Фридрих Незнански
Грешката на президента (53)

Глава десета
Ченге в пенсия

1.

— Александър Борисович Турецки — каза Саша още от вратата. — Ето ми служебната карта.

— Добре, добре, прибери си книжката — добродушно махна с ръка Пьотър Поликарпович. — Ама че обичате вие, младите, тия формалности.

Заради справедливостта би следвало да отбележим, че ако Турецки не беше показал служебната си карта, Бобрецов непременно би я поискал, добавяйки нещо от сорта на: „Защо вие, младите, не спазвате реда? Положено е да показвате документче.“

— Хубава градина имате — започна Турецки, помнейки, че „Сельодкин“ се гордее със своите селскостопански успехи.

— Е, не е кой знае какво — отвърна Бобрецов. — Но при мен всичко е по науката. Ненапразно, виждаш ли, почти целия си живот проработих покрай Тимирязевската академия, започнах да загрявам някои работи. Така значи. Тук имам градински ягоди. Някои ги наричат ягодки, а това е неправилно. Тия ягоди са по-тежки, искат труд, но пък ги бива и за хапване, и за сладко. Но сега няма смисъл да ги разглеждаме, а виж тука… Ела, ела!

 

Полюбувай се! — Бобрецов отвори парника. — Това е сорт „Ремонтан“. Дава плод от май до октомври. Та реших да зарадвам бабичката за 7 ноември и ги присадих в парника. Виж каква работа! Октомври мина, а те цъфтят!

— Да — с малко пресилено възхищение проточи Турецки и за всеки случай реши нищо повече да не хвали.

— Да идем нататък, ще те нагостя със сливи! Имам тук две дръвчета — не окапват и това си е. Държа ги до последно. Нощем, ако пада слана, разпалвам огънче от влажни дърва, така че да има повече дим.

Турецки си тегли една наум, но пак промълви възхитено:

— Дааа…

Впрочем сливите наистина бяха вкусни.

Турецки разбра, че е направил голяма тактическа грешка, като е зачекнал темата за градината, но нямаше къде да се дява.

Пьотър Поликарпович, вместо да го покани в къщата, го поведе из мократа, оголяла градина и като показваше някакви сиви наглед храстчета, говореше:

— Това е черна смородина, сорт „Зимна“, току-що я посадих, така че още е рано да я хваля. А виж, вишната взе да дава плод, „Шубинка“, не я обичам, за сладко горе-долу става, ама за ядене не я бива — киселичка е. А владимирката — ей там — направо е чудо, но при мен нещо не расте добре, ту измръзва, ту изсъхва.

По-нататък имаше някакви „дамски пръстчета“, арония и още нещо загадъчно английско „от графство Кент“. На Турецки не му оставаше нищо друго, освен да ходи из градината заедно със „Сельодкин“ и от време на време да кима с глава, мърморейки нещо нечленоразделно. От градинарство той не разбираше и нямаше желание да разбира, още повече сега, когато го интересуваше нещо съвсем друго.

— Е, видяхте ли как живее ченге в пенсия? — попита Пьотър Поликарпович, след като го мота из градината почти четиридесет минути.

— Да, доста добре сте се устроили тук — с готовност отговори Турецки, надявайки се, че екскурзията е свършила.

— Така е — ентусиазирано подхвана Бобрецов. — Когато казах на моите, че ще живея тук, извън града, такъв шум вдигнаха: „Ти да не си мръднал, това е Москва! С топли клозети!“ Е, сега съм тук и нито минута не съм съжалявал за топлите им тоалетни. Нито една минута!

— Да, хубаво е при вас — съгласи се Турецки.

— Още не сте видели всичко — засмя се Пьотър Поликарпович. — Да знаете само колко е хубава гората наоколо! На триста метра от къщичката и веднага гора!

Турецки истински се уплаши, че „Сельодкин“ ще го помъкне в гората. Той наистина вярваше, че е забележителна, но хич не му се искаше да я разглежда, особено без подходящи обувки.

