Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ошибка президента, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Марин Гинев, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Грешката на президента
Преводач: Марин Гинев
Език, от който е преведено: Руски
Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: Роман
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3455
История
- — Добавяне
Глава седма
Жената на банкера
1.
— Тия драскачи направо бих ги… — каза капитан Сивич, когато вратата на деветнайсети апартамент шумно се захлопна зад гърбовете им. — Няма ли какво друго да пишат? От къде на къде са решили, че тоя „гуслар“[1] е умрял в болницата? Не могат да не налъжат. Не е имало досега случай да не припишат нещо от себе си.
Долу изскърца асансьорът.
— Ами май заради мен стана. Не разбират руски език тия! — сви рамене Бояркин. — Рано сутринта ни се обадиха по телефона, попитаха какви произшествия е имало през последните няколко часа. Е, и аз им разказах, че така и така, Шевченко и Станиславски разливали заедно, нещо станало между тях, никой не знае какво точно, само дето единият наръгал другия с тесен нож като отвертка. Те питат: „Жив ли е?“ И аз им отговорих като лекар от „Бърза помощ“ — шансовете му не са големи.
— А пък те са написали, че е умрял, и са го колили с отвертка — логично, нали? — мрачно се усмихна Сивич. — Такива случаи колкото щеш, но явно фамилиите са им харесали.
Те излязоха от блока и седнаха в очакващата ги милиционерска кола.
— Всъщност — каза Сивич, когато колата потегли — той е жив, а загина съвсем друг. Също с интересно име.
— Кой? — не разбра лейтенантът. — Този Шевченко сигурно си е жив и здрав. Щяха да ни съобщят, ако имаше нещо. Защото в такъв случай се касае вече не за тежки телесни повреди, а за убийство… Така че какво е станало със Станиславски…
— Вашият Станиславски няма нищо общо — отвърна Василий Василиевич. — Снощи е убит Хамлет Карапетян.
2.
Саша Турецки никак не обичаше болниците, макар да му се налагаше често да ходи там. Бели престилки, стъклени шкафове с препарати, миризма на лекарства, приглушени гласове — всичко това му действаше угнетяващо. И нямаше значение дали болницата е добра, или най-запуснатата. Обаче, както и очакваше, Татяна Бурмеева, жената на убития банкер, беше настанена в една от най-добрите московски клиники, под опеката на Министерството на вътрешните работи.
Колкото и да е странно, именно в най-добрите и престижни болници няма да те карат да обуваш смачкани чехли, дори не е задължително да обличаш бяла престилка, която или е с няколко номера по-голяма, или пък с детски размер, така че джобовете й се качват под мишниците ти.
Татяна Бурмеева заемаше отделна стая, до вратата на която седеше бодигард в камуфлажна униформа.
Когато Турецки се запознаваше със случая, видя снимките на Бурмееви и още тогава го порази контрастът — дребен пълен човечец в очила с дебели стъкла, които правеха очите му неправдоподобно големи, и млада красива жена, по-висока от мъжа си едва ли не с цяла глава.
Татяна, както скоро изясни Турецки, беше втора жена на Леонид Бурмеев. Той се оженил още като студент за една своя състудентка и преживял с нея повече от десет години. Но преди три години напуснал семейството си и се оженил за Татяна, дългонога участничка в конкурса „Московска красавица“. Това впрочем изобщо не гарантираше, че тя ще се окаже и на живо толкова красива. Турецки никога не беше разбирал смисъла от всички тези конкурси — нали женската красота просто не може да се измери в сантиметри.
Някога един от приятелите на Турецки по молба на Ирина, която тогава беше още годеница на Саша, донесе от чужбина няколко модни списания. Саша беше особено поразен от топманекенката Кейт Мос. Тя беше същински скелет, в сравнение с нея и Настася Кински изглеждаше дебелана. Но Турецки запомни не това, а че никога в живота си не бе виждал толкова тъпо и неизразително лице.
И сега, докато отиваше към стаята, където лежеше участничката в конкурса за красота, Турецки изпитваше съвсем излишно за следовател от прокуратурата любопитство.
Бодигардът внимателно провери служебната му карта и мълчаливо го пропусна в стаята.
Помещението беше просторно, а в средата му стоеше болнично легло, оборудвано по последна дума на медицинската техника. На шкафчето до леглото, покрита с белоснежна салфетка, се кипреше фруктиера с плодове.
Беше така тихо, че Турецки за миг се изплаши — жива ли е Татяна, но откъм леглото нещо се раздвижи — жената лежеше, заровила лице във възглавницата, така че единственото, което Саша можа да разгледа веднага, беше гъстата й кестенява коса, преливаща в златно, сега разпръсната по одеялото.
Без да знае какво да направи, Турецки се изкашля.
