Фридрих Незнански
Отписаният (31)

9.

Ала Светлова седеше сред цветя — повечето от същия италиански магазин, където изтичах и аз.

Затова почти не погледна нашия букет.

Според мен повече се преструваше, отколкото всъщност бе изтощена.

— Никога не си пяла така! — възкликна Светлана и целуна подадената буза. На мен бе предложена ръка за целувка.

Не хранех илюзии. Затова ме възнаградиха с оценяващ поглед, в смисъл: откъде ли Светка е изровила това съкровище? Освен оценка, в погледа имаше и любопитство. Сигурно Светлана е успяла да й разкаже това-онова за моята особа.

— Е, аз ви оставям! — каза Светлана. — Чакат ме. Трябва да съм там след пет минути. Не се сбогувам с теб! — Тя махна на примата и изчезна зад вратата, към която напираха поклонници с поздравления.

Значи не е отложила срещата, както предполагах.

— Не мога да ви отделя повече от пет минути — съобщи Ала. — Виждате ли какво става? Лельо Шура, кажи на всички, че съм заета! Приемам поклонници! — извика на възрастната жена, която се показа на вратата. — Има време за банкета… Нека започват без мен. Нали не сте против, че ви назначих за мой кавалер, иначе няма да мога да се откача. А вие, естествено, обичате Светка?

Тя запуши, макар да мислех, че оперните солисти трябва да се въздържат от това. Или нещо не разбирам от тяхното белканто.

— Та какво сте искали да научите от мен?

— Познавате ли Сергей Горюнов?

— Да, добре го познавам. Толкова добре, че заради него се разведох с мъжа си. Като си спомня, потрепервам… А какво е забъркал? Извинете, че питам, но ми се иска да съм по-наясно. Скоро ще ме изнесат оттук. Нали чувате.

— Трябва ми като свидетел по едно дело.

— Така си и знаех, че ще се забърка в нещо! — каза тя сърдито.

— Какъв човек…

— Не го обвиняват в нищо — повторих аз. — Но би могъл да осветли някои обстоятелства по едно дело, с което се занимавам.

— Искате ли нещо от мен? — попита тя нетърпеливо.

— Защо сте се развели заради него с мъжа си? — попитах неочаквано за себе си.

— Пет минути няма да ни стигнат. — Тя се намръщи леко. — И едва ли е криминално дело.

— Горюнов се страхува, че ще го убият, както убиха другите — казах. — Затова питам.

— Страхливец! — Тя махна с ръка. — Бившият ми мъж не е способен на такова нещо.

— Не заради вас — рекох търпеливо. — Може да сте чули? Убиват влиятелни хора, дори помощници на министри. Странна история, нали? И още от самото начало, когато това започна, Сергей ни уверяваше, че също може да го убият.

— Ами да, той стана референт или някакъв там при бившия ми свекър — измърмори тя.

Аз я загледах, без да казвам нищо. Жена на сина на генерал Тягунов? Сега вече бивша.

— Какво ме гледате? — попита тя, като изтръскваше цигарата си о ръба на масичката. — Само не казвайте, че сте ме виждали да пуша. Да, бях съпруга на Павлик Тягунов. Какво ви учудва?

— Не, нищо — измърморих, — продължавайте.

— Какво да продължавам? — Тя сви рамене. — Имах там със Серьожа някои неща, казали на мъжа ми нещо не както трябва… С една дума, той се съгласи на развод и избяга от мен в Чечня. Където изчезна…

Гласът й трепна. Тя махна с ръка и се обърна.

— Те, Тягунови, имат много високо разбиране за чест. Къде ще се мерим ние… Извинете.

Тя избърса очите си, после се огледа в голямото огледало, поправи грима си.

— Извинете. Питайте каквото ви трябва. Времето ми е малко.

— Къде може да се намери сега Горюнов? Бил отишъл на Алтай. После съобщиха, че се върнал. Но не си е вкъщи. Не му е свършила отпуската. За нас представлява повишен интерес като човек, който може би нещо знае.

— Ами да, поръчковите убийства… Не можете да ги разкриете. Затова се хващате за първия срещнат. Но тук с нищо не мога да ви помогна. Не знам къде се крие. Поне на мен отдавна не се е обаждал. Но ако се обади? Как да ви намеря?

