Фридрих Незнански
Отписаният (30)

8

Забравих да кажа: след последното убийство, което също ми стовариха, вече цяла седмица из Москва се провеждаше операция „Трал“.

Търсеха нечувания убиец. Проверяваха през най-гъсто сито гари, общежития, бардаци, казина, ресторанти. Ченгетата на Грязнов работеха денонощно. Сега горките помощници на силовите и другите министри бяха заобиколени от цивилни телохранители, сякаш те са шефовете. По-глупаво не можаха да го измислят, така казах и на Костя. Напротив, ако съдим по концентрацията на цивилни агенти, нашият килър може да разбере, че вярно е избрал следващата си цел. Ще могат ли да опазят поне някого, дори самия президент от снайперисткия изстрел в главата от покрив на разстояние триста метра? Няма да могат, а виж килърът няма да пропусне.

Меркулов не обърна внимание на суетнята. Тази операция не го засягаше. Следствието не търпи шумотевица. Това е инициатива на вътрешния министър. Сякаш се отчиташе пред президента и премиера: взети са мерки. Правим каквото можем в борбата с престъпността, заляла Русия.

Разказвам това, защото хората се трепят, а аз в същото време се разхождам с нов мерцедес с валутна проститутка.

Отиваме двамата на премиера в оперния театър. Останалото — дом, семейство, задължения — е оставено на заден план.

Светлана е на кормилото, аз съм седнал отзад, почти съм невидим отстрани, но когато младоците с милиционерска униформа спират колата и подсвиркват, докато надничат в купето, се налага да показвам картата си.

Те пак подсвиркват, вече по друг начин, козируват, което не мога да понасям, и ни пускат. Така, със спиране и задръствания по пътя, за малко да закъснеем за началото. Не само ние.

— После ще ви запозная — каза Светлана загрижено. — В антракта. Ще ви заведа при нея, там ме познават.

Исках да й отговоря, че мен и така ще ме пуснат, хем едва ли ме познават, но се въздържах. Намерих с какво да се хваля.

Да бъдеш на опера с нея е също толкова трудно, колкото и на конкурс за красавици. Всички се кокорят. Но поне тук никой не я взема за прима, не тича за автографи. Прекалено е хубава, че на това отгоре и да пее.

Мъжете се натискаха край нас, макар да не бяха сами, опъваха шии, обръщаха се, но Светлана не се трогваше особено. Беше свикнала да е в центъра на вниманието. Беше се изхитрила да не гледа никого, с никого да не се сблъсква, понеже всички отстъпваха пред нея и й правеха път.

Затова поведението на един мъж, който се изпречи на пътя ни, ми се стори странно. Не се стараеше като другите да попадне пред погледа й, напротив, обърна се, дори прекалено бързо и се отдръпна встрани.

Това ми се стори странно. Строен, висок, млад… От какво се изплаши? Че тя ще го забележи? Ще го познае? Сега се обърнах аз, за да го разгледам. Стори ми се някак познат. Видях отново лицето му за част от секундата, не повече, когато се извърна отдалеч към нас, за да изчезне веднага зад гърбовете на пристигащите зрители.

— Познахте ли някого? — попита Светлана, защото сега аз въртях шия, не гледах нея, както нормалните мъже, а в друга посока.

— Сигурно съм се припознал — отвърнах, като я гледах. Сега да ме видеха моите роднини, познати, началници и колеги. Интересно кого от изброените най-малко бих искал да видя? Разбира се, че началството. То не прощава такива работи. Излиза, че той, началникът, трябва да ходи на театър със законната си съпруга, а този — с млада красавица, след като е оставил жена си вкъщи? Пред жена ми по-лесно ще се оправдая, отколкото пред тях.

Все пак кого видях? Явно нито един от гореспоменатите. Това не ми е за първи път. Ту съм гледал фоторобота на предполагаемия убиец и никак не си спомням на кого ми прилича, ту съм видял някакъв младеж, по-точно мъж, и също ровя из паметта си, без да се надявам вече на нещо. Склероза ли е това, или само нейното начало?

