Фридрих Незнански
Грешката на президента (8)

Глава шеста
Още един заподозрян

1.

Стаята, която обитаваха Шевченко и Станиславски, беше направо като пета колона в деветнайсети апартамент. Докато всички останали съседи съжителстваха мирно, в пълно съответствие с израза „по съседски“, стаята от дванайсет квадратни метра с прозорци към двора представляваше стихията, наречена „комуналка“. Един след друг тук живяха хроничен алкохолик, който будеше всички нощем с диви крясъци, когато му се привиждаха кошмари, откачена бабичка, която крадеше продукти от хладилниците и съвършено неспособна да усвои простите начини за ползване на тоалетната чиния и казанчето за водата, неомъжена клюкарка на средна възраст, която смяташе, че има пълно право да крещи на всички, които не правеха нещата така, както на нея й се искаше. Точно тя се поддаде на уговорките на Хамлет Карапетян.

Всъщност отначало Хамик се опита да се сближи със Серьожа Ройберг. Хамик разбираше, че художникът постмодернист става богат само когато придобие световна известност, а след като тя още не е дошла, значи той съвсем не е паралия, затова уговаряше Серьожа да му продаде стаята. В замяна му обещаваше едностаен апартамент в хубав район или дори в центъра на Москва — някъде на „Садовое колцо“.

Хамик се разхождаше из апартамента, разглеждаше гигантската според съвременните представи кухня, просторните баня и тоалетна, коридора, където можеше да се организира скромен конкурс за бални танци, и само цъкаше с език. От погледа му, разбира се, не убягнаха и дъбовият паркет, и месинговите дръжки на бравите, и мраморните подпрозоречни первази. Такава квартира си струваше да бъде разселена… Това беше мечта не само на Карапетян. Но жителите на деветнайсети апартамент се бранеха до смърт — никой от тях не смяташе да се преселва.

— Ще ги разкарам един по един — каза си Хамик, присвил очи, от което заприлича на оперетен интригант.

Планът му, както разбра Серьожа, беше пределно прост. Да купи една стая от апартамента — която и да е, — а после да устрои на жителите такива условия, че те сами да пожелаят да идат където и да е, да се съгласят на какъвто и да е вариант само и само да получат самостоятелно жилище дори в някое забутано на майната си Митино или Солнцево. След като поговори с обитателите, Хамик, който се отличаваше с известна способност да преценява хората, разбра, че най-костеливият орех е старицата, която ще се държи за апартамента до последно.

Но ако всички останали станат по-сговорчиви, то е възможно и тя да се съгласи, още повече че Карапетян, който се смяташе за човек благороден и уважаващ старостта, беше готов да предложи на упоритата старица не едностаен, а дори двустаен апартамент някъде в Новогиреево.

Какво беше учудването на скромния „дилър по недвижимите имоти“, както той обичаше да се представя, когато Серьожа Ройберг категорично отказа предложената сделка. „Не си знае човекът интереса“ — въздишаше Хамлет.

Обаче, независимо от неуспеха Хамик много беше харесал апартамента. Той опита без особени надежди за успех да се присламчи към Галя, но тя дори не искаше да разговаря с него. А виж, Албина Петровна, която по паспорт се оказа Алевтина Петровна, се съгласи.

Така в деветнадесети апартамент се появиха Шевченко и Станиславски, които почти всеки ден устройваха запои с танци и побои, обичаха в три през нощта да пеят и да свирят с баян или китара и категорично отказваха да участват в общото почистване на апартамента. Беше съвсем очевидно, че те се опитват да се държат по-лошо, така както им беше наредено от собственика на стаята. Но в някои неща не стигаха дотам, докъдето се искаше на Хамлет. Дълбоко в себе си те си оставаха обикновени московски пияници и се случваше сутрин даже да мънкат извинения, когато срещнеха в коридора или в кухнята София Андреевна.

Хамлет видимо беше разочарован от тях и им постави ултиматум — да изчерпят чашата на търпението на обитателите. С какво свърши това, вече знаем.

2.

„Бурмеева — помисли Турецки. — Все пак трябва да поговоря с нея. Тя може да знае нещо, да се досеща. Нима една жена не усеща състоянието на мъжа си? Може да е чула някакъв разговор, да е видяла някого и какво ли не още. Трябва спешно да изясня в коя болница е.“

Турецки звънна по телефона на Шведов, който обеща веднага да разбере и да му се обади.

В очакване на обаждането му Турецки разсеяно излезе в коридора. Чистачката леля Люся усилено търкаше с парцал пода, като размазваше калта по него. Щом видя Саша Турецки, когото особено уважаваше, леля Люся се изправи и гневно каза:

— Чухте ли какво е направил нашият пияндур? Позорище пред цял свят! Ако се случеше такова нещо с мен, щях да се срамувам да се покажа пред очите на хората, а на него не му дреме. Ами да, срамът не е дим, от него очите не сълзят.

Турецки премълча, защото не разбираше съвсем от кого е така възмутена възрастната чистачка, а и не желаеше особено да вниква в този въпрос.

— Друг на негово място би казал отдавна: щом е така, вече не съм президент. Ама като седнат на меките кресла, направо им зарастват там задниците!