— Само че обувките ми… — промърмори той.

— Това не е проблем! Имам много ботуши. Кой номер носиш? — поинтересува се „Сельодкин“.

Но Турецки твърдо реши да се противопостави на похода в гората. Той смяташе, че след като разгледа подробно градината, вече е изпълнил задълженията си на вежлив гост. Време беше да пристъпва към работата, заради която дойде.

— Бих се радвал, но времето ми е съвсем малко… Нали знаете, понякога в нашата работа всяка минута е скъпа. Следствие.

— Да, да — горещо потвърди Бобрецов, — кучешки живот, да ви кажа. Когато излизах в пенсия, мислех, че ще скучая и представете си — не скучая нито за миг. Дори да ми плащаха повече, не бих се върнал на работа, такава нервомелачка е, макар че вие, разбира се, знаете. Особено сега. Като четеш вестниците, направо ти става страшно. Уж и аз самият съм милиционер, кука, както казваха преди, но направо се ужасявам. В наше време, струва ми се, беше по-просто.

С тези думи Пьотър Поликарпович се обърна към къщата. Ободреният Турецки тръгна след него.

2.

Дните в плен се точеха толкова бавно, че сякаш всеки се състоеше не от двадесет и четири, а поне от сто часа. Така става обикновено в затвора.

Върху президента не оказваха никакъв особен натиск. През последните три дни той не виждаше никого, освен пазача, който му носеше храна и прибираше празните чинии.

И в същото време натискът течеше непрекъснато — достатъчно беше да включи радиоприемника или телевизора, когато там се появява лъжепрезидентът.

Този човек, за разлика от истинския държавен глава явно нямаше нищо напротив да се показва пред публика.

„Артист“ — мислеше президентът, докато гледаше глупашкото му, надуто от важност лице.

Самият той изобщо не беше артист дори в най-малка степен. Нещо повече: славата, известността — тези атрибути на властта, които привличат много хора — го оставяха съвсем равнодушен. Направо му досаждаха.

Той изобщо не понасяше изостреното внимание на околните, но къде ще се денеш от него, щом си държавен глава. Вярно, че премиер-министърът на Исландия ходи на работа с обществения транспорт, но там и населението е двеста хиляди — по-малко отколкото във Владимир.

В нашето общество хората, облечени във власт, а същото се отнася и до видните артисти, певци и прочие широко известни хора, фактически са отделени от останалите. И ако попаднат пред очите на хората, те ги разглеждат „като слон в зоопарка“, по израза на самия президент.

Ето това чувство, че си престанал да принадлежиш на себе си, го потискаше най-много, откакто зае високия си пост. И нямаше никакъв изход. Той неведнъж правеше опити да бъде като другите, да се държи като обикновен човек — нищо не излизаше. Опита да ходи в закрит клуб по тенис, а после забеляза, че служителите водят там едва ли не всичките си роднини — да позяпат истински президент. Сякаш е някакво чудовище. Наложи се да се махне от този клуб…

А как страда Фаина! Наложи й се да напусне работа, защото постоянно ходеха при нея с молби, предложения, идеи — стараеха се да му повлияят чрез жена му. Вижда се, тези хора се ръководеха от поговорката „Където шията, там и главата.“ С подобни молители също се налагаше да постъпва доста рязко.

Всичко това си спомняше сега, по време на принудителното безделие в заключената стая.

Но най-често от всичко президентът мислеше как можа да се случи това, което стана. Отново и отново анализираше фактите от последните три години, а особено последните месеци. Той наистина започна постепенно да губи чувство за реалност, чувството на единство със своя народ и страна. И от това започнаха тези мъчителни депресивни състояния, тези изнурителни безсъници.

Всички, които го заобикаляха, изглеждаха някак неистински, сякаш изрязани от картон фигурки, а не хора. Те се стараеха да направят живота на президента безпроблемен и удобен. И действително животът ставаше удобен, после още по-удобен и постепенно на президента започваше да му се струва, че го обвива вата. Че ако сега започне да вика, няма никой да го чуе.