В такива минути мислено си припомням телефоните на познати, които знам наизуст. Това успокоява, защото си ги спомням без грешка. Трябва да се вярва на паметта. Щом си записвам някой телефон, вече не мога да си го спомня. Ако съм се постарал да запомня, благодарната за доверието памет услужливо ми го напомня.

По-зле съм със зрителната памет. Вече за втори път не мога да си спомня къде съм виждал това лице…

На първия ред на партера — къде другаде седят такива важни личности като нас със Светлана — малко се поуспокоих и дори се поотпуснах, като затворих очи. Хубаво се размишлява на фона на приятна музика. Добре съм се подредил тази вечер. Другите, както казах, в кишата, в лошото време гонят убиеца на няколко значителни държавни лица и гледат фоторобота, а аз блаженствам тук, слушам си Доницети до една прекрасна като сън жена, която мога да докосна всеки момент, за да се убедя, че не е сън.

Мисля, че разбрах причината за безпокойството си. Фотороботът. Този тип по нещо напомня за него… Мнозина в залата напомнят фоторобота — млади, стройни, с правилни черти на лицето. Всички ли да подозирам? Така можеш да превъртиш. Вече започва да ми се привижда. При това младежът е с друга прическа и с малки мустачки. Тоест не че не прилича, а се държи странно. Първо, като видя Светлана, се обърна. И какво? Може да е женомразец. Не, по-скоро не искаше да го познаят. Това е по-близо до истината. Второ, дошъл самичък на оперната премиера. Аз не отивам сам, ако ще да ме позлатят!

А може да се е криел от мен, а не от Светлана? Надигнах се, огледах се с надеждата да го видя още веднъж. Само че как да го видя? Море от лица. Зашъткаха ми и аз седнах послушно.

Светлана ме погледна внимателно:

— Нещо не е наред ли?

Свих рамене, за да се успокоя. Виновна е моята дяволска работа. Готов съм да подозирам всички наред.

И тогава на сцената се появи нейната позната, същата онази Ала. Разнесоха се аплодисменти. И аз заплясках вежливо. Още повече че ми напомняше по нещо седналата до мен Светлана. Същата стойка, същата одухотвореност. Макар характерът на заниманията явно да е друг. Мислех, че не може да има нищо общо между една оперна прима и валутна проститутка, а то!

Понякога ми се струва, че Светлана се занимава с благотворителност от съжаление към нас, мъжете. А ние, стари пръчове, за благодарност й лепим унищожаващи етикети. Древните гърци са разбирали тези работи. Великият Перикъл се е оженил за хетерата Аспазия, на която се покланяли най-добрите хора… Сега почти не виждах какво става на сцената. Сякаш гледах през водната глъбина. Сигурно това е прекрасно. Струваше си само да погледна седящата до мен Светлана.

— Не ви ли харесва? Не ви ли е добре? — попита загрижено тя, когато музиката най-сетне стихна и завесата падна, закривайки сцената.

— Трябва да изляза — извиних се аз, като станах и се заоглеждах.

Вече ми бе все едно как изглеждам и какво тя мисли за мен. Сигурно в този момент приличам на ловджийска хрътка, усетила плячката и заемаща стойка.

— Да вървим — каза тя и ме хвана под ръка, макар да исках да остана сам в този момент.

Но щом се мярна лицето на младежа, аз я дръпнах след себе си.

Всички отиваха накуп към бюфета, като обсъждаха премиерата, колко е успешна или не, а аз с целия си вид показвах нетърпение. Току-виж съм отблъснал най-прекрасната от всички жени и съм хукнал неизвестно след кого.

Тя ме гледаше тревожно. Забелязах го бегло, понеже през цялото време гледах стригания врат на младежа, който сега беше няколко глави пред мен.

— Нали искахте да се отбиете при Ала — напомни Светлана. — Да не сте забравили? Кого видяхте там, може ли да ми кажете?

