Фридрих Незнански
Отписаният (13)

12.

Володя Фрязин вече за трети път този ден слизаше от влаковете, пристигащи в Москва от юг. Съвсем не вярваше на тази приумица.

Може бабата да се чувства добре и така, без квартиранти. През лятото е събрала толкова пари от наемателите си, че вече не знае къде да ги дява. Макар парите никога да не са излишни — Володя знаеше тази истина. Бабата трябваше да се появи всеки момент.

Володя се качваше във влака обикновено в Подолск, стигаше до Москва, пъшкаше под тежестта на куфарите, проклинаше изобретателността на великия детектив на нашето време Грязнов, търсеше с поглед оная, която би могла да му е хазайка. На тези, които даваха квартири, казваше, че му трябва на „Садовое колцо“, непременно близо до институт „Склифосовски“. Напразно. Все по-често попадаше на такива, които започнаха да го разпознават и затова взеха да си шепнат и да се побутват с лакти. Наистина — прилича на мираж. Преди малко слезе от Симферополския — и на, не са минали и три часа, а той пристига с влака от Сочи. Всеки ще се чалне от такова нещо.

Току-виж извикали милиция или още по-лошо — санитарите от лудницата.

Той плю на всичко и реши да не ходи никъде. Реши да пообиколи, да поогледа, а куфарите временно да остави на багаж.

Така и направи, ходи, гледа, преценява. Вече не му предлагаха квартира, и слава богу. Да видим кой и как ще предлага на другите.

Видя и позна хазайката още щом тя се подаде запъхтяна на перона. В този момент всички очакваха с нетърпение пристигането на влака от Ростов.

Изглежда, жената бързаше много.

— Маря Авксентиевна! — наобиколиха я другарките й. — Търси те един мъж!

— Какъв мъж? — попита тя, когато си пое дъх.

— Смятай, три пъти слиза от влака и пита. Не лично за теб, трябвала му квартира на „Садовое“. И да е до „Склифосовски“. Не е ли за теб?

— Не познавам никакъв мъж! — Бабата започна да се вълнува. — Който ме търси, нищо не зная. При нас гръмнали някакъв банкер посред бял ден вечерта, а съседките викат, че май търсили мен. А пък аз почти не живея там. Имам такова сигурно… алиби.

Володя се разхождаше зад тях, чу и пламна от срам. Ето как изглеждал отстрани. По дяволите! Сега не знае как да я заговори. Ще му се подиграват. Три пъти слизал от влака! И все от различни. Занапред ще се научи. Жените са наблюдателни. Винаги го е знаел. И пак се е издънвал, дори неведнъж. Особено в личния живот.

Ето го! — възкликна една от тях, след като забеляза Володя. — Още чака, пък го е срам да дойде.

Нямаше какво да се прави. Володя отиде при жените.

— Можете ли да ми дадете квартира на „Садовое“, близо до „Склифосовски“?

Стига с тоя „Склифосовски“! — би казал някой отстрани. Положението е идиотско, каквото и да говорим. Но нямаше друг начин.

— Нали вие сте Маря Авксентиевна Бодунова?

— Ами аз — отвърна жената. — Само че не можах да дойда по-рано. Сестра ми се разболя. Докато отида до магазина, до аптеката. А пък знаете ли колко е скъпо сега! Че се наложи по късното да се тътря дотук. Ами знаете ли колко вземам? Все пак сме в центъра.

— Ще се спазарим — кимна Володя. Не можеше да дойде на себе си след този късмет. Главното — тя сама разказа за убития Салуцки, като го избави от разпити. Сега да се махат по-скоро оттука…

И едва когато отминаха, вече на спирката на таксито, си помисли, че лиши женицата от надницата й. Тя търси квартирант, а не въпроси за случилото се.

— За колко сте? — попита тя.

— За седмица — промърмори той.

— Не, миличък, напразно си чакал, не вземам за по-малко от две седмици — и спря.

Слава богу, помисли той, значи ще си намери квартирант.

— Сега ще имам въпроси към вас — каза той тихо.

— За какво? За данъците ли? Всичките съм ги платила до копейка, аз като пенсионерка имам право на отстъпка.

— Аз съм от прокуратурата — въздъхна Володя. — Не се сърдете, просто не знаех как да ви намеря. Моля ви, не се плашете. Само няколко въпроса за квартиранта ви… Защо не се отдръпнем, че има много хора. Не се бойте, няма да ви водя в милицията.

— Че от какво да се боя? Всичко съм платила — за газ, за ток. И данъците. Какво да се боя?

— Правилно, няма от какво да се страхувате — потвърди той. — Искам да ви питам съвсем за друго нещо.

— От прокуратурата? — Жената попита пак недоверчиво.

Володя й показа картата си. Тя погледна снимката му, като присвиваше късогледите си очи.

— Без очила нищо не виждам. Само че в деня, когато са убили банкера, бях на вилата. Имам свидетели. Всички в един глас казаха: не се бой, Авксентиевна, ще се закълнем!

— Но вас никой не ви подозира в убийство — не се сдържа отчаялият се Володя. Той дори повиши тон и хората започнаха да ги оглеждат.

— Тогава какво искате? — притихна бабата.

— Най-после. Можете ли да опишете квартиранта, който си е тръгнал в деня на убийството?

— Че той на мравката път ще направи. — Тя махна с ръка. — И съседите питайте. На мен казаха, че се държи тихо, не влачи жени, никакъв шум не вдига, вежлив при среща.

— Чудесно, Маря Авксентиевна! Но ще кажете ли поне как изглеждаше?

