Фридрих Незнански
Грешката на президента (17)

Пролог

В пътеводителите на Москва голямата масивна сграда на площад „Дзержински“, построена още преди революцията за акционерното дружество „Русия“, а през тридесетте години надстроена от архитекта Шчусев, е наречена скромно „административно здание на площад Дзержински“. Но кой из целия Съветски съюз не знае каква „администрация“ се разполага тук?!

Този мрачен дом внушава страх, изглежда, че само видът му може да накара всеки да потръпне. Разбира се, отминаха времената, когато тук от цяла Москва се стичаха „черните врани“^[1], докарвайки все нови и нови жертви. Тези времена отминаха, но дали завинаги… Наистина сега вече никой не притичва покрай сградата на КГБ, а хората просто си минават, но все пак сърцата им се поразтупкват.

Обаче в Москва има хора, които спокойно идват на площада, наречен в чест на железния Феликс. За тях този мрачен масив е просто място за работа. Всяка сутрин тук спират черни волги с тичащ елен на капака и от тях слизат сериозни мъже с чанти. През лятото те са в строги костюми, а през пролетта и зимата — в шлифери и с меки шапки, зиме — в хубави вълнени палта с кожени яки.

Поне това Галя Крутикова знаеше прекрасно. Шлифер, манто или зимно палто, шинел, мека шапка, фуражка — всичко това имаше за нея свое неповторимо лице, различно от другите. Галя помнеше прекрасно всеки предмет и никога не би го сбъркала с друг, както и лицето на човека. Галя беше гардеробиерка.

Нали в КГБ работят не само майори и полковници. Сред многобройните служители в тази солидна организация има портиери, бюфетчийки, електротехници, асансьорни техници, чистачки. Има, разбира се, и гардеробиерки. Естествено, всички тези хора, дори най-нищожният портиер, се проверяват по всички параграфи, всеки има лично досие, в което се вписват анкетните данни, отбелязват се всичките му връзки, а за всеки случай и компрометиращи данни, които при необходимост могат да се използват като средство за натиск.

Всеки от работещите тук прекрасно знае, че животът му е като на длан за когото трябва. Но те се примиряват с това, защото службата в такава солидна организация дава много привилегии — да вземем само прекрасните заявки за продукти, с които на съвсем скромни цени можеш да поръчаш деликатеси, за които съседите ти не са и чували. Ами отпуската в луксозните почивни станции и санаториуми?

На Галя й провървя. Тя дойде в Москва от провинцията и искаше да влезе в Московския държавен университет. Но не стана. Започна работа в един завод, за да остане в столицата. А после чрез един познат получи това място…

Освен спецпакетите с продукти и почивните станции Галя получи и нещо много по-важно — временното жителство се смени с постоянно, леглото в общежитието — с хубава стая близо до службата й, на улица „Милников“. Така че тя отиваше пеша на работа.

Ето и през днешния топъл септемврийски ден тя вървеше бързо към площад „Дзержински“. Сутринта беше прохладна, а денят обещаваше да бъде слънчев. Започваше циганското лято, но настроението на Галя беше отвратително.

В осем без петнайсет тя вече беше на работното си място. Облече синята униформена престилка, среса се пред огледалото, начерви устните си с бледо червило — гардеробиерката също трябва да изглежда добре.

— Галка, ти какво се киприш, годеник ли искаш да си хванеш? — Това беше леля Клава, най-старата служителка в учреждението, която беше подавала палтата и на Берия, и на Ежов, за което понякога обичаше да си припомня: „Лаврентий Палич, момичета, беше галантен мъж, вежлив, винаги ще ти се усмихне, ще ти каже някоя добра дума…“

— Къде ги тия годеници! — махна с ръка Галя. — Имаше някога, сега изчезнаха всичките.

— Внимавай, ще останеш стара мома, кой ще те вземе после — наставнически забеляза леля Клава и се върна при своите номера от 1000 и нагоре.