Какво значи доброто възпитание? Не се обижда, не заема позата, която би заела жена ми. Също и Лара… Тя само е загрижена от това, което става с мен.

— После… — поставих дланта си върху китката на ръката, която ме държеше. — След спектакъла.

— Но после ще бъда на друго място. — Най-накрая тя се обиди.

И околните ме гледаха осъдително. Може ли да се обижда такава красавица! Не бива, граждани, знам, че после ще съжалявам. Но тази моя триж проклета професия! Нищо не мога да направя със себе си. Сигурно моите предци са били запалени ловци. Когато са виждали дирите на мамут, са забравяли за всичко. Дори за жените си. А аз видях не следи, а май самия мамут, който развали реномето ми, репутацията ми, да не говорим за централната ми нервна система!

Моите прадеди не са сънували и в най-страшния си сън, че техният потомък ще лети така по излъсканите стълби, водещи към бюфета, за да не изтърве плячката си. Пред която после най-вероятно ще трябва да се извинява. Но нищо не може да се направи. Една карта върви само пет минути. А моята петминутка вече свършва. Или ще идентифицирам този гад, или…

Почти избутах Светлана, за да успея да се наредя на опашката в бюфета след него. И едва тогава се озърнах за нея. Тя ме гледаше с прехапани устни. Сигурно друг път не й се е случвало такова нещо. Първо разорих момичето с пет зелени стотака, сега го зарязах само заради една бира в бюфета!

Тя се обърна рязко и си замина. Бях готов да потъна в земята. Но не можех да изоставя младежа. Трябва да знам и да видя кой е, що е, откъде и накъде е. Заради това сега хиляди милиционери проверяват, бдят, търсят, сравняват. А той — пред очите ми! Всички служби за сигурност и правов ред са на нокти. Костя опира пешкира заради моето отсъствие. А аз, граждани, изобщо не отсъствам! Аз присъствам и още как!

Той се обърна неочаквано към мен, та дори потръпнах от изненада.

— На опашката ли сте? Ще се върна след малко — каза вежливо мъжът.

За първи път го видях очи в очи. Само допреди минута ми изглеждаше правдоподобно, че се изплаши, като ме видя, и затова се дръпна настрана. Сега обаче тази версия се оказа нелепа. Явно не ме познава. И му е все едно кой съм. Само да го запомнят, когато се върне пак на опашката.

Успях да огледам обветреното му лице с малък, достатъчно скорошен белег около основата на носа. А главното — очите, които гледат открито, безжизнено, без да мигат. Твърде много приличаше на фоторобота. И аз бях готов да се закълна, че съм го виждал по-рано някъде, но да пукна, ако се сещам къде.

Постарах се да изглеждам равнодушен. Вдигнах рамене. Значи ваша работа. Беше безсмислено да го задържам по някакъв начин. Сътрудниците на милицията бяха поне на стотина метра оттук, под дъжда, не по-близо. Сам нямаше да мога да се справя. Бе висок, як, жилав. Сакото му, доста старо, се мяткаше на него като на закачалка, макар в раменете да му бе по мярка. Сякаш го е облякъл след тежко боледуване.

Помислих, че главното сега е да не го изплаша. Бе сам, което е доста странно. Все пак е млад, достатъчно привлекателен. За какъв дявол е тръгнал на старинна опера, на младини аз ходех на такива само по настояване на жена си? Да не се крие именно тук, сред театралите? Трябва да запомня. Търсят го из казината и нощните клубове, из всички увеселителни заведения. Смята се, че килърите бързат да изхарчат там спечеленото. А той е тук, сред каймака на обществото, ако е все пак същият, когото търсим!

Вече мина една седмица, а още няма известия, че са гръмнали някого. Няма новини за мокро дело. За ликвидиране. Или както на него му харесва да се изразява.

И тъй, стоях, пазех му ред, не смеех да се обърна, за да видя дали не е избягал. Стоях и се проклинах, като си спомних как съвсем наскоро се отказах от мобифон.