— А защо ще клепя добрия човек! — държеше на своето.

— Разбира се, че е добър. — Фрязин притисна ръце до гърдите си. — Никой не се съмнява. Търсим го като свидетел на престъплението — разбирате ли? А имаме основания да мислим, че е видял всичко.

— Ами да — съгласи се старицата. — Ще ви кажа как е изглеждал, че повече да не дойде при мен. Къде ще намеря друг като него, а? Тръгна си по-рано, макар че ме предупреди. Предупреди ме, но пак трябваше да търся други квартиранти. И ми плати всичко за оставащите две седмици! Къде ще намеря друг като него?

— А не вземате ли наема предварително? — попита Володя, като почувства сякаш лек полъх в косата — признак за късмета, на който бе престанал да се надява. Квартирантът си тръгва по-рано. Но и Салуцки се връща от командировката си от Холандия с десет дни по-рано. Той го е знаел точно. Значи е стоял у тази баба срещу банката, държал се е тихо, а в това време е очаквал банкера? Не е факт, както казва Турецки, пак нещо косвено, но все пак, все пак…

— Винаги вземам предварително. — Тя сви устни. — А той искаше за три седмици.

Вярно, вярно, Салуцки изпраща факс, че ще се забави с още две седмици. А си пристига по-рано… Но това не е факт.

— Добър квартирант, каза, че ще идва често. И се разбрахме: значи после ще плати. Не беше добре с парите. Командирован, какво да го правиш?

— А той изчезна. — Володя пак излъга. — Търсим го като свидетел, жена му се вълнува у тях, на работа също. Ще трябва да го търсим.

— А нима жена му нищо не ви каза за него? — Старицата присви очи. — Тя най-добре знае. А пък аз дори не помня името му.

Фал след фал, мислеше отчаяно Володя. Затъна в лъжи, върви, че се оправяй. Бабата веднага го улавя. Тя е за следствената служба на прокуратурата.

— Тя трябва да изпрати словесния му портрет в писмена форма — рече Володя. — Но нали знаете как работи пощата.

— Да. — Бабата въздъхна и се приготви да разкаже за лошата работа на пощите с извод за сегашния живот, но Володя навреме я прекъсна.

— Помогнете! — възкликна той. — Човекът е изчезнал! Всяка минута е скъпа. Може да са го отвлекли, може да лежи някъде ранен.

— Ама не си спомням какъв беше на вид — въздъхна жената. — Много народ е минал при мен. Само помня, че не е водил никого, а плати веднага.

— Поне какъв беше на ръст? — поинтересува се Фрязин.

— Ще дойде по-висок от теб — отвърна тя и го огледа.

— С очила ли?

— Което не съм видяла, не съм. Един кльощав. Сякаш току-що идва от болница. Макар и загорял от слънцето. Носих му извара от вилата, сметана. Съседката си има собствена крава. Плащаше си човекът до копейка, не се пазареше.

— А да знаете поне с какво се е занимавал? — Володя се оклюма.

— С нищо. Все ходеше някъде, връщаше се. Не съм го видяла лично, съседката ми каза, когато да й звънна, все докладва: твоят си стои вкъщи. Не се чува и не се вижда. Да бяхте попитали нея.

Браво… — помисли Фрязин, като изстина при мисълта колко време е изгубил напразно, а пълноценният свидетел — толкова осведомената съседка — си стои вкъщи.

А през това време бе разстрелян още един човек.

В столицата всеки ден стават убийства. Но толкова професионално е голяма рядкост. Изстрелът през улицата, над колите и пешеходците ще влезе в историята на криминалистиката.

А Турецки е уверен, че двете убийства са извършени от един и същи Вилхелм Тел. Такива стрелци се броят на пръсти.

— Тя в апартамента срещу вас ли живее? — попита Фрязин и си погледна часовника.

— Срещу мен е Рая. Дори не ходете там. Тя се оплаква от мен в милицията. Този, за когото непрекъснато питаш, бе толкова тих, а тя да извика кварталния заради него. Добре, че кварталният е добър човек. Дошъл, погледнал му документите, а за какво са говорили после, не зная.

И пак сви устни.

— Така… — промърмори Володя, като се боеше да повярва на късмета си. Никога не знаеш къде ще намериш, къде ще изгубиш. — Да не бъркате нещо? При него ли е идвал милиционерът и му е гледал документите? Защо не съобщихте веднага?

— Ами не си питал. И какво, трябва ли ти квартира? Да не изтърва симферополския. И за седмица мога да дам… Ох, разприказвах се с теб, а ростовският ей сегичка ще дойде!

И като махна с ръка, забърза към перона.

Няма що — има що… Фрязин си спомни този израз на Турецки. Значи възпроизвеждаме контурите на дадения случай. Преди да тръгне да убива, килърът първо е засечен от кварталния. Показал е документите си! После, според версията на Турецки, е гръмнал още един — самия прессекретар на вицепремиера… И то като знае прекрасно, че го търсят! А той, Фрязин, когото няма кой да съжали, като последен идиот се качва три пъти на влака в Подолск, където по искане на големия началник спираха южните влакове за Москва, за да може после откачените баба̀ да го сочат с пръст на перона, сякаш е някой луд, избягал от психиатрията.

Само спокойствие. Отрицателният резултат, както и провалената версия също са резултат (формулата за самоуспокоение на неудачниците.)

Разбира се, преди да плюе и маже, трябва да поговори с милиционера и съседките. За да е чиста следователската му съвест. И да сложи една тлъста точка на този квартирант. Но това утре.

Днес вече няма никакви сили.