Фридрих Незнански
Отписаният (28)

6.

Лично се обадих на Меркулов, без да чакам дежурното му позвъняване.

— Трябва ми твоята санкция за подслушване на телефонните разговори, тоест на телефона на Сергей Горюнов — казах аз.

— Нали е заминал.

— Ще се върне някога — рекох. — Слава изпрати момчетата си в Барнаул. Може Горюнов да е някъде там. Трябва на всяка цена да бъде намерен.

Костя се замисли.

— Той все пак е помощник на заместник-министъра на отбраната. Може да води какви ли не разговори от военен характер.

— Нямам предвид служебния му телефон. Говоря ти за домашния. Няма право да води неразрешени разговори по личния си телефон.

— Защо, това ли е единствената нишка, която води към разгадаване на тайнствените убийства?

— Не е изключено. Най-вероятно Прохоров няма нищо общо. Не са открити негови отпечатъци нито в квартирата, нито в хотела. Фотороботът има малко общи неща със снимките му. Ако не си е правил пластична операция, естествено, като си е изменил лицето и дактилоскопичния рисунък на пръстите.

— Беше ли на мястото на последното убийство? — попита той.

— Естествено. Вече направих оглед. Самолично — поясних. — Видях и разгледах отдалечената къща, от която е стреляно и никой не е чул изстрела. Не намерихме никакви следи и веществени доказателства. Работили сме цяла нощ. Експертите се занимаваха с куршумите и пръстите. Засега в делото фигурират две винтовки, трета не се е появила.

— Научи ли нещо за Салуцки? — попита Меркулов.

— Събрахме информация. Както по следствен, така и по оперативен път. Но няма нищо, което да води до разгадаване на тайната. Нищо ново.

— Фрязин върна ли се?

— Чакаме го всеки момент. Но се съмнявам, че ще добави нещо ново. Това ли е всичко?

— Нали ти ми се обади! — засмя се Костя.

Той винаги чувства настроението ми, както никой друг, а в дадения случай то е повече от отвратително. Сякаш си се изправил пред гладка стена, на която трябва да се изкатериш. И търсиш, налучкваш най-малките издатини или дупки, за да се хванеш за нещо. Той знаеше, че в такива минути отчаянието, преминаващо в паника, може да ти попречи да размишляваш спокойно.

— Не падай духом!

— А по корем! — продължих аз. — До довечера ли?

Вечерта трябваше да се явим при главния прокурор и да доложим резултатите от следствието. Издейства ни две седмици — нито пресата, нито някой друг ни пречеше да работим. Само толкова. Две седмици — двама покойника. Такава е равносметката. Такава е хронологията.

Погледнах си часовника. Къде е Володя Фрязин? Вече не чакам куршума му така, както самия него. Спомних си интелигентната му майка, когато крещях на ония фашисти националисти, и си представих как ще ме гледа с ням укор. И ще ми предложи чай — на мен, виновника синът й да се окаже заложник.

А после? Неслучайно Костя попита за Салуцки. Какво може да го свързва с убитите помощници? Не говоря за бандита Садуев и фашиста Меланчук. Хубава компания…

Намерих номера на банкера Саврански и позвъних.

Изглежда, се обади Сонечка и попита с плачлив глас:

— Кой се обажда?

Много домашно звучи. Изобщо у Саврански винаги се чувстваш като на гости на вилата. Току-виж ти предложил домашни пантофи.

Какво ви казах, много несъвременен банкер. Затова не му дава сърце на килъра да стреля. Пък и защо да убива този вечно примижал пинтия, мъдрец и добряк?

Веднага позна гласа ми.

— Александър Борисович, правилно ли ви разбрах? — попита той.

— Правилно — отвърна по същия начин. — Мислех, че сте ме забравили.

— Как ще ви забрави човек — добродушно отвърна, — не се срещаш всеки ден с интелигентен милиционер.

— Аз изобщо не съм милиционер — прекъснах го, — сбъркахте ме с някого.

— Е, прощавайте, ако греша, макар да не може да отречете, че веднага познах гласа ви. Искахте да ме питате нещо?

— Да се посъветвам, няма да ви отнема много време.

— По телефона ли искате или тет-а-тет?

— Последното е за предпочитане — отвърнах.

— Щом е последното, значи не е първото — въздъхна той. — Ако дойдете след половин час, ще открадна за вас двайсет минути във времето, когато обядвам. А обядвам в определен час, както ми препоръчва лекуващият лекар, сигурно не съм ви разказвал още за него…

Чудно нещо как чувства времето, мислех си, докато пътувах към него.