Бяха ограничено количество, само десет за нашия отдел, смятах, че телефоните трябва да се дадат на оперативните служители, на тези, които пътуват, и на всички млади сътрудници, които ме гледат умолително.

Само да се върне! — молех Всевишния. Нека вземе чаша, бутилка или кутия с бира… А аз ще го проследя. Няма да изпусна случая.

— Аз бях тук — чух гласа му, обясняваше нещо на чакащите зад нас. — Попитайте господина…

— Да, излезе за малко някъде — казах на свой ред аз и се обърнах. — Сега може ли аз да ви оставя да ми пазите реда.

Той кимна сдържано, по военному. Забележителна стойка, завидях му, като се оттеглях. Като го гледаш, неволно си глътваш оформящото се коремче…

Излязох от опашката. Пред нас имаше още десетина души. Така че имах съвсем малко време да намеря телефон и същевременно да не го изпусна от очи.

Наблюдавах го отдалеч. Имаше меки, еластични, точни движения. Нищо излишно. И все пак се отличаваше сред останалите с явната си нетеатралност. Като стигна до бара, той се озърна, сякаш търсеше човека зад себе си.

— Какво ще вземете? — попита нетърпеливо продавачката.

— Една кока-кола.

— Само това ли? — попита разочаровано тя.

Стоях на няколко крачки по-назад и се криех зад посетителите, чаках момента да му взема чашата. Или шишето, все едно. Понеже с моите скромни възможности няма да мога да го задържа. Само ще го изплаша. Докато търся телефон, докато обяснявам на тукашното началство кое как, той може да офейка. Може пък да не му е харесала операта.

Тогава защо да стои излишно? Особено като има толкова работа. Например вече мина една седмица, а той още никого не е гръмнал…

Той си доизпи колата и тръгна след публиката към залата, още повече че удари вторият звънец. Аз се засилих към масичката му с празната бутилка. Оставените върху бутилката отпечатъци бяха най-ценното нещо за мен. Поне в този момент.

И точно тогава към масичката се приближи чистачката с количката, в която събираше съдовете. Грабнах бутилката, изпреварих я буквално за миг от секундата. Тя ме загледа смаяно.

— Гражданино, оставете шишето на място! — извика високо, показвайки скандалджийски характер — оформен по опашките и в общите комунални кухни. — Веднага го оставете, на кого говоря! — извика тя, понеже скрих плячката зад гърба си.

Хората се обърнаха към нас. Някои спряха и с недоумение ме загледаха.

— Пияндурници недни! — гърмеше гласът й под сводовете на храма на изкуството. — Само бутилки събират! Стигнаха вече и до театъра!

Моите пет минути свършиха. Дали той чу, или не можа да чуе? Това вече не можех да знам.

Разбирах, че ако е нащрек, ще трябва да стои настрани от публичните скандали. Още повече като става дума за някаква бутилка. Дали за същата, която току-що е държал? Може, дори е сигурно, че ме е видял в епицентъра на скандала. И е съобразил едно-друго. И значи повече няма да го видя. Поне днес. Но няма да дам на никого неговата бутилка!

Стоях и мълчах, докато гледах как идват към мен тукашните администратори, подкрепени от постовия милиционер.

Оставаше да ги дочакам спокойно. И да се боря до последно за бутилката, колкото и смешно да изглежда…

После видях Светлана. Стоеше и ме гледаше под вежди. Също се стараеше да разбере какво става.

Показах им картата си. Милиционерът проверява втренчено няколко пъти снимката ми. Чистачката гледаше и също проверяваше през рамото му.

— Съобщете на вашите хора да обградят театъра — казах аз.

— Да не сте луд! — каза администраторът, май най-главният. — Имаме премиера! Тук е дипломатическият корпус, дипломати, министри…

— Тук е един убиец — прекъснах го аз, — да не искате голям скандал със стрелба?

— Искам да го оставите да си отиде спокойно — настоя той с тон, който не търпи възражения. — Ще го задържите на друго място. Тук трябва да е тихо. Без стрелби. Разбрахте ли ме? — Това го каза вече на милиционера.