Галя прехапа устни. „Годеници! — горчиво помисли тя. — Докато те свалят, като килимче се стелят пред краката ти, а като опре до женитба, пардон, извинете.“ И макар тя да разбираше, че е грехота да се оплаква от другаря Потехин, защото с неговата протекция получи тази работа, жителството и стаята, кой знае защо не изпитваше благодарност. А нали от самото начало си знаеше, че той е женен и хората с неговото положение не могат да се развеждат, защото неизбежно ще им се отрази на кариерата. Само че какво да прави сега, когато стана ясно, че е бременна?

В осем вратата се отвори и заприиждаха първите посетители. Навън беше топло и много от хората, особено тези, които бяха дошли с коли, нямаха палта, други идваха с леки шлифери, така че й предстоеше сравнително лека работа. Не като през зимата, когато към края на деня направо я боляха ръцете от тежките зимни палта. Но сега Галя не би се отказала да мъкне шубите и подплатените палта — приятелки й бяха казали, че от претоварването може да стане спонтанен аборт и всичко да се уреди от само себе си.

Към Галя се приближи един от посетителите: зелен къс шлифер от модните с пухена подплата, мека шапка с леко обърната надолу периферия — вносна стока. А и в лицето на този човек имаше нещо не нашенско. „Чужденец“ — уверено констатира Галя, но не даде вид, че е разбрала — в сградата на площад „Дзержински“ беше прието всеки да скрива мислите си.

Тя взе с вежлива полуусмивка шлифера и шапката. Безусловно бяха направени в чужбина. Кога ли ще се научат в Русия да шият нормални дрехи! Ами цветът! Сега всички са луди по тия пухени шлифери, обаче цветовете им са само сини и кафяви, а този е съвсем друга работа.

Когато вече окачваше шлифера, Галя хвърли едно око на етикетчето, пришито от вътрешната страна на яката: Deutsche Demokratische Republik. Немец значи. Добре си живеят там в ГДР Другарят Потехин беше ходил във всички социалистически страни и разказваше, че немците живеят най-добре. Така описваше живота им, че Галя не можеше да се начуди, а след нея и приятелките й, на които тя преразказваше всичко. Самата тя също мечтаеше да отиде в ГДР или в България на Златните пясъци, само че това беше строго забранено за служителите от КГБ. Дори когато отиваше през лятото на почивка, Галя беше длъжна да информира когото трябва за това, къде се намира и къде смята да ходи по-нататък. За отношенията й с другаря Потехин, разбира се, също беше известно на когото трябва, но никога не бяха викали Галя по този повод, което значеше, че негласно й разрешават.

Галя откачи номерчето и го подаде на немеца, който го взе, усмихна се и каза, като бъркаше звуците:

— Шпасибо.

— Моля — усмихна се Галя.

Немецът се приближи към огледалото и се огледа. В ръцете си държеше хубава кожена чанта.

„Техен, дошъл е при нашите“ — помисли Галя, но вниманието й беше отвлечено от двама военни, които се появиха пред нея с тъмнозелените си шлифери. Галя познаваше единия, втория виждаше за пръв път. Военната униформа на пръв поглед би трябвало да бъде за Галя донякъде сложна, но всъщност воинското звание, родът войски и другите знаци за отличие правеха униформите не по-малко запомнящи се от цивилните дрехи. По-трудно беше с граничарите: от тях идваха много и всичките със зелени петлици. Истинските сътрудници не носеха шинели.

Галя откри своята потресаваща способност да запомня хората и техните дрехи чак когато започна да работи като гардеробиерка. Отначало тя се проверяваше сама — дали точно този дебелак дойде с палто с кафява кожена яка и големи, приличащи на шоколадови копчета, а този — със сиво демисезонно палто, тънко за зимата… Всеки път тя се оказваше права. Понякога даже отиваше за палтото, преди още изуменият посетител да й подаде номерчето.

