Фридрих Незнански
Отписаният (37)

15.

Телефонът събуди Ала към един по обяд. Като надигна леко глава, видя пред себе си гладкото голо рамо на Валера Сурков, сина на гримьорката й, който бе осветител в театъра. Той дори не помръдна. Спеше дълбокия сън на изморен млад мъж. По-млад с дванайсет години. Сигурно се обажда неговата мамичка, търси го… А доброжелателите, както винаги, само чакат да подскажат къде може да е нощувало ненагледното й чедо.

Тя спусна краката си на пода, хвана слушалката на радиотелефона и мина боса в другата стая.

— Аз съм, Павел — каза бившият й мъж. — Събудих ли те?

Тя усети как дъхът й спира, а краката й омекват.

Затвори вратата към спалнята бързо и по инерция, сякаш той можеше да види кой е там.

— Какво мълчиш? — попита той. — Да не си глътна езика?

— Ами още не съм закусвала — отговори тя с дрезгав от съня глас. — Здравей!

— Исках да те помоля за нещо — започна Павел.

— При мен не бива — отвърна веднага тя.

Той помълча. Изглежда, размишляваше: дали да затвори веднага, или малко да почака. Тя също разбра, че с изпуснатата забрана се издаде, и не можеше да намери необходимите думи.

— Имаш нужда от моята помощ ли? — попита Ала. — Тук ли си, в Москва?

Сега тя мислено се похвали, че зададе естествено въпросите на човека, за когото сякаш нищо не е знаела.

— Трябват ми пари.

— Така изведнъж ли? — На него винаги всичко му трябва на мига, веднага. Така започна любовният им живот. Някога неговата страст я подчини изцяло. Едва се запознаха, а на сутринта вече бяха любовници.

Освен това той се учудваше, че тя се оказа девствена. „А ти какво очакваше?“ — попита тя тогава обидена. Той я прегърна внимателно за раменете. И на нея й се прииска да се скрие върху силните му гърди, зад широките му рамене.

И с този осветител, който спи оттатък безметежно, се свърза също тъй стремително, повлечена от страстта, без да се съобразява кой какво ще каже в театъра… Тя разбираше, че е безразсъдно, годините й са други, но така бе закопняла за силно мъжко тяло…

— Колко? — попита в отговор на мълчанието му. Изведнъж й се стори, че той затвори. И това я изплаши. Макар съвсем наскоро, като научи, че е тук, в Москва, и го търсят, си казваше, че веднага ще му затвори телефона…

— Не мога да говоря дълго — каза Павел. — Наблизо съм. Наел съм квартира. Можеш ли да дойдеш след два часа на нашето място, помниш ли го?

— Разбира се, че го помня. И всичко помня.

Ала не можеше да се реши да му каже, че го търсят, че го преследват, както той е преследвал неизвестните за нея хора. Но кой знае защо искаше да мисли, че те си го заслужават.

— Не си ли сама? — попита той.

Тя очакваше този въпрос. И се страхуваше панически от него.

— Аз ли? Сама… искаше да дойдеш ли?

— Не, не — побърза да отговори той. — И колко можеш да ми дадеш? По-добре във валута. Наел съм квартира, трябва да платя. Ще ти ги върна.

Сега трябваше да зададе съвсем естествения въпрос: защо не си у родителите си? Защо, по каква причина ти се налага да наемаш квартира? Ако не зададе този въпрос, ще се издаде. Ще означава, че знае: налага му се да се крие. И тогава може би знае и защо се крие…

Так и не попита. Нямаше време. Валера я хвана неочаквано отзад, притисна се с горещо от сън тяло. И тя почувства нещо като отвращение, сякаш е преяла нещо вкусно.

— Защо си сама? — попита младежът, като се стараеше да й вземе слушалката.

— Ще дойда! — извика тя накрая и отстрани Валера с лакът.

Той се сви от болка и се хвана за корема.

— Какво правиш? — извика. В хлапашките му очи се появиха сълзи, устните му трепереха от обида. Същинско теленце.

— Край! Вдигай си багажа! — извика тя. — Отивай си вкъщи, при маминка! Мъжът ми се върна, разбра ли, или не си? Валера, не ставай глупав.

— Нали казваше…

— Какво ли не съм казвала… Приготвяй се!

— И момчетата разправяха. Нямаш мъж.

— Значи сега ще имам. Ясно? И повече не се появявай!

— Но защо? — Той като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

И тя не за първи път усети към него нещо като майчина жалост. Такъв цял живот ще има нужда от утешение. Нейната гримьорка често й разказваше за сина си как се храни, от какво боледува и че нямат мира от съученичките му. Тя убеди директора да го вземе осветител, за да поработи преди казармата. На Ала й бе интересно да го погледне, когато се появи за първи път. Целият театър се забавляваше, като го виждаше как навежда очи и се изчервява, ако към него се обръщаха ослепителни жени от рода на Ала Светлова.

