Фридрих Незнански
Грешката на президента (18)

Глава първа
Районен център „Олга“

1.

Още щом излезе от самолета и застана на стълбичката, Слава Грязнов усети, че не е в Москва. Облъхваше го пренаситеният с водни изпарения въздух на Приморието. Беше два часът следобед, но над град Артьом висеше противната мъгла, известна сред жителите на Владивосток като „пръскало“.

„Ама че гаден климат! — мрачно помисли Грязнов. — И защо чичо смени с него своя Урал? Какво му харесва тук?“

Грязнов слезе по стълбичката. Пътниците, които вече бяха получили багажа си, се тълпяха около автобуса, който трябваше да ги закара във Владивосток, и само Грязнов тръгна към касите на местните авиолинии.

„Сега остава и самолетите да не летят при това време — мрачно си мислеше той. — Нашият самолет как да е, ама кой ги знае местните кукурузници.“ Той се чудеше как въобще летят понякога малките АН-12, като се има предвид сложният и непредсказуем климат на Приморския край.

При това Слава Грязнов изобщо не беше въодушевен от целта на своята визита в Приморието — да уговаря родния си чичо да дойде с него в Москва и да вземе участие в някаква съмнителна авантюра, на всичкото отгоре и опасна за живота му. Нали ако срещу президента на Русия бъде извършено още едно покушение, независимо от всички усилия на Турецки и Дроздов, то може и да успее. А Слава Грязнов не се радваше особено на перспективата да подстави собствения си чичо. И все пак…

И все пак той беше тук, в Артьом, и послушно чакаше кога ще се вдигне мъглата и малкият дванайсетместен самолет ще може да излети към Олга.

Сега облеченият не според времето Грязнов се разхождаше на площада пред аерогарата и разглеждаше паркираните японски коли. Постепенно у него взе да се оформя впечатлението, че във Владивосток и околностите май въобще не са останали отечествените жигулита и москвичи.

Накрая по радиоуредбата повикаха пътниците за полета. Грязнов грабна чантата си и без всякаква радост забърза към самолета.

2.

Майорът от запаса Григорий Иванович Грязнов живееше в Олга, неголям районен център в Приморския край. Той беше служил тук във войските на ПВО и остана след демобилизацията си. И ако племенникът му се чудеше, че той продължава да живее в такава дупка като градчето Олга, което едва ли имаше и пет хиляди жители, то самият Григорий Иванович беше доволен от живота си. Първо на първо, тук беше собственият му дом заедно с няколко кошера и градина, които му помагаха да оцелее през последните трудни години. Григорий Иванович с удоволствие се занимаваше и с градината, и с кошерите, но истинската му страст, колкото и да е странно, стана театърът.

По някаква ирония на съдбата градчето Олга се оказа истински извор на сценични таланти. Местният самодеен театър неведнъж печелеше първо място сред самодейните състави от Приморието. Най-голямото постижение на Олгинската самодейна трупа стана театралният спектакъл, посветен на 120-годишнината от основаването на селището. Членовете на театралния състав и някои други жители, облечени, доколкото е възможно, като селяни от края на миналия век, стояха на брега, изобразявайки първите преселници, дошли с кораб от Русия, за да покоряват дивите брегове на Японско море. По лицата им бяха изписани страх и отчаяние. До тях се бяха строили матроси, които окуражаваха нещастниците. Жени нареждаха, деца плачеха. Мястото, избрано за застрояване на първото селище в Руското Приморие, бе осветено от величавия поп Авакум, когото играеше самият Григорий Иванович, който собственоръчно си беше изработил брадата, расото и кръста на дебела верижка.

Обикновено всеки град, градче и дори малко село намират с какво да се гордеят. Градчето Олга имаше сериозни основания за това — то беше първото руско селище на брега на Японско море и по такъв начин се оказваше с две години по-старо от самия Владивосток. Това първородство даваше на олгинци възможност да говорят за столицата на Приморието с известно пренебрежение.

