Фридрих Незнански
Отписаният (43)

5.

— Само без паника. — Грязнов бе навъсен и делови. Тъкмо влезе в кабинета ми, където вече бяха дошли Володя и Костя.

Гледахме го с широко отворени очи.

— И какво? — попитах аз. — Има ли някакъв резултат?

— По намерените куршуми и гилзи балистиците твърдят: винтовката е същата — доложи той, докато сядаше в любимото си кресло в моя кабинет. В негово присъствие никой не смееше да го заема. — Тоест от нея са произведени и предишните изстрели, и сегашният, отнел живота на журналистката. Сега експертите внимателно оглеждат жилището на убитата. Ще работят през цялата нощ заедно с моите момчета.

В настаналата тишина се чуваше шумоленето на книжата, които прелистваше Меркулов.

— Хайде още веднъж да осмислим нещата — предложи той и отмести акта от съдебномедицинската експертиза. — Днес цялата общественост е настръхнала. Не е известно още колко жертви ще има. И затова искат от нас да мобилизираме следствието.

— По дяволите, за каква мобилизация говориш, щом още не санкционираш подслушването на телефоните на Горюнов и Светлова! — възмутих се аз. — Къде е тази санкция, Константин Дмитриевич? Обеща, че всеки момент ще утвърдиш моето постановление.

— Но вече съм го утвърдил. — Меркулов чак пребледня.

— Как си го утвърдил? — попитахме едновременно аз и Слава.

— Утвърдих го и предадох всички документи в канцеларията — настоя той. — Увериха ме, че всичко е предадено отдавна по назначение. Нима някой нарочно бави?

— Само това липсваше — да водим следствие в собствения си дом — казах аз. — И друго интересно: като бягаше от мен, убиецът спира пред кооперацията, където живее бъдещата му жертва — журналистката Клеймьонова. Никой не го е преследвал, но има един шофьор на такси, който все едно ще бъде намерен, и той разбира това! И какво? Скрива се точно в тази кооперация. У кого, ако не у журналистката. Съвпадение, нали? Аз не вярвам. Има безумни, изключителни съвпадения, но чак пък толкоз! Това да не ти е цигулка в духов оркестър!

— Оперативните служители обикаляли ли са другите апартаменти? — попита Меркулов.

— Още обикалят — отговори Фрязин. — Засега всичко е наред. В моята група са само трима души. А знаете ли колко апартамента са това?

— Един момент! — казах аз. — С тия момчета сме се разбрали: само да открият нещо, веднага ще позвънят. Започнаха от съседите. Показали са фоторобота на Тягунов. Засега нищо… Така че да не губим време.

— Нима губим? — засече ме Слава, за да разтовари обстановката.

— Значи изключваме съвпаденията — спокойно каза Меркулов.

— Тогава какво?

— Излиза, че е познавал тази Женя! — заявих аз. — Опитайте се да ме опровергаете. А после, когато тя става опасна, е решил да я ликвидира. Между тях е имало нещо в Чечня. Разбирате ли, може би там е започнало. А сетне в Москва връзката е продължила. Не се наемам да съдя от какъв характер е била. Какво общо са имали. Но за мен е ясно, че всичко в това убийство не е случайно. Тя е знаела много неща. Стремила се е да дойде при нас в прокуратурата. А й посочват вратата. Какво е знаела? Какво точно? Страхувам се, че докато не разберем, нищо няма да намерим.

Като изчака да свърша тирадата си, в стаята се подаде Лара.

— Александър Борисович, чай?

— Давай — кимнах аз. — И да е по-горещ. Разговорът е дълъг.

— До първи петли! — додаде Слава и й намигна.

Тя се усмихна и затвори вратата.

— И тъй, той я е познавал, общували са, когато му потрябвало да се скрие, пристигнал — рече замислено Костя. — А после изведнъж тя става опасна за него? Тук има нещо… Нали шефът й Толя Воронин ни убеждаваше, че уж след неуспешното ходене в Главна прокуратура тя престанала да се занимава с чеченската тема. Все повече се интересувала от неуредиците в столицата. Правилно ли се изразявам? — попита той Фрязин.