— Не мога да проумея какво свързва всичките — казах на Саврански, когато племенничката му Сонечка излезе и отнесе двайсет долара и обещанието на вуйчото да се разори в най-скоро време.

— Виждате ли, Саша… Ще ми разрешите ли да ви наричам така? Виждате ли, често хората са свързани от интересни обстоятелства. Това, което ми разказахте, не ме учудва много, честна дума. Но ако с убитите помощници на министрите има някаква яснота… макар че е трудно да се разбере каква. Те не са властта, те са край властта. Не носят отговорност, затова ръцете им са развързани. Могат тихомълком да направят повече от шефовете си, които са принудени да действат открито. При това са носители на определена информация за шефа си. И затова хората са принудени да се съобразяват с тях. Предполага се, че са верни на този, който ги е приближил, но всъщност са верни само на себе си. Няма да се учудя, ако съществува някакъв паралелен орган на властта, да го наречем съвет на сивите кардинали, където също вземат свои решения. Покойният Салуцки веднъж ми намекна за подобен извъндържавен институт, където уж се вземали решенията, от които зависи съдбата на страната. Не обърнах внимание на думите му, а сега мисля: бях ли прав?

— Да си представим човека, който се е сблъскал с тези момчета. И е разбрал, че от тях зависи много.

— Те не са публични личности, не отговарят за нищо, но шефовете им зависят прекалено много от тях. И затова ги гледат в устата. Шефовете минават в оставка или се пенсионират, свалят ги или ги разобличават, а тези си измиват ръцете.

— Те са неподсъдни. Техните подписи не стоят никъде. Шефовете получават инфаркти, инсулти, наказания, стават център на публични скандали, а тези типове винаги са в сянка. Какво да прави такъв човек, който знае например кой е виновен за фаталната промяна на съдбата му, но е безсилен да отмъсти на оскърбителите по правен път, чрез съда или прокурора? Струва ми се, че тук трябва да се търси, само тук.

— Серьожа Горюнов, да, добре го познавам, той е от тези хора. Задоволява се с тайната власт над хората с власт. Не е изключено да събира компромати срещу тях. И е неуязвим. Разбирате ли какво имам предвид? Как по друг начин може да се обясни това, което става? И още, забележете, тази роля на съветници и референти е нова за страната ни. Може и преди да е било така, но те са нямали сегашните възможности. Някой хитър адвокат на фирма може да внуши в свой интерес такива неща на шефа си, който нищичко не разбира и не иска да разбира от право, понеже е изпечен бурбон, самозабравил се и самодоволен дърдорко и възприема себе си и положението си напълно сериозно. И като научи един такъв бурбон, че са го използвали, че са го употребили (поради неговата правна неграмотност), мигар ще си признае? Никога! Ще си признае за разврат и пиянство. Но собствената си глупост — никога! И тези юнаци се възползват от това. Струва ми се, май се повтарям, извинявайте, но трябва да търсите някъде тук. В смисъл че има човек, на когото тези момченца някога здравата са напакостили. И той е осъзнал, че е безсилен пред тях. И не му остава нищо друго.

— От всичко, което ми разказахте, убийството на телохранителя на турския премиер ми се стори символично. Така си представям: те се качват по стълбичката, снайперистът спокойно може да стреля по този, който е пред очите на всички. Заради когото ще се вдигне повече шум. И за когото ще получи десет пъти повече пари. Но със своя изстрел той сякаш подсказва — ето истинският виновник. Затова избирам него. Следите ли разсъжденията ми?

— Добре. А Салуцки? — попитах. — Той беше публична личност, не беше в сянка.

— Тук няма да се съглася с вас. Да, това, с което се занимаваше Салуцки, се виждаше. Но не знаем с какво се е занимавал всъщност, понеже не е ясно как е получил капитала си, за да открие банката. Възможно е някому да е бил нужен точно такъв банкер. Както аз, според вашата версия, съм бил нужен на генерал Тягунов, за да може спокойно да си строи вилата за милион — а вече и повече — долара. Схващате ли? И ако Сьома е бил свързан със Серьожа, защо Серьожа да не е могъл да го използва по такъв начин, какъвто приписвате на мен? Искате нещо да възразите? Имайте предвид, че ми останаха точно пет минути. След това ще ми донесат пасираната супа и няма да мога да ви отделя повече внимание.

Вече говорих за чувството за време у Саврански. Говореше бавно, според мен не гледаше часовника си, или го правеше толкова деликатно, че не забелязах. Не се въртеше на мястото си, не бързаше. Нека другите подскачат. А той ще се възползва от това, като ги извади от равновесие със спокойствието си.