Оставаше семейството. Единствените живи хора. Но и с тях започваше да се вижда все по-рядко и по-рядко.

Кога ли ще ги види пак?

Ще ги види ли?

„Трябва да се взема в ръце — каза си президентът. — Трябва да събера в юмрук цялата си воля и да не се разкисвам. Нали точно на това разчитат враговете ми.“

Руският президент наистина беше силен човек, целият свят знаеше фантастичното му умение да постига нужните решения, да печели, когато делото изглежда окончателно загубено, да открива най-неочакваните ходове.

Но всичко това ставаше, когато играта се водеше открито. Какво може да направи сега, когато са му вързани ръцете?

3.

— И къде е тази ваша снимка? — попита Бобрецов, когато Турецки му разказа за своите приключения в Князев, пропускайки, разбира се, че лично той изпитва големи подозрения срещу тези Скронц и Пъпа.

Саша сложи снимката на масата — не оригинала, а лазерната разпечатка на Мойсеев.

— Да… Техниката ви сега направо е за завиждане! — каза старецът и започна внимателно да я разглежда. Очите му веднага пламнаха. — Аха, ами разбира се! Дааа, интересна снимчица!

Той излезе иззад масата и отиде в спалнята за очилата си. След като ги намести на носа си, старецът пак взе снимката.

— Интересно — отново проточи той. Турецки разбра, че ненапразно е разглеждал чудесата на агротехниката и трудолюбието.

— Най-много ме интересуват ето тези момчета — каза Турецки и посочи усмихващите се Скронц и Пъпа.

— Така ли? — вдигна очи към него старото ченге. — Жалко.

— Тоест? — не го разбра Турецки.

— Точно тези не познавам — обясни Бобрецов, — а виж, останалите ги знам като петте си пръста. И това момиче, царство й небесно. — Той показа кръглоликата Вера, приятелката на Валентина Андреевна.

— Да, нали са я убили… — спомни си Турецки.

— Точно този я уби. — Пьотър Поликарпович показа с пръст Пръдлето. — Висша класа джебчия беше! Но опитай се да хванеш джебчия на местопрестъплението! Изкупуваше и по малко крадени неща. Имахме улики срещу него, но все недостатъчно. А той предаваше от време на време по някого от своите, така че ние го държахме под око, но не го закачахме до време. И изведнъж тоя дивашки случай — изнасилил момичето, че и го убил. И досега не мога да разбера какво му беше станало.

Макар това да не засягаше пряко нито Скронц, нито Пъпа, Турецки се заинтересува от този случай с четиридесетгодишна давност. А и едно обстоятелство изглеждаше много странно — какво би могло да обединява културния професорски син Костя с джебчия, насилник и убиец.

— И този познавах — посочи Пьотър Поликарпович към Льоха. — Това коя година е, почакайте? Петдесет и седма? Лятото на знаменития фестивал. Да, имахме си работа тогава, да не дава господ. Всички трябваше да следим. Сакън нашите хулиганчета да не направят нещо на чуждестранните делегати.

— Тогава не прочистиха ли Москва, както през осемдесет и пета? — забеляза Турецки.

— Нещо не си спомням — поклати глава „Сельодкин“. — Например Льошка тогава тъкмо се бе върнал от лагер. Никой не му забрани да дойде в Москва. Така че на вашата снимка той е съвсем пресен, току-що се е върнал от лагера.

— Той имаше ли прегрешения после? — поинтересува се Турецки. — След петдесет и седма.

— Льоха излезе хитър. Подозираха за най-различни престъпления, вървяха упорити слухове, че той е станал голям бос и държи целия Тимирязевски район. Но нито веднъж не успяха да го хванат в нещо. Имаше случай, когато ограбиха бижутерски магазин някъде в центъра на Москва, следите водеха тук, към Бента, но Льоха успя да се измъкне. Прекратиха делото срещу него поради недостатъчно доказателства.