— Да… — отвърна разсеяно Володя, замислен за нещо свое. — Успях да прегледам вестниците с нейните материали. Нито дума за Чечня. Нито по въпросите, свързани с Чечня.

— Но той не я е убил заради това? — попита ме Костя. — Нужна е била, докато е разобличавала. Спряла — разстрелял я. Така ли?

— Глупости — махна с ръка Грязнов. — А защо е живеела на квартира? Струва скъпо. Не е ли московчанка?

— Родителите й живеят в околностите на Москва — отвърна Фрязин. — Аз ги видях, те идваха…

— Поне поговори ли с тях? — не мирясваше Слава. — Попита ли за Тягунов, може да го познават? Нали им показа фоторобота?

— Не им беше до това. — Володя се смути. — Добре де, трябваше. Но аз взех адреса им. Утре ще отида с влака, ще запиша показанията им.

— И ще си изгубиш напразно деня! — казах аз, без да крия раздразнението си. — А сега всеки час е скъп. Били са тук, а ти…

— Не са били в състояние — рече Слава. — Тук не си прав, Борисич. Нека отиде. На хората ще им бъде приятно, ще се разговорят… А какво са можели да кажат днес в тяхното състояние?

— Вземам си думите обратно — извиних се на Володя. — Слава е мъдър човек.

— Ако съседите не са виждали Тягунов — продължи Костя, — значи е ходел у Женя доста рядко, ако изобщо е ходел. От друга страна, не знаем дали тя е била в течение на неговите занимания. Може и да не е знаела…

— А като е научила — той я гръмва! — възкликна Слава.

— Но какво общо са могли да имат, освен Чечня? — попитах аз. — Била му е любовница, ходела е у тях, видяла е снайперисткото му снаряжение… И е разбрала всичко?

— Просто е видяла фоторобота — обади се тихо Володя.

— Техният вестник откога го публикува — въздъхна Костя. — Разбира се, ако го е познавала, не може да не е знаела с какво се занимава, казано с голяма вероятност.

— Сега ще съчиним пиеса! — намигна ми Грязнов. — Тя е знаела, но го е обичала прекалено много. И го е накарала да даде дума, че повече няма да прави така. А той, негодникът, си знае своето… И тя обещала, че ще отиде в милицията и ще докладва. Добре ли го измислих?

— Шегата си е шега, но май има нещо вярно — подхвърлих аз. — Спомнете си каква голяма пауза имаше между поредните убийства.

— Ами да, и той се е разкъсвал между нея и желанието да продължава делото си — не преставаше Слава. — Нали виждаш, пълни глупости.

— Още веднъж… — Костя прикри очите си. — Ако не е пристигнал тук случайно с таксито, сигурно е дошъл при нея. Така ли?

— Нормален ход — свих рамене. — И тя не е знаела той с какво се занимава тук. А младежът е интересен, истински мъж, не е като връстниците й…

— Почакайте! — изведнъж ме прекъсна Володя. — Сега ще изясним това! И всичко ще дойде на мястото си!

— Какво ще изясним? — попита Костя.

— Какво може да е имало помежду им — каза Володя. — Толя Воронин ми остави телефона си. Също и домашния.

Володя извади от джоба си визитна картичка.

— Ще може ли… — Той взе слушалката и обърна главата си към мен.

— В моята кантора няма да ти се наложи да искаш разрешение — изсумтя Слава. — Давай, мой човек. Звъни.

— Почакай… — прекъснах го аз. — Какво се каниш да го питаш? За интимния й живот ли?

— Поне дали се е срещала с някого. — Костя сви рамене. — Може да се е оплаквала пред приятелки от нечие невнимание или, напротив — не е можела да се отърве от ухажори.