— Президентът ли? — учуди се Турецки.

— Ами да! — потвърди леля Люся, като подкара отново парцала. — Натряскал се в самолета така, че в Ирландия ли беше, или не знам къде не могъл да изпълзи навън. А там го чакали хората.

В кабинета зазвъня телефонът. „Най-после, Шведов“ — помисли Саша.

— Турецки слуша — по навик издекламира той, като вдигна слушалката.

— Направо като по устав отговаряш — засмя се в слушалката Романова. — Чу ли новината за нашия президент? Проспал срещата с премиера на Ирландия. Накъде отиваме, Саша, можеш ли да ми кажеш?

3.

Бояркин на свой ред също взе снимката на Карапетян. „Този Хамлет се оказва от кавказка националност. Егати принца“ — помисли той.

Всъщност Карапетян приличаше на когото си щеш — на Фалстаф или Тартюф, на малко озлобен Санчо Панса или напълнял Яго, само не и на Хамлет. От снимката гледаше леко подпухнало лице, посивяло от небръсната четина, която понякога расте така бързо, че собственикът й изглежда избръснат само през първия половин час, без да успее дори да изтича до фотографското студио. Но в лицето на Карапетян липсваше характерното за пълните хора добродушие, дори да е лъжливо. На човек не му се искаше да срещне собственика на тази мутра в някой тъмен двор или да му е спътник във влака.

— Кога сте го виждали за последен път? — попита Сивич обитателите на апартамента.

За миг се възцари мълчание. Всеки се опитваше да си припомни къде и при какви обстоятелства се е сблъсквал с този неприятен тип. В края на краищата всички се съгласиха, че не са виждали собственика на многострадалната стая от доста време. Ако в началото се появявал често, идвал, разговарял, досаждал на всички, то през последните две седмици май въобще не се бил вясвал.

— Решил е да смени тактиката — каза Серьожа Ройберг. — Нека значи да ги разнищят тия типове, а после той ще се появи като добър ангел да ни разкара оттук.

— Колко долни могат да бъдат хората — поклати глава София Андреевна. — Макар че на моите години такива наивни открития навярно звучат нелепо.

— Аз май го видях — замислено произнесе Галя. — Преди около три-четири дни. Просто го видях на улицата. Стоеше до сергиите край станцията на метрото „Мясницка“ и нещо купуваше. С него имаше още един човек, когото не познавам.

Това съобщение заинтересува Сивич.

— Не познавате другия човек. А бихте ли могли да го опишете?

— Е, не съм го разглеждала специално — усмихна се Галя, — макар че, разбира се, му хвърлих един поглед да видя с кого стои там нашият благодетел. И другият беше кавказец, но по-висок и облечен съвсем различно. Хамлет как ходи? Маратонки, кожено яке и черна шапчица, това им е направо като униформа. А този, другият, не беше от тия. Тъмно кашмирено палто, бял шал, без шапка. Веднага се вижда, че е доста богат човек.

— Но не много богат? — усмихна се Сивич, на когото тази внимателна и подробна свидетелка се хареса.

— Не — поклати глава Галя. — Много богатите изглеждат иначе, как — не мога да кажа, защото малко ги виждам. Те нали не пътуват с метрото и с такива като нашия Хамик няма да седнат да пият водка.

— Това не се знае — пак се усмихна Сивич. — Малко ли неща могат да свързват хората, ами ако са приятели от деца, земляци и какво ли не още.

— Може, разбира се — каза Галя. — Но този не беше от най-богатите. А и колата му не е такава.

— Кола ли?

— Ами да, нова лада деветка, тъмносива.

— Цвят „мокър асфалт“, това сега е последният писък на модата — вметна Серьожа.

— А защо сте така сигурна, че това е била неговата кола?

Сивич не се доверяваше много на свидетелските показания.

Колко пъти се бе случвало очевидците яростно да спорят в каква кола са се качили убийците — в червен москвич или в тъмносиня „Таврия“, а после излизаше, че е било някакво зелено жигули. Практиката показваше, че понякога на хората им се струва, че виждат ясно картината на престъплението или произшествието, а всъщност запомнят изкривен образ, възникнал в собственото им въображение. Още повече че Галя по собствените й думи само бегло погледнала към Карапетян и неговия познат. Кога е успяла не само да разгледа как са били облечени, но и да направи извод, че са дошли до метрото с кола, пък и да твърди, че тя принадлежи на познатия на Карапетян.

— Може би е била колата на самия Хамлет — предположи Бояркин, който напълно споделяше съмненията на своя началник. — А и те са могли просто да дойдат с метрото или пеша.

— Изходът от станция „Мясницка“ отдавна е затворен, откакто там се срути козирката, вече около две години — отвърна Галя.

— Вечните строежи — разпери ръце Серьожа.

— Този познат на Хамик през цялото време си играеше с ключовете от колата, нали знаете, някои имат такъв навик? — продължи Галя. — Затова и реших, че колата е негова, при това я е купил скоро и досега не може да й се нарадва. Сами разбирате, от калта — на върха. А и той все я наглеждаше — да не я задигнат случайно. Докато минавах оттам, я погледна два пъти.