Обаче истинският звезден час на Григорий Иванович Грязнов настъпи, когато за президент на Русия бе избран Андрей Степанович Яблоков. Оказа се, че той не само има отмерения уралски говор на знаменития си земляк, но освен това прилича като две капки вода на президента.

Внимателният човек, разбира се, добре запознат с двамата, винаги би разпознал кой от тях е майорът от запаса Грязнов и кой — президентът на Русия, но при бегъл поглед и особено отдалеч приликата изглеждаше пълна.

Григорий Иванович сега постоянно забавляваше жителите на Олга и гостите с речи и призиви от трибуната. Той изучаваше внимателно по телевизора при всяка възможност походката на своя двойник, копира неговия начин на изразяване — гръмко, внушително, отривисто, специално ходи до Владивосток, за да си купи светлосив костюм, какъвто обикновено носеше президентът. С това пътуване също се получи куриоз.

В тези дни целият Владивосток се готвеше да посрещне Солженицин. На гарата специален вагон вече очакваше знаменития писател. Най-накрая дойде автобусът и Александър Исаич собственолично излезе пред хората.

В същия този момент Григорий Иванич в новия си сив костюм успя да се промъкне точно пред автобуса.

— Андрей Степанович — възкликна Солженицин, — не знаех, че и вие ще бъдете тук!

Страстта да подражава на президента дотолкова беше обхванала Григорий Иванович, че той преименува дори съпругата си, тиха и скромна жена, която се казваше просто Зина, във Фаина Петровна. Жена му отначало се възмущаваше, но след известно време привикна и когато чуеше той да я вика: „Фаина, къде си?“ — отвръщаше от градината: „Кво има?“

Струва ли си да се казва, че Григорий Иванович събираше всички снимки на своя двойник, които успяваше да намери, и от време на време, когато никой не можеше да го види, стоеше пред огледалото, като се стараеше да докара на лицето си, както той казваше, „държавническо“ изражение.

И трябва да му се признае — майорът от запаса и ръководител на самодеен театър успя да усвои поразителна прилика с руския президент.

3.

Турецки невинаги се заемаше с възложените му случаи с такова настървение, каквото предизвика у него убийството на Леонид Бурмеев. Може да се каже, че сега той разпределяше работното си време поравно между случая Леонид Бурмеев и всички останали убити банкери. Като начало той изпрати запитване относно връзките на Бурмеев, предишния му живот, учение и работа.

Картината излизаше съвсем типична. Леонид Бурмеев завършил специалност „математическо моделиране“ в Московския енергетичен институт. Преподавателите и състудентите отбелязваха неговата рядка съсредоточеност, която в съчетание със способностите му го направила един от отличниците на курса. След института Бурмеев попаднал по разпределение в ЦНИИЦВЕТМЕТ, където се занимавал с компютърна обработка на данните за цветната металургия. Скоро след завършването на института той се оженил за своя състудентка, романът, с която започнал значително по-рано — когато във втори курс ги пратили на бригада да вадят картофи в колхоз.

Първата жена на Леонид Нина работела като скромен инженер в конструкторско бюро. Две години след сватбата им се родил син — Максим Бурмеев, който сега, както пресметна Турецки, би трябвало да е на дванадесет години.

С помощта на служителите в ЦНИИЦВЕТМЕТ Турецки успя да се снабди със снимки от тези години — любителски черно-бели фотографии, направени в отдела при посрещането на новата 1985 година. Саша не можеше да сдържи усмивката си, докато разглеждаше тези бедничко и старомодно облечени, но толкова весели хора, масите, отрупани с бутилки, мезетата в чиниите (явно взети назаем от учрежденския стол). Впрочем забеляза италиански вермут „Чинцано“ и коняк „Арарат“, при това не менте. За мезетата не си и струваше да се говори — имаше и шпроти, и шунка, и кашкавал. Донякъде го озадачи стандартната емайлирана кофа на края на масата.