— Вие сте за аналитик в Главно следствено управление — усмихнах се.

— Какво говорите, поради липса на време… само понякога и само с вас мога да споделя моите отвлечени размишления и наблюдения.

— Познавате сравнително добре Горюнов — продължих аз. — Сега е в отпуска. И кой знае защо на Алтай, където е служил преди.

— В отпуска ли? — Той се учуди. — По това време на годината? Не е ли почивал? Май го чувах да разказва, че ходил в Кипър, но може да греша.

— В неплатена отпуска. Така не мога да му уловя дирите. Сега ми подсказахте добра идея — да намеря някого, който е имал зъб на Серьожа. Нали ме разбирате. На Серьожа и на сивите кардинали, както ги нарекохте…

— Искате ли да ви подскажа нещо? — Той се замисли. — Серьожа се изхитрява да има добри отношения с всички.

— А как се оказа в апарата на Министерството на отбраната?

— Прекъснахте ме — рече той, — а ни остана съвсем малко време. Заради някои негови качества, можем да наречем това талант, той се обграждаше с нужните връзки. А понеже беше служил дълго в армията, имаше доста познати сред военните. Нали знаете, някои хора предпочитат да останат в сянка. Това не е недостатък на честолюбието, просто такава склонност. Според мен Серьожа се отнася точно към тези хора.

— Толкова уважително разказвате за него. — Аз се надигнах от мястото си, понеже в кабинета влезе възрастна, по домашному облечена жена с поднос, върху който имаше метално канче с похлупак. По нещо напомняше самия Саврански.

— Не се ли познавате? — попита той и също стана. — Моята братовчедка Роза Лвовна. А този симпатичен младеж е моят нов познат Турецки, Разказвал съм ти вече.

Тя дойде при него и му пошушна нещо високо, но неразбрано.

— Да, да, ще си ходи, вече свършихме разговора си. Наистина, има още един детайл, ако позволите? — Той ме погледна въпросително.

Свих рамене. Като ще е детайл, детайл да е.

— Само че съвсем между нас. — И той понижи глас.

— Да изляза ли? — попита строго братовчедката.

— В никакъв случай! Ти — това съм аз. — Той притисна ръце на гърдите си. — Каквото не трябва да знам аз, никога няма да научиш и ти. Та там е станало нещо между младия Тягунов и Серьожа, към когото, имате право, изпитвам някаква симпатия, и аз не мога да си я обясня. Нещо като любовен триъгълник. Накратко, Паша Тягунов имал много очарователна жена, впрочем тя е жива, но в един прекрасен момент избягала със Серьожа. Да, да, не се учудвайте, аз също много се учудих, когато чух. Но сега тя… Мисля Ала се казва, нали? — Той се обърна към братовчедка си, която продължаваше да стои в същата позиция и да държи подноса. — Остави го за малко, скъпа, ръцете ти треперят — рече загрижено банкерът, но не изяви желание да й помогне.

— Ако оставя подноса, разговорът ви ще продължи още час — каза тя сурово.

Той ме погледна виновно, едва забележимо посочи с очи: вещица, не знам как я търпя.

— Пее в театър „Станиславски“ — започна изведнъж Роза Лвовна. — Върнала си е моминската фамилия. Има сума поклонници. Обича да ходи из нощните барове. А мъжът й, Пашенка, беше такова славно момче! Но потъна в тази проклета Чечня. Това ли искахте да чуете? — попита ме тя. — Защото Боря винаги започва отдалеч и не знае как да стигне до същността. — И вече към него: — Сядай да ядеш!

Тя тракна подноса на бюрото и излезе от кабинета, без да се оглежда.

Аз се поклоних и излязох през другата врата. Като слизах надолу, изведнъж помислих, че днес Саврански почти не присвиваше очите си, докато ме гледаше.

Сигурно още миналия път е успял да разгледа каквото е искал. И, изглежда, е останал доволен от видяното.

Можех да нарека напълно плодотворно посещението си при банкера Саврански. И дори нещо повече. Появи се някаква певица Ала, носеща някога фамилията на мъжа си, тоест Тягунова. Пък и разсъжденията на Саврански не могат да се нарекат безинтересни. Но е трудно да се каже какво отношение има този Меланчук към нашите столични помощници, референти и консултанти. Или телохранителят на турския премиер. Макар че, казват, бил доверено лице на шефа си. Пак нещо не се връзва.

Не ми е ясна идеологията на килъра. В името на какво убива? И какво или кой стои зад това? Знам, че е стопроцентов цинизъм, но ми е интересно кого ще застреля след два дена, ако спази графика си.