Сивич мълчеше и само гледаше внимателно Галя. А тя в това време продължи:

— И после Хамлет е регистриран в Подолск, значи ако това беше неговата кола, на номера щяха да са цифричките 50, а там имаше две седмици, както на всички коли в Москва. Момент.

— Галя затвори очи, после каза: — А286КТ май беше.

Когато Галя свърши, пак се възцари мълчание. Капитан Сивич гледаше, без да мигне, скромната и така незабележима на пръв поглед жена. През дългите си години работа в Московската криминална милиция беше виждал много и най-различни хора, по за пръв път се сблъскваше с такъв феномен. Разбира се, бе чел и слушал за хора с феноменална памет, но не му се беше случвало да ги види лично.

— Това се казва памет! — възкликна прямият Бояркин. — Направо като на академик!

Галя се усмихна:

— Паметта ми е само зрителна. Например много слабо помня имена, разните там названия, дати, така че академик от мен няма да излезе.

Сивич, който прелистваше нещо през това време, вдигна глава и попита много сериозно:

— Галина Алексеевна, бихте ли могли да разпознаете познатия на Карапетян, ако го видите пак?

Галя се замисли.

— Вероятно да — отвърна тя и Сивич ни най-малко не се усъмни, но тя безусловно ще разпознае този човек. Само да го открие…

След като се отказаха от чашката чай, за която настояваше София Андреевна, блюстителите на закона излязоха от нейните стаи. В обикновения общ коридор Бояркин усети някакво облекчение — той се чувстваше като в музей или театър на тези столове, тапицирани със зелен плюш (а това, че плюшът беше малко протрит, дори усилваше впечатлението му), и затова бе много скован. През цялото време, докато Сивич разпитваше обитателите на апартамента, той разглеждаше овалния портрет на непозната красавица, висящ на стената пред него. И сега, на излизане, й хвърли прощален поглед. „Не, какви жени е имало преди“ — помисли възхитено Бояркин, а после се обърна към София Андреевна и изтърси:

— Това, на тая картина, не сте ли случайно вие? Или вашата майка?

Старицата се разсмя така, че бръчките по лицето й се разбягаха встрани и като че ли част от тях изчезнаха.

— Какво говорите, Петя! Това е портретът на Лопухина, нарисуван от Боровиковски. А моят баща й направи копие — на стари години обичаше да рисува с маслени бои, казваше, че това го успокоявало.

Когато Бояркин и Сивич вече се канеха да си тръгват, при тях отново дойде Галя. На Сивич му се стори, че тя сякаш се съмняваше в началото дали си струва да започва този разговор, но после все пак попита:

— Извинете, а при вас в милицията не работи ли един Меркулов, Константин Дмитриевич? Срещнах се с него някога… Преди доста години… Дали не го познавате?

Сивич беше малко учуден от този въпрос. Стори му се странно, че тази жена е могла да се сблъска някога с Меркулов, а, от друга страна, кой ли не познава легендарния началник на следствения отдел в Главната прокуратура на Руската федерация.

— Има такъв? — уклончиво отговори Василий Василиевич.

— Много бих искала да поговоря с него — тихо каза Галя, при което на Сивич му се стори, че тя говори още по-тихо от обикновено. — Много е важно — добави тя.

„А за какво всъщност?“ — Този въпрос беше готов да се откъсне от устата на Сивич, но като погледна в очите на тази дребна, безцветна жена, той разбра, че щом й е нужен Меркулов, то на него, на Сивич, тя няма да каже нищо.

— Добре, ще се опитам да го уредя някак — отвърна той. — Още повече че е възможно да ви повикат в милицията да повторите вашите показания, за да ги протоколират там както следва. Може да поканя на тази среща и Меркулов.

Петя Бояркин вече тропаше на стълбищната площадка, а Сивич все още разговаряше с тази странна гражданка Крутикова. Разбира се, нейната удивителна памет направи известно впечатление на Петя, но все пак той не можеше да се абстрахира от нейната възраст и невзрачна външност, която се определяше по най-точен начин от израза „сива мишка“. Това лишаваше Галя от половината й качества, които, ако бяха присъщи на младеж или красиво момиче, щяха да имат в очите на Бояркин къде-къде по-голямо значение. Затова той не разбираше защо самият капитан Сивич пилее заради нея толкова много време.

— А кога е погребението? — попита Галя.

— Погребение? — не разбра Сивич.

— Ами да, на Шура Шевченко. — Галя се усмихна виновно. — Нали е умрял в болницата, за това писаха даже във вестника. Разбира се, той беше пияница, дори алкохолик, също като Витя. И скандалничеха тук, и хулиганстваха. Но не правеха подлости. Затова и Хамик беше недоволен от тях. Все се канеше да ги изсели и да настани при нас други, някакви крадци или убийци. А тези, случваше се, вечерта се разшумят, а сутринта молят за извинение. Затова и аз исках да ида на погребението, навярно никой друг няма да дойде. А така не бива…

— Ще разбера — уклончиво отвърна Сивич. — Ще ви се обадят по телефона.