Дадох й визитната си картичка. Тя я повъртя между пръстите си. Подсвирна.

— По особено важни дела. Нещо като заслужил или народен артист?

Засмях се.

— А вие сте чудесен — призна тя. — Ще ми станете ли поклонник? Или не мърдате от Светка? Само имайте предвид, че тя не може да има обожатели като вас. Поне това знаете ли?

Премълчах. Сигурно съм имал тъжен вид, затова ми каза поверително:

— Така си стоя сама. Всички се възхищават, всички ме обожават. И всички мислят, че не могат да допрат до мен. Да се вредят. И никой не се сеща, че няма нужда от усилия — вратата е отворена! Вие, мъжете, разбирате ли изобщо от хубави жени? Нищо не разбирате! Затова има толкова самотни между тях. А мислите, че чакат своя принц… Де да беше така! Какъв ти принц! Поне да те посрещне някой след спектакъла, да те закара до вкъщи.

Тя стана, снажна, царствена, наистина може да разтрепери плахите и комплексирани мъже. Протегна ми ръката си с характерния жест, като изви китката си за целувка.

Така и постъпих. Положението ме задължаваше. Макар че какво ново научих? Още веднъж се убедих, че светът е малък. Тя е бившата жена на младия Тягунов. Вече бях чувал, но никога нямаше да помисля. Помня, че Саврански разказваше за триъгълника.

— А вашата фамилия… — попитах вече на вратата.

— Смених я — каза с изморен глас. — Не ме мъчете повече, може ли? После ще ви разкажа всичко, съвсем всичко. Но само не днес. Стига за днес. Става ли?

И тя ми подаде визитната си картичка с причудливи винетки. Поклоних се още веднъж…

На път за прокуратурата, където възнамерявах да се срещна с Меркулов, се постарах да осмисля цялата днешна информация.

За какъв дявол да си пълня главата с тези любовни триъгълници? Трябва да проверя отпечатъците от пръстите върху бутилката от кока-кола. И да ги сравня с намерените в хотел „Мир“ и в квартирата на „Садовое колцо“.

Връхлетях в кабинета си. Позвъних на Меркулов.

— Сега ще сляза — каза той.

После звъннах на Грязнов на „Петровка“.

— Имам за теб едно шише — прошепнах тайнствено.

— Не го отваряй без мен! — поръча той. — Веднага идвам. Ти все вкарваш тапата вътре.

— Току-що ми се караха заради теб! — започна Костя от вратата. — Звъниха от МВР, питаха кой е този Турецки, че да дава заповеди на милицията. Провалил си им целия план. Наложило се да гонят някакво такси… Можеш ли да ми обясниш какво става?

— Видях го — казах след малка пауза. — И дори успях да разговарям с него. А после го изпуснах. Театър, пълно с народ, жени, дипломати… Като нищо можеше да започне да стреля, да вземе заложници. Подкачаш ме, че не съм достатъчно популярен сред сътрудниците на МВР, а ти висиш по разни ненужни съвещания, докато аз хващах престъпника.

— Защо ненужни? — Той сви рамене. — Тъкмо по мое предложение главният помоли силовите структури да изпълнят точно всичко, което си им наредил. Имаше резултат.

— Ето ти резултат! — показах бутилката и шалчето. — Изплъзна ми се, но не съм останал без трофеи. А за какъв резултат говориш?

Костя хвана внимателно с два пръста бутилката и кой знае защо я погледна на светлината. Поклати глава, когато разглеждаше шалчето.

— Оперативните служители вече намериха таксиджията, който го е карал — обясни Костя. — И той им показал блока, където го е оставил. Но защо реши, че това е точно той?

— Сега ще дойде Слава Грязнов и ще видим — отговорих. После се разходих из стаята и попитах: — Някой започна ли наблюдение на тази сграда?

— Не, чакахме вашето указание — рече Меркулов и се засмя.

— Искам да я видя, сградата имам предвид.

— И как го намери? — попита, докато разглеждаше шалчето. — Както си вървеше по улицата и…

— А той вървеше срещу мен с плакат на гърдите: „Вържете ме, добри хора!“ — кимнах. — Бе дошъл на премиерата, на която и аз. Познах го по фоторобота. Един странен. Беше сам. Там всички се познават, покланят се, като се срещнат: премиера — целият театрален елит там, а той — сам.