— Май е по-вярно второто — усъмних се аз, като разглеждах снимките на загиналото момиче. — Честно казано, аз бих се кандидатирал. Но сякаш той не е от тях, разбирате ли? Не знам защо, но така ми се струва. Виж, ако ми кажат, че обича само веднъж в живота, ще повярвам. Прекалено е сантиментален — ето какво. Отива на премиерата на жена си. Здрав, мъжествен, има да живее, ли живее. В очите никакъв фанатизъм… Вярно, някак си застинали са.

— Някога ще напише дисертация — рече мечтателно Грязнов. — Дрънкането на вятъра като следствие от отсъствието на информация. Да му разрешим все пак да се обади? Трябва да запълним някак времето, докато разберем резултата от отпечатъците. При мен на „Петровка“ лабораторията е подпушила! А ние тук се занимаваме с глупости: дали му е бутнала или не е. Може пък точно за това да я е гръмнал, като я сварил с друг.

Въздъхнах и се спогледахме с Костя. Разбира се, Слава е прав. Можем да предполагаме каквото си искаме. Но до някаква граница. Факти трябват, факти…

— Анатолий Петрович, извинете, че толкова късно ви звъня — започна Володя. — От Главна прокуратура… Не искахме да ви разкарваме излишно с призовка, а времето не чака. Точно така, прав сте, въпросът е общ. Вижте, Женя Клеймьонова имаше ли си приятел? Годеник, който да работи във вашата редакция? Не сте чували? Но може би е била приятелка с някого, с някоя колежка, която може да знае…

— По дяволите! — не издържа Грязнов. — Слушай, прекрати! Тя току-що е умряла, а ние нямаме търпение да научим интимните й тайни.

— Как, как? — Володя не му обърна внимание и записа нещо бързо в тефтера си. — Нейният телефон… Благодаря. И още веднъж ни извинете. Просто времето ни припира.

Той затвори и ни погледна безпомощно.

— Няма повече да се обаждам на никого — каза тихо, но твърдо той.

— Да, ние сме глезена госпожица — ядосах се аз. — Ще звъниш и още как! Или искаш да се заловим ние? В следствената практика няма черна работа. Всичката е светла. И аз няма да се посвеня да попитам непознато момиче с кого се е срещала загиналата й приятелка. Това е професия! Това е нашата работа!

Беше ми жал да гледам Володя. Изчерви се, замига… Какво правех аз на неговите години? Как започвахме всички ние? Само по този начин, с най-неблагодарната работа.

— Е, ти прекали! — заяви Грязнов. — Кое момиче ще разговаря неизвестно с кого в единайсет и половина през нощта… Разбирам: някои нямат търпение! Но трябва да признаем неоспоримия факт, че утрото е по-мъдро от вечерта! Ще я извикаме на разпит. Дай ми призовка, моите момчета ще отидат, ще й я връчат, щом сме стигнали дотам…

— Нищо страшно — казах аз. — Няма да отлагаме за утре това, което можем да свършим днес. Търсим убиеца на приятелката й. Ако спи, ще я събудим. Бездруго деликатничим, където трябва и не трябва. А убиецът или убийците не се церемонят… И изпълняват работата на асенизатори на обществото! Наистина, невинаги са прави: последният случай го потвърждава.

Погледнах Костя под вежди. Сега ще произнесе филипика от правилни думи и безусловни тезиси. Ще ме заклейми и осъди.

Но Меркулов мълчеше. После, като видя как присъстващата общественост се заинтересува от мнението му, отвори уста и произнесе нещо странно, нехарактерно за него…

— Да, разбира се — каза той. — Непрекъснато ни изпреварват. Нашите процесуални действия са прекалено тромави и продължителни. Но е така, защото играем по правовите норми, а престъпниците по криминалните правила. Ние наваксваме и затова изоставаме. А трябва да изпреварваме. Тоест да търсим там, където не ни очакват.

И тогава в кабинета влезе Лара, носеше поднос с димящи чаши чай.

— Ето изхода! — посочи я Грязнов. — Без молби и покани, само между нас, по женски. Прав ли съм? — Той ми намигна.

От това можеше да излезе нещо. Лара умееше да бъде проникновена. Знам по себе си.