— А аз и досега съм уверен, че беше Льошкина работа — поклати глава старото ченге. — Интуиция. А и ми пошушнаха някои неща. Вие сте следовател, млад човек, и за вас не е тайна, че престъплението разкрива не Шерлок Холмс с лупа в ръката, който намира косми и фасове, а нашият брат ченгето с неговата мрежа от информатори. Следователят после събира само доказателства за съда.

— Е, вие малко го опростявате, Пьотър Поликарпович — не се сдържа и възрази Турецки, макар да разбираше, че сега словоохотливият старец ще яхне любимото си конче и ще започне да обяснява всичко от сътворението на света насам.

Така и стана. Наложи се Турецки да си плати за репликата и да изслуша всички съображение на „Сельодкин“ за организацията на милицията и основната роля на оперативните служители в разкриването на престъпленията.

Когато Бобрецов направи пауза, Турецки бързо го върна в нужното русло:

— И какво стана с тоя Льоша? Къде се дяна после?

— Къде се дяна Льоша ли? — замисли се старото ченге. — Ето че не мога да ви отговоря. Честна дума, изпуснах го някак си от очи. Той замина някъде. Кога? Сега ще помисля… Тъкмо на мястото, където живееше, построиха хрушчовските блокчета, там сега е булевард „Матросът Железняк“. Значи годината е шестдесет и втора, шестдесет и трета. Да, навярно някъде от средата на шестдесетте не съм чувал за него. Но той си замина като „престъпен авторитет“, както пишат сега във вестниците. Виждате ли колко уважително го дават вече към тия. А преди казваха просто „бандит“. Трудно е да се каже къде се дяна той после. Може пак да са го затворили, а може и не. Тоя умееше да излиза сух от всяка каша. Не мога да ви подскажа.

— Или се е отказал?

— Не — засмя се ченгето, — това го разказвайте на някой друг, на тия, дето снимат филми за разкаялите се престъпници или дето пишат сърцераздирателни статии. Аз нали рекох „почти не съм чувал“. Замина си значи Льоха Алай и пропадна, повече не се появи. А после чух по своите канали новина: избрали го за мафиотски бос. Кога е било това? Нещо паметта ме подвежда… Помня, че беше лято, тъкмо въведоха гумените палки. Не като тия сегашните — боклук някакъв, тогава палките бяха акуратни — телескопически, изхвърляха се сами. Жалко, че ги забраниха почти веднага. Казваха — много злоупотреби стават. А какви палки бяха! Сегашните „демократизатори“ не им стават и за подметки.

— Нима все пак мафиотски бос? — демонстративно се учуди Турецки, надявайки се да прекрати сравнителния анализ на палките.

— Да, представете си. И получил препоръка от Вася Брилянта. Така че този Алексей не е някоя дребна риба. В киното може и да хващат босовете, но аз нещо не съм чувал. Не стават такива неща. Сега те не тичат по бардаци и купони и имат най-цивилизован вид, само че каквито бандити са били, такива и си остават. Това мога да ви кажа. Обаче къде е той и как, не знам.

— Но поне фамилията му помните, нали?

— Как да не я помня. Шилов му е фамилията.

Турецки трепна, но после се опомни: „Не може апрестъпен бос от Бента да работи в КГБ. Но съвпадението е странно.“

Старото ченге в това време продължаваше:

— А по баща май Николаич беше… Ние тогава рядко ги величаехме с бащино име. Така, само когато го четеш по протокола. А повече по фамилия и на прякор. Както те си викаха, така и ние. Това е нормално.

Старецът започна да разказва за другите знаменити бандити от Тимирязевски район, после мина към историите от началния период в работата си — към следвоенния разгул на бандитизма, когато действала знаменитата банда „Черната котка“, и Турецки разбра, че трябва да си ходи. Старецът беше разказал всичко каквото знаеше. То беше не много, но и не малко. Добре би било да намери този Алексей Шилов, макар че ако той е такъв, какъвто излизаше от разказа на Бобрецов, може да се окаже доста труден за откриване. И фамилията си може да е сменил, и каквото щеш, а може би дори си живее в чужбина в собствена вила. Това също се случва.