От Валера не ставаше никакъв осветител. Режисьорите се скъсваха да крещят на репетициите, като искаха от него невъзможното. Майката плачеше и молеше да не изгонят синчето. Веднъж Ала не издържа и се качи горе при него, за да му набие в главата как трябва да осветява нея, водещата солистка, а той я гледаше като богиня, слязла от Олимп.

Горе бе тясно и горещо, тя неволно се притискаше до него с голото си рамо, чувствайки как през нея преминава тръпката на чистото, младо тяло. Почти й се зави свят.

В театъра заговориха за близостта им, това стана след една премиера. Майка му спря да разказва за него и вече идваше в гримьорната й със свити устни и зачервени от плач очи. Не знаеше дали да скърби, или да се радва. При това сега хвалеха Валерочка и по-младите от Ала певички започнаха да се качват при него.

Но синчето й, родната й кръв, както преди, умираше от любов към тази вещица, за която всички говореха, че била погубила безброй мъже. Все пак дванайсет години разлика, за какво мисли тя? Той ще си намери жена. Още дълго ще привлича женските тела и души. Ала разбираше, че е време да се освободи от това сукалче. И ето че тази възможност се появи.

— Не си ми направил нищо лошо — започна тя спокойно. — Ти си добро момче. Само че аз постъпих лошо. Нали майка ти ти е говорила за мен? Само че честно. Говорила ли ти е?

Той кимна. Устните му трепереха, както и преди, и той дори не се опитваше да го скрие. Напротив, стараеше се, както правят децата, да събуди жал в нея. И това хлапе ще отиде в казармата? Той има нужда още да го хранят с лъжичката, не може като хората сам да сложи един презерватив… С една дума — Валерочка. Такъв и ще си остане.

— Така и ще сложим край — каза тя. — Мъжът ми се върна. Аз го чаках. Ти приличаш по нещо на него. Но само външно.

— Ще го убия! — изкрещя той и гласът му секна.

Тя въздъхна. Всичко е ясно. Момчето от малко се е нагледало на всевъзможни оперни драми. За него няма други геометрични фигури, освен триъгълници, в които излишният трети разрешава проблемите с помощта на кинжала. Под крилото на обичливата и предана на театъра майка животът му е станал същата опера, в която е чакал да играе главната роля.

— Глупости! Никого няма да убиеш — успокои го Ала. — Нали никога никого не си убивал? — Тя го погледна внимателно.

Той поклати отрицателно глава. А Паша е убивал, помисли си Ала, сигурно е убил вече мнозина. Наистина засега никого от тези, които са ставали трети. В това число Серьожа Горюнов… Макар че е могъл. Но не е искал.

— Бъди умно момче — каза тя. — После ще срещнеш твоето момиче и ще ми благодариш. Бездруго нашите отношения отидоха твърде далеч. Хайде! Край, стига вече… — и свали от себе си ръцете му. — Върви се обличай. Само че най-напред вземи душ. Валерочка, чу ли какво ти казах?

Тя го научи и душ да си взема. Хлапакът хич не беше свикнал на ред и чистота. Все пак личи, че е раснал без баща.

А в леглото проявяваше пълен мъжки егоизъм, който тя преодоля с такъв труд. Налагаше се да го учи на всичко, като се почне от изкуството да осветиш действащите лица и изпълнители.

— Разбрахме ли се? — попита тя. — Валерочка, миличък…

— Ами ако той научи за нас? — С този въпрос и мъченическия си вид изказваше известна надежда, в която сам не си вярваше.

Ала направи ефектна сценична пауза. Нека момчето малко се поизмъчи от неопределеността.

— Ами тогава… може би. Ако не ми докараш алергия с твоето хленчене.

Колко малко му трябва на такъв като него! Лицето му грейна, стана почти детско, очите му засияха.

И пак трябваше да го отблъсква, когато се натисна да я целува.

— За последен път! — молеше се той. — Най-последен…

— Хайде, стига, стига. — Тя го отблъсна. Не много силно обаче. Все пак благодарение на него още се чувства млада и привлекателна.

И той не иска да гледа тия разплодили се напоследък кучки със спуснати коси и цинични възгледи за живота.

Едва се отърва от него. Страхуваше се да не закъснее. От доста време вече колата й е неремонтирана и затова всеки път се налага да хваща таксита, а между шофьорите има всякакви. Лепкави, противни, досадни, не щат пари, искат телефона й. Колко пъти е давала измислени, без да си дава сметка какво ще стане, ако пак попадне на такъв. Досега имаше късмет.

