Фридрих Незнански
Отписаният (8)

7.

Преди да стигнем в Лужники, трябваше да преодоляваме натовареното движение, да заобикаляме, а там не намерихме веднага будките, които търсехме.

Днес там продаваха някакви смугли тъмнокоси мъже. Какво значи „някакви“? Сигурно са от Баку, те са задружен народ. Няма да пуснат външен човек в своята „коза ностра“. Засега вярват на хохлушките.^[1]

Погледнах пребледнелите лица на момчетата. По-точно — сивите им лица. Да пият толкова и да се занимават дявол знае с какво, вместо да откарат стоката вкъщи…

Отидох до будките, показах си удостоверението. Посрещнаха ме спокойно. В очите на немлад азербайджанец се четеше само: колко? И дори нетърпение: писна ми от вас! Толкова много ченгета се мотаят наоколо. Трябва на всеки да бутнеш. Ония поне ги познава, знае на кого колко. А нас ни вижда за първи път.

— При вас са работели Океана и Люся — започнах аз, — къде са сега?

Отначало въздъхна облекчено, после извъртя една къдрава псувня.

— И вие ли ги търсите? — попита той, като си пое дъх. — Избягаха, кучките! Затуй съм застъпил да продавам! Това сега младеж ли е, я ми кажи?

Говореше почти без акцент, само като псуваше, акцентът се усилваше.

— Какво са направили? — попитах аз. — Избягали. Само това ли?

— Как „само това“? Защо „само това“? — Моята недосетливост го възмути. — Отмъкнаха стока, пари! Работиха до полунощ, звънят ми: чичо Рустам, утре да ни платиш…

— Кога стана това? — попита Володя. — Не помните ли в кой ден от седмицата?

— Застъпиха в сряда, а в четвъртък бяха духнали — отвърна чичо Рустам.

Всичко съвпадаше. Момичетата изчезват, след като ограбват всички присъстващи без мен и Володя.

— Ама шантонерки, а! — повтори любимата си думичка Дмитро.

— А знаеш ли къде живеят? — попита тихо Володя.

— Откъде да знам? Обаче ще ги открия вдън земята да са! — и той сви юмруците си.

Като гледахме решителността му, не се съмнявахме. Но защо да се задълбаваме? Още като приближавахме тези самотни будки, забелязах, че в съседните също лъщят кръглите муцунки на подобни момичета. Не е възможно да не знаят нищо!

— Стойте тук — казах на Володя и чичо Рустам.

Избрах най-миловидната и замислена госпожица, в която нямаше и най-малък признак на поквареност. Такива още гледат мъжете като потенциални поклонници. Поисках й бутилка водка, повъртях я в ръце. Правена е в някое мазе. Не по-далеч от съседния квартал.

— Ей, какво толкова разглеждате? — напевно се обади тя. — Всички вземат и идват да повторят.

Не се съмнявах. Не съм виждал по-евтина водка.

— Имаш ли лиценз? — поинтересувах се аз. — И сертификат?

Тя машинално погледна кокетливо.

— Такъв виден мъж, а не вярва…

Показах й картата си. Засега „Главна прокуратура на Руската федерация“ действа безотказно.

Очичките й се закръглиха, а личицето — тъкмо обратното — източи се. Аха да заплаче. Или да повика чичо Рустам.

— Ами паспорт имаш ли? Разрешение да живееш в Москва?

Сигурно е просрочено. Но аз не се интересувах от това.

— Ах, по-добре вземете безплатно… — изхлипа тя. — А кой ви каза?

— Подкуп на длъжностно лице! — подсвирнах аз. — По-точно — опит за подкуп. Е?

Тя мълчеше.

— Помниш ли Океана и Люся? — попитах полугласно, като реших, че е готова да даде правдиви показания. — Нали продавахте заедно?

— Те ли ви казаха? — устицата й се поотвори от собствената догадка, не подозираше, че съм я провокирал.

И на мен ми беше противно. Наклепах другарките й. Още не е факт, че са крадли. Но съм свикнал да работя оперативно, по горещите следи. И в дадения случай следите не са напълно изстинали.

— Пикли! — рече тя възмутено.

— Те са окрали чичо Рустам! — налях масло в разпалващия се огън на възмущението й. И номерът мина.

