ти си знаеш — отговорих и затворих телефона.

Слава и Володя ме гледаха въпросително. А какво очакваха? Вързах го, че се очаква пробив… Той ще ми прости, но висшестоящото ръководство на него едва ли.

Та къде е този пробив? Добре, Володя ще отиде при родителите на убитото момиче — и какво? Ами ако нищо не излезе? Какво толкова може да пази при мама и татко? Вероятно е разбирала, че ако на някого много му дотрябват, ще ги намери и там.

А има кой да търси документите й. Ето и Володя спомена нещо за отпечатъците върху винтовката, която изобщо не сме виждали…

— И какво следва от това? — попита неуморният Грязнов, след като вдигна на другарчето си от следствената група изискан скандал. — Да не би някой да е взел от него в заем винтовката за една вечер, за да гръмне журналистката?

— Разсъждаваш примитивно! — казах аз. — Разбира се, възможно е хипотетично винтовката да е използвана, за да се разчистят сметки. Все едно него ще търсят, собственика на далекобойното оръжие. Въпросът е: кой и как? Откраднали са я за през нощта, подхвърлили са я призори? И след това той се възползва от нея, за да си разчисти сметките с този крадец на чужди съпруги Горюнов? Възможно ли е такова нещо?

— Звучи правдоподобно — кимна Слава. — От твоите уста в божиите уши! Твоят Тягунов не е такъв човек. Или вече се съмнявате, Александър Борисович, че това е той?

— Ни най-малко — свих рамене. — Но нали и той направи сума грешки. Появи се в театъра, макар да го търсеха из целия град. Спомням си още от самото начало, вие, Вячеслав Иванович, настоявахте, че като отличен стрелец нашият издирван клиент не е едновременно добре подготвен килър. А най-много грешки правим, когато намесваме в работата си жена.

— О! — Слава вдигна пръст. — Запиши някъде — каза той на Володя. — На професорските лекции в Московския университет няма да чуеш такова нещо.

— Питам ви къде е нашата примадона? Всички говорят, че бившият й мъж застрелял предишния й любовник… А пък аз втори ден не мога да я намеря. В театъра твърдят, че се е разболяла. Сменят я в спектаклите. Никой не знае къде е.