— За миене на съдове ли е? — предположи Турецки.

— О, не — сподави смеха си бившият колега на Бурмеев, — това е салатиера: имаше много народ, празнувахме с цялата лаборатория… Весело си живеехме — заключи той след пауза и въздъхна.

Между другите — Леонид: в пуловер, оплетен от жена му, в очила с прости телени рамки. На една от снимките той бе хванат с бутилка шампанско в ръцете — на лицето му беше застинало учудване, а пенливата течност си течеше на воля. Дори по тези доста неизразителни снимки се виждаше колко буйно са се повеселили те тогава.

„Нали още го нямаше указът срещу алкохола“ — съобрази Турецки.

Ще минат десет години и този весел очилатко ще се превърне в солиден човек, банкер, който, без да бърза, се измъква от новия мерцедес, но иззад прекрасните очила в златни рамки гледат студени и невесели очи.

В началото на перестройката Леонид първо го ударил на политика — събирал подписи за разни открити писма, ходел по митинги, но много бързо се отдръпнал от това. Той разбрал доста по-рано от другите, че настъпва времето не на идеалистите, а на деловите хора. И организирал кооперативна фирма за ремонт и продажба на компютърна техника.

4.

Това било през времето, когато думата „фирмаджия“ започнала да се асоциира у повечето хора с някакво ново подобие на непманите от двадесетте години — богаташи, които могат да си позволят това, което е недостъпно за другите: ресторанти, престижни коли (отначало дори не западни, а просто лади самари), прани дънки и подплатени дънкови якета. Времето на тези хора свърши поразително бързо. Родната занаятчийска промишленост не може да се конкурира с китайската и турската ширпотреба и повечето, изникнали като гъби след дъжд кооперативни фирми тихичко повехнаха. Повечето, но не всички.

Льонка Бурмеев бил не просто отличен студент и талантлив математик, той се оказал и прекрасен организатор и което е по-важно, не само отлично се оправял в днешния ден, но умеел да предвиди и утрешния.

Той бил разбрал отдавна, че бъдещето е в компютрите. Още по времето, когато дори неговите бивши състуденти, без да говорим за редовите служители в ЦНИИЦВЕТМЕТ и просто познати, при думата „компютър“ мръщели чела, съобразявайки за какво говори Леонид — за калкулатор или за тайнствената електронноизчислителна машина.

Никой още нямал и понятие, че такава машина можеш да имаш и вкъщи, в представите на много хора това било гигантско съоръжение, заемащо цяла зала, което се обслужва от учени в бели манти. И главното, за да ползваш тази машина, трябвало да се учат различни сложни програмни езици.

— Не, Льонка, аз по-добре да наблегна на английския — се засмяла Нина Бурмеева, когато нейният мъж й съобщил, че смята сериозно да се заеме с компютрите, и й предложил да ги овладяват заедно.

— Скоро компютрите ще бъдат толкова обикновено нещо, колкото газовите печки! — доказвал Леонид, но Нина само се смеела и махала с ръка.

Това било още преди перестройката, но от този кратък разговор у него останало неприятното чувство, че не го разбират. Именно в този ден Леонид започнал да подозира, че те с Нина мислят съвсем различно.

В следващите години пропастта между тях само се задълбочавала. Леонид бил зает от сутрин до вечер в своята кооперативна фирма — отначало той правел собственоръчно почти всичко. Едва после започнал да наема други хора, като се стараел да привлече най-добрите професионалисти. Скоро той вече не докосвал платките, кабелите и микросхемите, но правел вече нещо доста по-важно — ръководел своето предприятие. Простите хора често виждат в директора своего рода безделник, даром получаващ големи пари, но в действителност от таланта на мениджъра зависи много.

А Леонид Бурмеев се оказал гениален мениджър.