— Каза, че се каниш да се срещаш с човек, който добре познава Горюнов?

— Така беше — кимнах. — А срещнах не само него. Срещнах убиеца. Разбира се, преживявам, че не можах да го задържа. Та според мен хич не му дремеше за тази опера.

— По какво съдиш?

— Фотороботът! — тържествувах. — Ей сега ще дойде Грязнов, как ще го наредя само! Колко нерви ми изхаби, за да ми доказва, че съм пълен идиот, щом непрекъснато се занимавам с моите версии. Пълна прилика, разбираш ли? И после, поведението. Там той беше случаен зрител. Защо е дошъл, при кого. Взех бутилката в бюфета, той пи от нея, а чистачката, която ги събираше, вдигна скандал. Той чу… И драсна.

— Какво си се лепнал за тази бутилка! — разсърди се Костя. — По-добре да беше го проследил… Добре де. Та какво научи за Горюнов?

— Нищо особено. Тук има нещо друго. Разговарях с певицата Светлова, синът на генерал Тягунов бил неин съпруг, разделила се с него заради Горюнов. Представяш ли си? Триъгълникът, за който намекваше банкерът Саврански.

— Направо да откачиш — съгласи се Меркулов. — А хубава ли е?

— Нямам думи — отвърнах.

— Тогава мъжът й може да е искал да застреля писаря. И когато започнала стрелбата, Горюнов дотича при нас?

— Това отпада — махнах с ръка. — Тя каза, че мъжът й не може да падне дотам. Не му позволява честта. Войник до мозъка на костите, вековни традиции и все в този дух.

— За нея отпада. Но за твоя Горюнов — ни най-малко. За него е актуално.

Спогледахме се.

— Чакай, да не намекваш, че в случая със Серьожа Горюнов също въртим на празни обороти? Той клепе мъжа й, а човекът хабер си няма?

— Само предполагам — каза Костя и точно тогава вратата се отвори и в кабинета се втурна възбуденият Грязнов.

— Ето ти бутилката! — вместо поздрав кимнах към целофановата торбичка на перваза. — С пръстите на този — сега кимнах към фоторобота пред мен. — Само да не се объркаш. Ще намериш и мои отпечатъци.

— Ама ти откри ли го? — Слава радостно се озъби. Ето кой истински се радва заради мен. Макар преди това да си бърше краката с версиите ми, които невинаги заслужават подобно отношение.

— Това трябва да се отбележи! — Слава възбудено потриваше ръце.

Трябва да се отбележи. Макар и за да се разширят съдовете му Погледнах Меркулов. Той сви леко рамене. Сиреч правете каквото искате. Намигнах на Слава, който без да каже нито дума, с помощта на универсалния си шперц извади от моя сейф скритата от миналия път половин бутилка коняк.

Заместник-главният прокурор наблюдаваше взлома с подчертано спокойствие. Знаеше прекрасно: това не са безобразия в името на работата, а заради нея. В добре възбудено състояние Грязнов получава озарение и догадките му вървят като на конвейер.

— Това ли е синът на генерала? — възкликна той, като прекъсна печалния ми разказ как в ръцете ми е попаднало шалчето, да го вземат дяволите, и прочутото шише от кока-кола.

— Кой е син на генерала? — уморено попита Костя, макар да изпи с нас за компания съвсем мъничко. Колкото един напръстник. — За Горюнов ли говориш?

— Не! — възрази Слава темпераментно. — Как не разбирате — този, който е избягал! Затова ти се е сторил познат, защото видя снимката му в неговото лично досие! Забрави ли? — Той ме потупа фамилиарно по рамото.

Гледах го и мигах. Току-що двамата с Костя, а преди малко с Ала Светлова отхвърлихме с негодувание такава възможност. А сега Слава отново ни пробутва някаква съмнителна версия… Малко ли версии се провалиха, спукаха се беззвучно, като сапунени мехури?

— Но ти виж снимката му — не преставаше Грязнов. — Покажи фоторобота на баща му или на бившата жена! Показа ли го?