Тя пристигна дори малко по-рано от уговореното. Малко ресторантче в района на „Бронна“. Стоеше и чакаше, от вълнение си хапеше устните и пръстите — лош навик от детството. А той дойде съвсем от друга посока, не откъдето го очакваше. Веднага го позна и си помисли, че дори отдалеч прилича много на фоторобота.

Павел я погледна изпитателно, а тя подсмръкна по женски, склони глава на гърдите му, за да скрие пълните си със сълзи очи. Влязоха в ресторантчето, тя го държеше под ръка, притисната до рамото му. Вътрешно си отбеляза, че е спокоен, не се оглежда и озърта, хем сигурно знае, че го търсят в момента.

Но как да го предупреди. Май ще е по-добре, ако той каже сам.

Вътре веднага им обърнаха внимание. По-точно на нея. Ала помисли, че нямаше смисъл толкова да се докарва и гримира.

Той огледа разсеяно посетителите. Прилича на някакво сборище. Сурови младежи с бръснати глави, почти не се виждаха момичета.

— Да се махаме оттук — каза тя тихо на Павел.

Той сви рамене и седна на една свободна масичка. Нима не се бои?

— Как мина премиерата? — попита той, като гледаше разсеяно менюто.

— Нима си бил там? — полувъпросително каза тя.

— Бях — кимна Павел. — В антракта се наложи да си тръгна.

— Как не те е страх… — Тя поклати глава. — Набиваш се в очите на всички.

Той я погледна внимателно. Значи тя всичко знае. А щом знае, че е бил на премиерата, значи й го е съобщил този, който го търси.

— Видяла си портрета ми? — попита той, като се усмихна едва-едва. — Наистина ли си приличам?

— Мога да помогна, умея да гримирам. Да сменям прическа. Очила…

— И ще станеш съучастник.

— Вече станах… — каза тя, а после се сепна и бръкна в чантичката си.

— Само не сега — спря я той. — И не тук. А ще станеш съучастник, ако не донесеш за срещата ни.

Тя го погледна изплашено. Той се усмихваше напрегнато.

Все пак доста се е променил. Отслабнал е, под очите му има торбички. И това постоянно напрежение, което го издава веднага — ако гледаш внимателно, разбира се.

— Нали ти предложиха да съобщиш, ако се свържа с теб?

Тя кимна.

— Тогава съобщи — рече той. — Само без подробности. Срещнали сме се и точка. И оттогава не съм се обаждал. Разбрахме ли се?

Павел сложи дланта си върху ръката й. От съседните маси ги оглеждаха внимателно. Там пиеха внесена отвън водка и хапваха за мезе пушено месо, миризмата му се носеше от кухнята.

— Защо правиш това? — не се стърпя тя.

— Кое? — попита той, като се усмихваше спокойно.

— Убиваш хора — едва изрече тя с треперещ глас.

— Не убивам хора. — Той сви рамене. — Убивам тези, които убиват невинни. А те не са хора. И стига за това… Исках да ти кажа още нещо: пя превъзходно. Много съжалявам, че не можах да остана за второ действие. Ти си в чудесна форма. Понякога просто забравям, че ти си ти.

— Благодаря за комплимента. — Ала се усмихна насила, после лицето й потъмня при вида на двама здравеняци, които станаха от съседната маса и се насочиха към тях. Вървяха бавно, клатушкаха се, устата и брадите им блестяха от мазнина.

Павел разбра всичко по погледа й и вътрешно се стегна.

— Да се махаме, много те моля! Ти не бива…

— Стой кротко — рече той спокойно.

— Не желаете ли да се присъедините към нашата маса? — попита единият от младежите, най-якият, и Ала я лъхна на кръчма и чесън. — Че все сме сами. А ни е скучно, няма много момичета.

— Имаме делови разговор — каза тихо Павел. — Не виждаш ли?

— Все работа, работа… — внезапно към тях се присъедини едно курве. — Може пък да скучаем сами. Те са осем, а ние с Надка две, нали? Бе какво ще ги кандърдисваш! Хващай ги и води.

И тя застана до масата им. Този, който ги канеше, си сложи свойски ръката върху рамото на Ала.

— За начало да се запознаем, а? — попита той. — Кротувай, мухльо, не говоря с теб.

— Ръцете! — Павел сякаш изкомандва, като видя как Ала се опитва да се измъкне. — Ръцете, казвам!