Неговата компютърна фирма се разраснала и станала една от най-големите в страната, официален дилър на компанията „Епъл Макинтош“ в Русия. Той попаднал в Щатите един от първите сред своите познати и макар Америка да му се сторила еднообразна страна на хамбургери, бензиностанции и миризма на шампоан, това не му попречило да сключи много изгодни договори.

Но той пътувал до Щатите само служебно. Леонид изобщо не можел да разбере някои от своите приятели, които буквално бълнували за тази страна. Самият той предпочитал Европа. Веднага, щом вече можел да си позволи почивка със семейството в чужбина, той посетил Париж, Ница, Кан.

Столицата на Франция го поразила. И съвсем не с красотата на историческите си паметници. Изобщо не е задължително да ходиш там, за да научиш как изглеждат „Нотр Дам дьо Пари“ или „Гранд Опера“. Привличало го друго, това как прекрасно е устроен този град за живеене — не за някакъв особен лукс, а за съвсем прост, обикновен, всекидневен живот. Париж сякаш специално е създаден за хората. В кафененцата, разположени буквално на всеки ъгъл, можеш на чашка кафе да прегледаш вестниците и да водиш делови преговори, можеш да зяпаш минувачите и да не мислиш за нищо, а можеш да дойдеш с лаптоп и два-три часа да си ближеш кафето и да работиш. Главното е — никой на нищо не се чуди, всички твои действия се приемат от околните като нещо нормално.

Разбира се, Париж си има и сенчеста страна. Задигнали чантичката на Нина още на летището, пет минути след като минали през митницата и паспортната проверка. За щастие документите и парите Леонид държал във вътрешния джоб на сакото си.

А Средиземноморието! След като Бурмеев видял как се плиска най-чистата лазурна вода край замъка Иф, над който с крясъци летят белоснежните чайки, след като се гмурнал в абсолютно прозрачната вода край вулканичния остров Фриул, той престанал да разбира какво привлича хората в пренаселения, миришещ на пот Сочи, който при това бил и доста скъп.

И той отново се сблъскал с поразителното неразбиране на жена си. Струвало му се, че колкото повече се отдалечават от някогашния студентски живот със зелевите пирожки в бюфета, толкова повече се проявява някакво основополагащо, базово несходство между тях.

Колкото и да е странно, на Нина повече й харесала Германия, съвършено никаква, удобна, чиста и безлична. Тя упорито твърдяла, че французите са прекалено високомерни в сравнение с простите и доброжелателни немци. Може и да е било вярно, но на Леонид му било доста по-приятно да гледа стройните, винаги обмислено облечени французойки, които, разбира се, си знаят цената (пък и какво лошо има в това?), отколкото дебелобузестите немски фрау и фройлайни, облечени просто, удобно и много скучно.

Но основните противоречия с Нина се разкрили не в чужбина, а вкъщи — в Москва.

Нина посрещала на нож всеки опит на Леонид да устрои живота им по-удобно, по-приятно, да не говорим изобщо за разкош. Ако той предлагал да отидат на ресторант, тя отвръщала, че предпочита да си седят вкъщи на бутилка вино, ако се измъквали някъде за три дни да си починат, то вземали в хотела съвсем не луксозните стаи. Но най-зле се оказало с тоалетите. Всички опити да превърне Нина в модерна жена се провалили с трясък. Леонид, независимо от своята твърде обикновена външност всъщност дълбоко в душата си обичал шика, просто по-рано не го показвал. Затова Нина и не подозирала, че мъжът й въобще не обожава изплетените от нея пуловери с кожени кръпки на лактите и евтините кадифени панталони, вечно издънени на коленете.

Със замогването на мъжа си Нина Бурмеева, която продължавала да работи за жълти стотинки в конструкторското бюро, започнала да се облича по-скъпо, но все пак много скромно и без излишества. Леонид няколко пъти й купувал и в Москва, и в чужбина рокли, които, както му се струвало, щели да й седят добре, да я направят по-ярка и интересна жена. Но тя не ги облякла нито веднъж.