Тя погледна смаяно насядалите в кабинета. Сви рамене и започна да сервира чаши и чинийки с гевречета.

— Разкош! — рече Слава. — Само една малка молба! Ларочка, не е служебна, а приятелска. Трябва да звъннем на едно момиче с женски глас. Че може изведнъж да се обади мъжът й.

Ние се засмяхме.

— Ех, че сте! — Тя не обърна внимание и се накани да излиза.

— Той така се шегува — каза Меркулов, като продължаваше да се усмихва. — Макар всичко да е много сериозно. Нали чухте за гибелта на журналистката Женя Клеймьонова?

— Да — отговори тя, — и не виждам нищо смешно.

— Така е — съгласи се Костя. — Не бихте ли могли сега да се обадите на приятелката й. Късно е наистина. Но сега нещо налучкваме, по горещите следи сме, така да се каже. Утре вече ще бъде различно. Няма какво да обяснявам на вас точно!

— А какво трябва да я попитам? — Лара ме погледна.

— Искаме да изясним дали е имала близък, много близък приятел? Разбираш ли?

— Да — кимна тя. — Искате да кажете, с кого е спала?

Аз отместих погледа си. Като нищо ще започне да намеква. Това вече бе излишно. Бездруго всички източиха вратове, като ни гледаха. Няма нищо по-лошо да смесваш едното с другото, бирата с водката, а работата с леглото.

— Правилно — кимнах и взех чашата в ръка. И не знам защо си спомних за Светлана. Тя нямаше да задава излишни въпроси. И нямаше да има никакви намеци.

— Дайте номера, ще се обадя — въздъхна Лара. — Както наредите.

Тя не може без това. Но по-рано не беше такава. С времето всичко се променя. За съжаление невинаги към по-добро.

Лара избра номера, застанала с гръб към нас.

— Извинете, Альона ли е? — попита тихо. — Да не съм събудила някого? Да, разбирам, такава загуба… Извинете, че не се представих веднага. И ние тук не спим. Ние — това е Главна прокуратура. Да, да… Аз съм секретарката на следователя, който води делото. Какво да се прави. Имаме само един въпрос към вас. Вие като че ли сте познавали много добре Женя. Така ни казаха нейните колеги. Да, точно така. Разглеждаме най-различни версии за случилото се. Има много. Бихме искали да отхвърлим излишните, за да не се връщаме към тях. Разбирате ли? Та как мислите, може ли да са я убили от ревност? Имала ли си е приятел — младеж или мъж, с когото са я свързвали… Да, разбирам. Какво говорите. Значи не може да бъде? Сигурна ли сте? Изключено? Благодаря. Още веднъж извинете. Лека нощ. Опитайте се да заспите.

И затвори.

— Чудесно! — одобрих. — Аз нямаше да мога така.

— Ето как трябва да се разговаря! — кимна Грязнов. — Учи се!

— Щяла да знае… — каза най-сетне Лара. — Дори ако Женя не си е признала. Били са много близки. Споделяли си всички тревоги, включително и сърдечните.

— Но Женя е можела и да скрие, че познава наемен убиец, ако се е страхувала за него — каза след малко Костя и се обърна към Лара.

— Не мисля — отвърна тя. — И аз имам много близка приятелка, която просто чете мислите ми и знае всичките ми преживявания. Вие не можете да го разберете.

Ние се умълчахме. Както и преди, всичко е много крехко и ефимерно. Кой какво мисли, на кого какво му се струва или привижда. Трябват факти, факти! А те са малко.

И точно тогава зазвъня мълчащия до този момент телефон.

— Вячеслав Иванович! — чух в слушалката.

— За теб… — подадох я на Грязнов.

Той слушаше, лицето му ставаше все по-мрачно, кимаше и сдържано повтаряше „да“. После седна и се изкашля.

— Той е ходил у тях. Открили са негови отпечатъци. Едно към едно, както върху шишето кока-кола. Така че си го предизвикахме. — И изпсува съвсем искрено. После се смути и се извини пред Лара.