Касата на леглото помръдна и след миг към него се извърна бледо лице с огромни, тъмни очи.
Турецки онемя.
Лицето, което сега го гледаше, сякаш не принадлежеше на жена, а на момиче, то съвсем не приличаше на онзи образ на красива, уверена в себе си и знаеща цената си жена, който той си бе изградил по снимките. Тя изглеждаше безплътна и неизразимо прекрасна, като ангел. Изглежда, лицето й се беше променило заради преживения шок и липсата на козметика. Кожата й изглеждаше прозрачна, а очите й гледаха предпазливо и малко изплашено.
— Здравейте, Татяна Ивановна — каза Турецки и сам се учуди колко странно прозвуча гласът му. — Аз съм старши следователят по особено важни дела от Московската градска прокуратура Александър Турецки, ето вижте картата ми.
Той се приближи до леглото и протегна разтворената си служебна карта.
Татяна, без дори да погледне документа, продължаваше мълчаливо да го наблюдава. Турецки се почувства малко смутен от тези огромни тъмни очи.
— Лекарят ми разреши да поговоря малко с вас — продължи той и придърпа един стол. — Нали не възразявате? Искам да ви задам няколко въпроса.
Татяна Бурмеева мълчеше.
„Дали разбира какво й говоря? — мина през ума на Турецки. — Но лекарят твърди, че тя е в пълно съзнание…“
Той направи още един опит.
— Татяна Ивановна, ако знаете нещо за делата на покойния си мъж, трябва да го разкажете. Това ще помогне на следствието да открие убийците…
Татяна пак не отговори, но отмести поглед.
Сега тя лежеше по гръб, като се вглеждаше внимателно в някаква невидима точка на тавана. Отпуснатите й върху одеялото ръце и безучастното бледо лице напомниха на Турецки за смъртта. Но сега не му беше до подобни сантименти. Трябваше на всяка цена да се опита да разговори тази странна жена.
— Татяна Ивановна — пак започна Турецки, като се опитваше да говори спокойно, но убедително, — помогнете ни. Нали ние искаме да ви помогнем и да открием тези, които са убили Леонид.
— На мен сега никой не може да ми помогне — чу се тих, гръден глас. — Всичко е свършено, другарю следовател, или как е по-правилно да се каже? Господин следовател?
За последното самият Турецки не беше сигурен. В прокуратурата служителите сега се обръщаха един към друг само по име и бащино, защото думата „другарю“ вече излезе от употреба и изглеждаше политически неправилна, а да се наричат един друг господин, езикът им не се обръщаше.
— Гражданино следовател — отвърна той на Татяна — или Александър Борисович. А може и просто Александър.
— Както искате — все с този безразличен глас продължи Татяна Бурмеева. — Всичко свърши, Александър Борисович.
— Не бива да се отчайвате така — опита се да намери нужните думи Турецки. — Аз ви разбирам, загубили сте мъжа си…
— Загубих мъжа си — като ехо повтори Татяна.
Турецки си спомни снимките. Нима тя наистина е обичала този нисък дебеланко, очилат при това, на когото и най-елегантните костюми на Слава Зайцев[2] седяха като на крава седло? Нима той е можел да събуди любов у нея? Кой знае — сърцето на жената е пълен мрак…
— И все пак вие сте толкова млада още. — На Турецки му беше противно да се слуша. Никога не беше предполагал, че е способен да изтръгне от себе си такива пошлости. — Вашият живот едва започва. Ще срещнете добър човек…
— Е, това вече не! — изведнъж рязко възрази Татяна. — Стига ми толкова! Никога вече! — Турецки дори трепна, с такава ярост бяха произнесени думите.
— Искате да кажете, че толкова сте обичали съпруга си, че повече никога няма да се омъжите? — попита той с известно удивление.
— Аз не го обичах — спокойно каза Татяна, като разглеждаше, както и преди, тавана. — Нима не е ясно? Нима такива бракове са основани на любов? Богатият човек си купува още една престижна вещ…
— … А момичето най-накрая постига мечтата си — да се омъжи за милионер — завърши заради нея Турецки. — А после се оказва, че животът въобще не е толкова сладък, колкото си го е представяла преди това. Така ли е?
Татяна се извърна към него, приповдигна се на лакът, така че гъстата й кестенява коса се разпиля по раменете и изведнъж тихо каза:
— Я върви, следователю, знаеш ли къде…
— Какво, прекалено точно ли отгатнах?
Турецки се опита да си придаде иронично изражение. Татяна Бурмеева явно принадлежеше към хората, които трябва да бъдат ядосани, за да измъкнеш от тях истината. Като ги притиснеш към стената, те започват да се огъват и те замерят с факти като с камъни. За да достигне целта си, Турецки добави:
— Златната верижка все пак си остава верига, нали? Само че го разбираш, когато вече си я надянал.