Последното убийство не прибави много нова информация към вече известното. Не е ясно откъде е стрелял, понеже никой не можа да си спомни накъде е бил обърнат с гръб загиналият в момента на изстрела.

Ясно, че е стреляно някъде отдалеч и отгоре. Но откъде точно?

И като че ли напоследък вече не сменя оръжието. Това е втората винтовка. Сигурно предполага, че са направени съответните балистични експертизи и няма смисъл да сменя оръжието. Ако не намери нова винтовка…

Май пак започвам да говоря глупости. Значи трябва да престана да мисля за това. А за какво? Или за кого?

Дали да не звънна на Светлана? Неловко ще е, след като ми даде петстотинте долара. Но поне се появи повод. По-рано нямаше, сега се появи.

Погледнах си часовника. Ако спазва дневния си режим, както преди, сега, в два и нещо след пладне, й е време да става.

Така и стана. Отговори, но не веднага.

— Альо… — каза тя с полудетски глас, от който сърцето ми замря.

— Александър Борисович се обажда — казах полугласно, защото се опасявах, че Лара може да подслушва разговора ни.

— Здравейте! — зарадва се тя. — Защо никак не ми се обаждате? Обиден ли сте ми?

Господи… Да съм обиден. И това за най-поетичната изневяра, която някога съм преживявал.

— Нямаше повод — признах.

— А сега се появи? — попита тя лукаво.

— Да. Първо, благодарен съм ви за вашата… помощ за правозащитните ни органи.

— Какво говорите, такава дреболия! Старая се на всички да помагам. Особено на бедните. Карат ми се, особено мама, но не мога да мина безучастно. Разбирате ли? Като видя дете да държи кутия с надпис „Искам да ям“, не мога да устоя. Нали живея в пълно благополучие, животът ми е успешен, да, да, разбирам, че всички мислят друго. Но нали и вие така мислите, вярно ли е?

— Какво говорите… — измърморих аз.

— Но аз чувствам. Дори по гласа ви. Размишлявах, когато си тръгнахте. Хората нямат представа колко ми е приятно, че им доставям наслада или радост. Толкова са малко в живота им! Но как да им обясниш, че може това да ми е призванието? Никой не иска да ме разбира. Не знам защо мама е убедена, че ще остана сама и никога няма да имам деца. А мнозина ми предлагат да се оженят за мен… Но вие не ми предложихте.

— Е, аз някак… Все пак имам семейство. Макар да сте най-хубавото нещо на света.

— Освен това — пак минахте на „вие“. Защото не сме се виждали отдавна ли? — поинтересува се тя.

— Сигурно. — Не знаех какво да кажа. Пак се почувствах неловко. Може ли да се говори с такава жена по някакви служебни въпроси?

— Вие… ти ми разказва за твоята приятелка, на която съпругът изчезнал безследно в Чечня — започнах аз. — Помниш ли?

— Ами да, Ала Светлова. Разбира се, че помня. Когато се появяваме двете, мъжете падат. Между другото, тя ме покани днес на премиера. Нали пее в театър „Станиславски“, не съм ли споменавала?

Светът е малък. Никога не знаеш къде ще намериш и къде ще изгубиш. Тази най-прекрасна от прекрасните ми помогна веднъж, както никой друг. И ето че пак е готова да помогне.

— Каня и вас — продължи Светлана, — билетът ми е за двама. Ще дойдете ли? Ще ви пусне ли жена ви?

Какво можех да отговоря? Че да седиш до нея, е все едно да цъфнеш гол-голеничък на площада? Където всички те сочат с пръст: този глупак се е осмелил да се покаже в нейната компания, представяте ли си? Но щом днес всичко се нарежда от само себе си, не си струва да отказвам.

Възнамерявах да попитам Светлана за приятелката й, да поговоря с нея, да чуя гласа й — нищо повече, но късметът сам се пъха в ръцете ми. Струва ли си да му давам гръб?

— Само че ще бъда заета след театъра — каза тя. — Ще ви изоставя след спектакъла. Едва ще успея да стигна до „Метропол“. Имам среща там. Чувате ли ме?

Но защо ми разказва лични неща? Така делово и просто. За да не се забравям? Може и така да е… Но днес аз също не мога. Костя иска да ме води при главния прокурор, за да съобщя информацията по делото. Макар че, вече казах — просто чакаме кога ще гръмнат следващия. Малко ме е грижа за тези доклади, нямам нищо ново. Нека Костя се оправя сам. Днес имам среща. Необходимостта, пред която са се прекланяли дори боговете, по израза на древните, ме принуждава днес да се срещна с богиня.