— Е, аз трябва да тръгвам. — Турецки решително се надигна от стола. — Неудобно е да ви задържам повече.

— Че вие не ме задържате — отвърна старецът. — Напротив, приятно е да поговоря с колега, така да се каже. Жалко, че си тръгвате, аз исках да ви покажа какво забележително мазе съм си изкопал, че то в тази къща, когато я взех, имаше само една дупка отдолу, на три се сгъваш, за да слезеш, а сега…

— Благодаря, някой друг път… — забърза Турецки, на когото хич не му се искаше да се пъха в никакви мазета.

Той взе снимката от масата.

— И снимчицата ли вземате? — огорчи се старецът. — Жалко.

— Той въздъхна с искрено съжаление. — Ще се смеете на стареца, но тя ми напомни младостта. Фестивалът, гребната база на езерото, аз в униформа. Помните ли, тогава цялата милиция беше с ботуши? Приятно е понякога да си спомни човек.

— Да, но не мога да ви оставя снимката — твърдо каза Турецки. Той не започна да обяснява на стареца, че е опасно да я притежава и учителката от Князев вече се убеди в това.

— Жалко — пак каза старецът. — Аз на никого няма да я покажа, то и на кого ли. Макар че, знаете ли — продължи да говори той, докато изпращаше Турецки в антрето, — преди няколко години отидох за гъби през септември. Аз и тук бера по малко, но това е така за развлечение. „Тих лов“, както се изразяват писателите. А два-три пъти през сезона се отправям така капитално на лов. Тук си имаме гора, нали ви казах, но гъби няма, по-точно има, но и гъбарите са доста. Та значи аз знам много хубави места по-надалеч, там — старецът махна някъде зад прозореца — при Озерецкото водохранилище. Пътуването, разбира се, е доста неудобно. Но затова пък малко хора ходят. А аз заминавам вечерта с последния влак до Кубинка, а заранта тихичко си тръгвам и търся попътна кола до Руза. През последните години стана лошо с автостопа — не вземат, всеки бърза по своите си работи.

„И правилно“ — помисли Турецки, който вече започваше да се дразни от бъбривостта на старото ченге.

А той продължаваше:

— Е, в краен случай изчаквам първия автобус. Ти, казваш, си гъбар? Следващата година непременно ще те взема. Такива места ще ти покажа! След Орешки е завоят за Анино. Точно оттам започват истинските гъби. — Старецът мина на скоропоговорка, виждайки, че Турецки се е облякъл и се кани да отвори вратата, за да излезе. — Та значи набрах аз пълна кошница бели — не събирам всякакъв боклук. Стига ми, мисля си. Излизам на шосето и си вървя лекичко. Гледам отпред мъж с кошница, наш човек — гъбар. Приближавам се и кого мислите виждам — Пръдлето!

— Кой? — попита Турецки.

— Славка Тимофеев — обърка се старото ченге, — оня от вашата снимчица, собственолично! Който изнасилил и убил онова момиче от снимката, а после отпрашил в Ташкент, едва го откриха.

— Тоест този, който е на снимката? — Турецки едва не се развика срещу стареца: — Защо не ми казахте по-рано, Пьотър Поликарпович!

— Ами нали разказвах, обаче вие се разбързахте, докато още говорех — взе да се оправдава старото ченге. — Вие не ме слушахте.

— Аз мислех, че не е вече между живите, вие така говорехте за него — отвърна Турецки.

— Жив е, не по-зле от нас двамата — отвърна Бобрецов. — Излежал си присъдата, излязъл по-рано и като че ли май се е отказал. Или поне повече не са го хващали. Живее някъде в Можайск, работи като пазач в млекозавода. Не си каза адреса, а и аз не го питах. Но ако трябва, може да го намерите, този поне живее с истинската си фамилия.