Лицето на Татяна леко порозовя, като съхрани при това прозрачността си.
— Всичко съвсем не е така, както си мислите — тихо каза тя. — Ние с Леонид не се обичахме, но съвсем не заради това, че ме беше купил. Не се обичахме, както окованите в една и съща верига, както двама затворници в една килия. Как мислите, двама, затворени зад решетките, дали се обичат?
— Не знам — объркано сви рамене Турецки.
— Затова пък аз знам — каза Татяна.
Те замълчаха. Татяна го гледа още известно време, после, изморено отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Турецки изпитваше някаква неприсъща за него неловкост. Татяна Бурмеева му харесваше. Той очакваше хищна преследвачка на милионите или красива глупачка, а видя страдаща и съвсем не глупава и празна жена.
— Съкилийниците поне могат да знаят доста един за друг — прекъсна Турецки мълчанието. — Затова и разчитам на вашата помощ. Имате ли някакви предположения кой би могъл да го направи? Заплашвали ли са в последно време Леонид? В какво настроение беше той? Не ви ли е казвал, че се страхува от нещо или от някого?
Татяна известно време лежа неподвижно, после отвори очи и отговори:
— Какво беше настроението му? Вие в какво настроение щяхте да бъдете, ако по цял ден носехте бронирана жилетка? Ако навсякъде ви съпровождаха бодигардове, навсякъде, разбирате ли какво значи това? Вие виждате „новите руснаци“ някъде на презентация на ново казино, те пилеят стотици и хиляди долари, пият скъпи вина, обличат се при Карден, а под тези костюми носят бронирани жилетки. И докато седят на скъпата американска тоалетна чиния, четирима бодигардове чуват пъшкането им, а пъшкат, защото всичките имат запек. И половината страдат от язва, хипертония, импотентност и дявол знае още какво. И мерцедесите им са бронирани, и любов правят, когато бодигардовете им ги слушат зад стената. Те могат много неща, но не и да се помотаят по булеварда или да отидат в някое обикновено кино, нито пък да седнат в някой влак и да тръгнат накъдето им видят очите. Та какво настроение може да има човек, затворен в клетка? Съответното.
— И все пак…
— Питате дали се е страхувал от нещо конкретно? — продължи Татяна. — Не знам. На мен не ми е казвал нищо такова. Той въобще не говореше вкъщи за работа, смяташе, че е затънал до гушата в тези неща в офиса си. Но аз знам, той не говореше, но през цялото време мислеше за това. В известен смисъл — Татяна отново се обърна към Турецки — той постоянно работеше, двадесет и четири часа в денонощието. Именно двадесет и четири, защото и насън мислеше за скапаната си банка. И никога не можеше да се отпусне — нито в сауната, нито на моден купон, нито на Канарските острови.
— Точно това никак не ме учудва — усмихна се Турецки. — Аз работя практически по същия начин.
Той долови съмнение в очите на Татяна.
— Татяна Ивановна, ето, аз сега разговарям тук с вас, питам ви за какво ли не… Нима предполагате, че после ще съставя протокол, ще зафиксирам акуратно всичко на хартията и ще си ида вкъщи при телевизора, без да си спомня нито веднъж през цялата вечер, че има на света такава Татяна Бурмеева? Как е впрочем моминската ви фамилия?
— Христофориди — усмихна се Татяна. — Дядо ми е бил грък.
— Казват, че смесването на нациите подобрява породата — философски забеляза Турецки.
— Така ли смятате? — пак се усмихна Татяна, лукаво и леко високомерно, като жена, която добре си знае цената.
— Да, а и вие така смятате.
В този момент в стаята влезе лекар, съпровождан от медицинска сестра, която носеше покрити с бяла салфетка прибори за инжекция. Това означаваше, че за днес разпитът на Бурмеева е приключен. И макар че, обективно казано, Саша Турецки успя да измъкне от нея твърде малко, докато излизаше от стаята, той усети невероятен душевен подем. „Каква жена — въртеше му се из главата още една банална фраза. — Господи, каква жена!“ Той пак си спомни Леонид Бурмеев и изведнъж усети невероятна злоба към него. Дребосък, очилатко, урод, страдащ от хроничен запек, как е смеел той да се докосва до тази жена! Тя не е родена за такива. Възможно е в някакъв друг, идеален свят Татяна Бурмеева-Христофориди да е била предопределена за него, Александър Турецки, но в реалността той не можеше да разчита на любовта на участничката в конкурса „Московска красавица“.
„Но нали преди това Бурмеев е имал друго семейство — спомни си Турецки. — Трябва да се срещна с бившата му жена.“ Колкото и да е странно, това решение беше продиктувано не само от добросъвестността на следователя, но и от някакви не съвсем ясни и за самия него мотиви.