След това я извикаха където трябва и й обясниха, че подобно поведение намирисва в най-добрия случай на хулиганство.

— Вие да не би да запомняте лицата на всички? — попитаха я подозрително.

— Не — скромно отвърна Галя, като почувства, че в този случай е по-добре да премълчи за своя талант. — Само тези, които идват всеки ден.

— И това не ви трябва — меко й направиха забележка. — Че току-виж си помислили, че при нас дори на гардероба има съгледвачи. Нали искате да си запазите мястото?

Галя само кимна и повече не показваше, че помни добре кой и какво й е подал.

Така и си вървеше денят. Шлифери, шапки, барети, шумолящи пухени палта и военни полушубки в цвят каки, сиви, черни… Работата не бе трудна, но Галя се чувстваше уморена. И как не, сигурно вече беше във втория месец. Тя дори не си представяше как ще каже за това на другаря Потехин, който сега беше в служебна командировка. Може пък да се разведе все пак, но не, по-добре дори да не мисли за това.

Гардеробиерките нямаха обедна почивка, но се заместваха една друга от време на време, за да отскочат до столовата и набързо да хапнат нещо. Така беше и този път. Обаче от миризмата на яденето на Галя изведнъж така й прилоша, че се ограничи с чаша чай и кифличка. Тя се върна на работното си място толкова бледа, че леля Клава прошепна:

— Галка, де си се разболяла?

Галя само махна с ръка в отговор. Сега най-много й се искаше да си е вкъщи.

Към шест часа посетителите ставаха все по-малко и закачалките се опразваха. Галя се огледа: в нейния сектор беше останал само една-единствена дреха — зеленикав, в преливащ се цвят пухен шлифер и шапката, с които дойде немецът. „Дългичко се задържа той там — тъжно помисли Галя. — Сигурно решават нещо сериозно.“

В шест без пет по стълбището се появи млад мъж, когото Галя бе виждала и преди, но не много често. Той без съмнение беше служител на КГБ, но не местен, тъй като се появяваше в „административното здание“ на площад „Дзержински“ само от време на време, и то доста рядко. Освен Галя с нейната фотографска памет друг едва ли го помнеше по лице. Той леко притича надолу по стълбището, спря пред Галя и й подаде номерче.

За миг тя се стъписа. На бялата алуминиева пластинка стоеше цифрата 396. Номерчето, което тя даде сутринта на немеца, номерът, на който досега висяха самотно шлиферът и шапката му. Но това не беше той!

Въпреки това младият мъж, сякаш нищо не се беше случило, й протягаше усмихнат номерчето. Галя го взе като насън и след минута му подаде шлифера и шапката.

— Благодаря — каза младежът на чист руски език.

Галя мълчаливо гледаше как той облича уверено шлифера, после си слага пред огледалото чуждата шапка. „Шапката му е по-малка“ — помисли Галя с неочаквано злорадство. Младежът през това време се обърна и най-спокойно излезе навън.

Случката толкова порази Галя, че тя забрави и за своето състояние, и за другаря Потехин. Първата й мисъл беше да съобщи където трябва, но после си помисли, че който трябва и без това навярно знае не по-зле от нея. „След като е изчезнал, значи така трябва — помисли Галя. — А аз ще изгърмя… Пак ще кажат, че работя като съгледвач, че и ще ме изгонят…“ Но тя запомни за цял живот лицето на младия мъж. Чертите му биха могли да се нарекат дори приятни: светла коса, сиви очи, високо чело, ако не се брои наглата усмивка, притаила се в ъгълчетата на устните, и мътният поглед, който имат хората, които постоянно лъжат. „Не бих искала да ни се пресекат пътищата с такъв“ — мина й през главата, докато го изпращаше с поглед.

Галя не видя повече нито немеца, нито младежа, който си замина с шлифера му, а скоро и тя беше принудена да напусне работата при доста неприятни обстоятелства.