Нужна ми е допълнителна информация за Горюнов, когото, да си призная, изпуснах.

— Разбрахме се — завърших, — къде и в колко?

После звъннах на Меркулов.

— Върви сам — казах, — днес не мога. Днес имам среща. Трябва да ходя на премиера.

— Къде ще ходиш? — попита строго. — При премиера ли?

— На премиера в оперния театър „Станиславски“. Сигурно го знаеш, близо до оперетата.

— Откога започна да се интересуваш от опера?

— Не мога да я търпя! — възкликнах сърдито. — Но днес се налага. Там ще се срещна с човек, който знае нещо за Горюнов. А какво да кажа на главния? Нали нямам нищо ново за него.

— Прав си — въздъхна той. — Седмицата почти мина, а още не е застрелял никого по известния ни начин.

— Чакаме! — казах. — Така че няма никаква полза от ходенето ни при главния. А тук се очертава полезна информация. Ще се справиш без мен.

— Ще се постарая — отвърна сухо и затвори.

Обиди ли се, какво стана? Телефонът винаги издава интонацията и настроението. Сигурно съм му се сторил възбуден, нетърпелив и непреклонен. На вратата се показа Лара.

— Ще ходиш ли някъде днес? — попита тя.

— Ще ходя — въздъхнах.

Сега ще трябва да се отчитам и пред тази инстанция. После за моята културна проява интуитивно ще научи жена ми. Няма да задава въпроси. Ще поставя домашни задачи. Да отида в аптеката, в магазина, да купя два хляба и нещо за чая…

— Влез и затвори вратата — казах на Лара. — От тази страна, от тази.

Прегърнах я през раменете. Съвсем колегиално. Макар да не съм против да бъде по друг начин. А и тя примижа в очакване.

— Налага се, разбери. Някой друг път. След като хвана този снайперист, да го вземат дяволите, ще отидем някъде.

— И на жена си ли казваш същото? — Тя се отдръпна. — Само не лъжи!

— Защо да лъжа? — свих рамене. — Уви, моят арсенал от лъжи е много малък. Не мога да измисля нищо ново. Така че ми помогни да го намеря по-бързо.

— Днес е петък, а още никого не е гръмнал — въздъхна тя, — а ние се лутаме като слепи котета.

Засмях се: секретарката се чувства пълноценен член на моята група.

Звънна се. Сигурно е жена ми.

— Вдигни и кажи, че съм на съвещание при главния — наредих на Лара. — Това е наполовина вярно. Трябва да съм там.

— Здравейте! — поздрави Лара с радостен глас. — Познах ви. Какво говорите, какво говорите… Александър Борисович помоли да ви предам, че ще закъснее. Но непременно ще ви позвъни. Така ли мислите? Сигурна ли сте? Не знам, не знам. Според мен той не е такъв човек. Какво говорите! Ах, честито! Не питам на колко става, но я поздравявам от все сърце. Ами, той всичко помни. Питаше всички наред какво да купи на дъщеря си, че днес е рожденичка. Обаче го завъртя шайбата, нали знаете.

Слушах бърборенето и се чувствах последната свиня. Да забравя рождения ден на дъщеря си! И какво да правя сега? Да грабна слушалката и да ревна, че не е така и всеки момент ще се прибера?

Лара затвори. Погледна ме внимателно.

— Коя е тя? Така попита жена ви, Александър Борисович, а на мен ми остава само да се присъединя към въпроса й. Коя е? Познавам ли я? Заради някаква си фуста, извинете, да забравите собствената си дъщеря? — Гласът й потрепери.

— Нищо не съм забравил. И не възнамерявам да се отчитам пред теб.

— Ами да, коя съм аз! — изхлипа тя. — Мислех, че сте друг, че не сте като всички! Заради вас живея в лъжа, непрекъснато се преструвам, отказвам на толкова достойни младежи, мои връстници… Заради какво и кого?

Приготвях се мълчаливо. Да й покажа ли вратата? Да я утеша както винаги, като я прегърна? Да заключа вратата, както вече се е случвало, когато ми правеше истерики? Не е лошо. Само че нямам време.

Имам важна среща. Професионална работа. А за днес това е най-важното. Дори по-важно от рождения ден на дъщеря ми. Която, надявам се, ще ми прости. А някога ще ме разбере.

Пак така мълчаливо отворих вратата на кабинета, а когато Лара мина покрай мен и въздъхна, лекичко я прегърнах, но тя веднага ме отблъсна. Може така да е по-добре.