— Подлюки! — изтърси на украински. — А изглеждаха такива честни и порядъчни.

— Трябва да ги намерим — казах сурово. — Къде живеят?

— Ох, забравих, някъде на „Садовое колцо“…

— Адреса, имаш ли домашния адрес? — продължавах да питам и да разглеждам бутилката.

— Не са ми го давали… — Тя сви пълните си рамене. — Тук има нейни землячки, працуют… работят — поправи се тя и страхливо ме погледна. Значи и предишните милиционери са искали да се говори на руски. Интересно, какво ли са искали още?

— Върви го намери! — заповядах аз. — Аз ще те почакам тук. Нито дума за мен! Разбра ли? Иначе ще изпратя бутилката за експертиза, а теб по етапния ред — към родината. И ще ти сложа печат в паспорта, че вече няма да можеш да припариш насам.

Сам на себе си бях противен. Плашех наивната, още чиста девойка. Намерих кого…

Тя кимна с готовност и изхвърча от будката.

— Поне заключи! — извиках след нея.

Тя се върна, заключи с треперещи ръце вратата, като ми се усмихваше благодарно и същевременно изплашено. И затича между сергиите.

Погледнах тъжно след нея. С какво трябва да се занимавам! И аз, и тя. Винаги мога да се самосъжаля. Стигнал съм дотам, че сплашвам младите момичета. Но на нея сега й е времето да пее песни, да прави вареники4 с вишни, да се разхожда с младите парубки5 край езерото.

След пет минути дотича запъхтяна. Подаде ми парченце амбалажна хартия с ръбести краища, на което набързо бе написан адрес: Хмелницка област и така нататък.

Това „и така нататък“ ме засягаше най-малко. Канех се да получа своето за това късче хартия.

— Услуга за услуга — казах на момчетата. — Получавате интересуващия ви адрес, щом започнете да си спомняте какво сте видели или чули в деня, когато сте се преместили в тази квартира.

Те се спогледаха по навик. Свикнали са да работят двамата. А се спогледаха, с надежда впиха очи в хартийката с адреса, която аз размахвах под носа им.

Връщахме се с колата към кооперацията на „Садовое колцо“, впрочем тя е близо до институт „Склифосовски“ Нашите стажантки свиваха обидено устни. Отстраних ги от разговорите на пазара, а те толкова искаха да загладят положението, да изкупят вината си, да докажат… Използвах готовността им след десет минути, като им наредих да обходят останалите апартаменти. И те изпълниха задачата за половин час, докато ние беседвахме с момчетата в кухнята.

— Момчета! — набивах в главите им с цялата убедителност, на която съм способен. — Сигурно сте се нагледали на видео и затова ви се струва, че очаквам да ми разкажете за един свиреп мъж с огромна винтовка с оптически мерник. Когото сте срещнали, като сте изхвърляли кофата с боклука. Може би ще си спомните нещо странно, необикновено, което ви е направило впечатление? Това са хора, имам предвид килърите, които не са като другите. Могат да се разхождат с кепе и шлифер, да не правят впечатление, да бъдат обикновени. Но как се държат? Какъв е погледат и изражението на лицето, когато се срещат погледите ви? Разбирате ли за какво ви питам?

— Може да са стреляли от преминаваща кола? — предположи Микола.

— Изключено — въздъхнах аз. — Винтовката е достатъчно голяма, ще стърчи от купето, но дори да се стреля от задната седалка от противоположната врата — пак е много трудно да се уцели. При това входният отвор говори, че е стреляно все пак отгоре. Поръчковите убийства се извършват на сигурно. При неуспех жертвата щеше да стане ужасно предпазлива, щеше да се заобиколи с телохранители. Затова се стреля в упор, а майсторите на снайперската стрелба, които при това искат да изчезнат благополучно, заемат удобна позиция. Не ви чета безплатна лекция, за да попълня багажа ви от знания, ако решите да се заемете с това. Трябва да знам какво сте видели или чули онзи ден.

— А защо точно ние? — попитаха в хор.

— Защото се намирате в „горещата точка“ — до мястото, откъдето е стреляно. Само вие можете да ме изведете на правилната следа. Така подсказва следователската ми интуиция.

И пак размахах пред тях хартийката с адреса на момичетата.