— Засега не — отвърнах. — Според мен стига сме се занимавали с него? — попитах Меркулов.

— Ето ти обяснението защо е отишъл на опера! — Слава замаха с ръце. — Все пак жена му пее. Може ли бившият мъж поне отдалеч да погледне бившата си жена, която продължава да обича?

Има ли такова право? И затова е отменил стрелбите през този ден. А пък утре, ще видите, ще се заеме със старото!

Ние притихнахме. И тримата. Според мен Слава се изплаши от това, което току-що издрънка. По-точно предрече.

Костя стана.

— Бутилката ще почака — каза той категорично. — Хайде да отидем още сега да видим онзи блок, в който според разказа на таксиджията се е скрил. И ако наистина…

Спомних си досието му, постарах се да си спомня снимката, която видях в него. Сега, естествено, ми се струва, че прилича на фоторобота. Щом съм си внушил. Снимката няма да ни избяга. Още утре ще сверим. А сега трябва да погледнем онази кооперация, Костя е прав.

Седяхме в колата, с която долетя Грязнов, и мълчахме, преживявайки събитията от днешния ден. Получи се като във войнишкия виц, ако изпуснем цинизмите, ще остане — отначало нищо, нищо, а после една хуубава…

След час пристигнахме пред кооперацията. Погледнах тъжно тази грамада с хиляди светещи прозорци. Слава се подсмихна.

— Няма нужда да обикаляме из апартаментите! — Той махна с ръка. — Ще отидем да погледнем дали има двор с два изхода. И дали има пожарна стълба от покрива? Или мислите, че е по-глупав от вас? Тази кооперация е отвличаща маневра. Та той е служил в Чечня! Ами да!

Ние с Костя си замълчахме. При нас дойде Володя Фрязин заедно с две момчета с радиостанция. Премръзнали като шушулки. Володя направо тракаше със зъби. Пак се сетих за майка му. Току-що спаси сина си от простуда, а тези дебелокожи началници пак натириха момчето й на студа и влагата.

— Поне да беше се облякъл по-дебело — подметнах на Володя, колкото да кажа нещо. — Защо не наблюдавате поне от колата.

— Оттам не се вижда всичко — възрази той.

— Ще има ли смяна? — попита едно от момчетата на Грязнов.

— Откъде? — въздъхна Грязнов. — „Трал“ още не е отменена. Питайте началника — той кимна към Меркулов — ще отмени ли акцията и ще престане ли да ви простудява.

— Обърни се към министъра си — тросна се Костя. — Никога не взема от дума… Добре де, до утре всички сте свободни. Обектът вече знае, че го следят. И няма да се покаже току-така.

— От тази кооперация е голям кеф да стреляш по банкери и пресаташета — рече Слава. — Ей от онази капандура.

Погледнахме натам, където показваше. Наистина, по-добро място не може да се измисли. Огромна гола поляна отделяше блока от шосето. Нататък покрай шосето са елитните блокове. Излиза някой главен да се разходи с породистото си куче… И изведнъж пада. Докато се разтичат да видят откъде е изстрелът, къде е „Бърза помощ“, къде е милицията… и влакът, сиреч снайперистът, заминал, няма следи.

— Кой живее в тези кооперации? — попитах момчетата.

Не знаеха.

— Утре сутринта се поразходете из апартаментите, попитайте дали не е живял някой под наем… покажете фоторобота. Какво друго? — Слава сгъваше пръсти. — Изобщо разпитайте.

Жалко за изгубеното време. Отвратително чувство, на което не бива да се позволява да премине в съзнание за безизходност.

— Утрото е по-мъдро от вечерта — каза ми Костя, когато се качихме в колата. — Не се терзай!

— Не мисли, че е бил в ръцете ти — добави Слава. — Направил си каквото си могъл. Сега поне знаем кого гоним.

— Утре ще научим, утре — рече меко Меркулов. — Според теб какъв е тоя сантиментален килър, който отменя акцията, защото жена му имала премиера в театъра? Съмнявам се. Трябва още веднъж да се огледат нещата.

— И да изясним защо живее с документите на друг човек? Защо се мотах из Алтай? Да не би да си нямам друга работа?

Въпросите на Слава останаха без отговор.