После направи някакво светкавично движение — и желаещият да се запознава изведнъж се просна на земята. С лице към фаянсовите плочки, ръката извита зад гърба. Павел го удържаше с една ръка сякаш без особени усилия. В другата му ръка блесна пистолет, което накара цялата компания да се отдръпне и да изпопада на земята.

— Предупреждавах ли те? — Павел попита преобърнатия.

— Боли бе, звяр… Какво гледате? — извика към приятелите си, без да вижда оръжието в ръката на Павел. Откъм кухнята надникнаха бързо физиономии с бели шапки и веднага се скриха.

Ала трепереше цялата, бе се впила в лакътя на Павел и нареждаше:

— Много те моля! Да си тръгваме, веднага да си тръгваме!

— Другарят пак не разбира — изрече Павел любимата си поговорка тихо, но така, че да чуят всички, и направи рязко движение, от което ръката на любителя на случайните запознанства изхруска, изкриви се неестествено и омекна като памучна. Младежът изпищя, изтрезнелите му приятели се юрнаха към кухнята, като се блъскаха един през друг и преобръщаха маси и столове.

Събореният вече не виеше от болка, а плачеше с пияни сълзи.

— Тръгваме си — каза Павел и хвърли на масата две едри банкноти.

— Защо толкова? Нали имаш проблеми с парите — рече Ала. — Та ние не сме поръчвали нищо.

— Нали ще ми помогнеш? — попита я той с измъчена усмивка, в която прозираше умора от всичко станало. (Ето, даде урок на една отрепка. А колко още има? Един живот няма да му стигне.)

Те излязоха бързо от ресторанта. Ала успя да се огледа. Зяпаха ги от прозореца на кухнята — там бяха и белите шапки, и бръснатите глави.

Тя вървеше след него, а ушите й още чуваха как изхрущя счупената ръка. Отначало той вървеше бързо напред, после поспря, притегли я към себе си, прегърна я през раменете и продължи по-бавно.

Притъмняваше бързо. Излезе вятър и от ниско надвисналото сиво небе се посипа суграшица.

Той я преведе през някакви дворове с два изхода, влязоха в задънена уличка, където вече не се виждаше никой. Спря и я обърна с лице към себе си.

— Ти си страшен човек — прошепна тя и след малко се притисна както преди към него, с лице до гърдите му. Постояха така известно време, без да говорят. После го погледна и попита: — Нима не ти е студено? Само по шлифер, без шапка?

— Мислех, че ще свърша до началото на отоплителния сезон. — Той се усмихна. — По-добре ми кажи: баща ми знае ли нещо?

Тя сви рамене — не се беше замисляла досега.

— Сигурно не. Щеше да позвъни. Изобщо не го бива много вече, особено след съобщението за изчезването ти. Поне да му беше написал.

— Строи вила! — Той направи физиономия. — И говори за реформа в армията. Смях и позор. Направо ми идеше в земята да потъна, когато показаха вилата му по телевизията. Момчетата се смееха: сега, казват, ще си поживееш. Можеш да настаниш цяла рота на вилата. А те — в окопите, до коленете във вода. В лайна и кръв! — Той почти викаше.

— Затова ли изчезна безследно?

— И затова. Хайде да отидем при мен, а? — помоли я той. — Нали ти казах, близо е.

Тя кимна мълчаливо и тръгна до него, като се притискаше и се опитваше да го стопли, или сама да се стопли, защото все още трепереше.

— Само при едно условие… — Ала го погледна. — Ще променя облика ти. Да не те познае никой.

— Искаш да спасиш наемния килър от правосъдието ли?

— Няма да споря с теб — рече тя. — Просто ти вярвам. Не си можел иначе. И вярвам в това.

— А защо не ми вярваше, когато влязох в ареста? Когато твоят писар ме постави натясно?

— Бях глупава. Впрочем защо бях?

Те вечеряха мълчаливо, без да палят лампата. Блещукаше само една свещ на масата.

— Трябва да ти призная… — Тя събираше смелост. — Когато ми се обади днес, наистина не бях сама.

— Няма значение — рече Павел, като си свали ризата.

— Така, нищо сериозно… — бърбореше тя, като му помагаше.

— Няма значение! — повтори той вече по-нетърпеливо.

Сутринта, когато едва се бе развиделило, той подскочи, сякаш в него се бе разгънала някаква мощна пружина, очакваща своя час. Изведнъж затича из стаята, оглеждайки нещо, отваряше и преобръщаше.

— Какво се е случило? — попита Ала и седна в леглото.

— Някой е бил тук. — Адамовата му ябълка подскочи на жилестия му врат като затвор на оръжие.

— Изчезнало ли е нещо? — пак попита тя.

— Да… — отговори той и бутна с крак под леглото някакъв куфар. После я изгледа лошо.