Онзи сви рамене и ме погледна.

— А бутилката защо ви е? — попита чистачката.

Не отговорих. Спуснах се бързо към изхода. Милиционерът тичаше след мен.

— Мина ли току-що оттук един висок мъж с белег на носа? — попитах възрастния пазач.

— Ами мина — кимна. — Обличаше се в движение, изтърва си шалчето. Викам му: шалчето, шалчето си изпуснахте! А той не чува. Скочи в едно такси и замина. Няма да ви лъжа, не видях номера!

Взех шалчето. Повъртях го в ръце. Ползата от него… Впрочем още не всичко е загубено. В Москва няма толкова много таксита. При желание, ако не е слязъл, може да се намери.

— Свържете се с шефа си, само че бързо! — казах аз.

Милиционерът забърбори нещо по радиостанцията си. После ми подаде слушалката.

— По повод на операция „Трал“ — казах аз. — Спешно да се намери и задържи такси с неустановен номер. Издирваният престъпник се е качил в него преди около пет минути до театър „Станиславски“ на „Пушкински“. В коя посока тръгнаха?

— Към… — той махна неопределено с ръка.

— Към околовръстния булевард — преведох жеста му. — Облечен е… — Пак погледнах портиера.

— С палто, тъмно такова, кожено. Без шапка.

— Облечен с кожено палто, черно, с гола глава. Напълно съответства на раздадения портрет.

— И без шал — подсказа портиерът.

— А вие кой сте? — попитаха по радиостанцията.

— С вас разговаря следователят по особено важни дела Александър Турецки. Не губете време! Може да смени колата. Вашият сътрудник, който ми даде радиостанцията, ми прегледа документите.

— Я ми го дайте. — На другия край на ефирната връзка явно не бързаха.

Разбирах, че шансовете са малко. Е, може да се затворят всички подходи към околовръстното шосе. Да се спрат всички таксита. Но той не е глупак. Вече е слязъл и е стигнал до жилището си с обществения транспорт. Бутилката от колата, извоювана в неравната битка с чистачката, плюс шалчето — това е всичко, което имам. Не е малко, но не съм направил главното: не успях да задържа заподозрения.

Влязох в театъра. Светлана стоеше още горе и ме чакаше. От нея може да излезе чудесна съпруга. Щом спътникът й се държи по този начин, значи не е възможно по друг.

И отново, за кой ли път, ме хвана под ръка. Мълчаливо, сякаш нищо не се е случило. Притиснах лакътя й.

Свела поглед, тя вървеше с мен през редицата от любопитстващи служители на музата.

— Говорих с Ала — каза тя, когато влязохме в залата. Операта ехтеше с пълна сила. — Ще ви чака след края на спектакъла.

Седях до нея, не чувах почти нищо и не се стараех да вникна какво става на сцената. Трябваше да разбера какво става с мен.

Днес си поставих оценка „много добър“. Всичко можеше да стане много по-добре, ако не беше тази пъргава чистачка. По-точно, ако й плащаха нормално и тя не събираше стъклен амбалаж.

Седях и чаках кога ще утихнат страстите на сцената, а моите ще се разпалят. Не исках да мисля, че всеки момент Светлана ще си отиде. Щом оперната прима, която познава Горюнов, ни чака, напълно е възможно да отложи определената за „Метропол“ среща.

— Ето ти пари. — Тя ми подаде сто долара. — Иди тук зад ъгъла и купи цветя… Само че бързо! — И се намръщи, явно очакваше протеста ми. — Всичко знам за твоята заплата, знам, че я даваш на жена си. Това е от нас двамата. Само чайни рози, нейните любими, и най-големия букет. Трябва да стигнат…

Тъкмо ръкопляскахме, изправили се бяхме заедно с всички, а тя ми говореше всичко това на ухото с тон, който не търпи възражения.

Към сцената летяха цветя. Певицата ги хващаше…

Погледнах в програмата. Ала Светлова, заслужила и прочие. Какво общо може да има с бившия писар на полка?