Докато Леонид все още се занимавал предимно с продажба на компютри, това се понасяло някак. Но му се искало нещо повече. Той пресметнал и разбрал, че най-доходният и същевременно престижен бизнес е банкерството. Вече имал начален капитал и ето, преди три години в Москва наред с рекламите на другите търговски банки се появила и рекламата на „Универбанк“. Леонид изобщо не си блъскал главата над името — просто искал всички веднага да разберат, че тази банка извършва всякакви банкови операции както с организации, така и с физически лица.

Тези, които поне мъничко познавали Леонид, изобщо не се удивили, че „Универбанк“ много бързо си стъпила на краката и се превърнала в една от най-могъщите и надеждни банки на Русия. Той давал средни проценти по депозитите, но разбиращите хора и много организации си влагали тук парите, а не във фирми от типа на печално известните „Властелини“ или питерския пенсионен фонд „Надежда, Нравственост, Благородство“, главата на който, Михаил Микешко, буквално обещавал да облече своите вложители в сребро и злато, а в резултат им отмъкнал и последния грош.

Бурмеев смятал подобни машинации за толкова нечистоплътни, че когато на един коктейл Микешко заедно с изящната си съпруга (бивша манекенка) дошъл при него, за да засвидетелства почитта си, Леонид се държал толкова неучтиво, че почти граничело с грубост. Впрочем безпардонният Микешко преглътнал това съвсем спокойно. Той смятал Бурмеев и малкото подобни на него честни бизнесмени за чудаци от друг свят и между „своите“ не криел много собствения си стремеж да изпързаля простаците. В паметта на Леонид се врязало как на същия този коктейл някой попитал Микешко:

— Ваша ли е тази реклама — „Ние ще облечем цялата страна“?

— Моя, моя е! Първо ще ги облека, после — ще ги обуя! — изхилил се Микешко над двусмислицата, без ни най-малко да крие своето желание да изпързаля баламите.

В това време „Универбанк“ процъфтявала и заедно с нея се променял целият начин на живот на Леонид. Бурмееви се преместили в престижен апартамент на улица „Малая Филевска“, сдобили се с новичко „Ауди“, но не били щастливи.

Нина се притеснявала от своето ново положение на съпруга на крупен банкер. Разбира се, било й приятно да има вкъщи микровълнова печка и съдомиялна машина, тя, разбира се, се радвала, че синът й има възможност да учи в едно от най-престижните училища в Москва при най-добрите учители, че почивал на Средиземно море и играел тенис. И все пак, с ръка на сърцето, тя не можела да не си признае, че би сменила всичко това за предишния прост и разбираем за нея живот.

Но най-много от всичко на Нина й тежал новият свят, в който трябвало неизбежно да влезе семейството на едрия банкер. Леонид ходел на приеми, коктейли, делови обеди, за много от които получавал покана „със съпругата“. Обаче съпругата всеки път се опъвала и не искала да ходи никъде. Понякога Леонид се предавал, но в особено важни случаи настоявал и тогава Нина тръгвала на поредния прием с вид на овца, която водят на заколение. И се държала по този начин и там. Не докосвала почти нищо, на въпросите отговаряла едносрично, не само не вземала участие в общия разговор, но и почти не слушала за какво говорят.

Струва ли си да се казва, че Нина Бурмеева категорично отказа да ходи на конкурса „Московска красавица“. Леонид можеше да я закара там само насила — Нина решително не одобряваше подобни мероприятия и беше много недоволна, когато разбра, че мъжът й е получил такава покана.

— Щом искаш да зяпаш голи безсрамни мадами, върви сам! — заяви Нина. — Да бяха ви поканили направо в публичен дом!

— Това не е публичен дом, а конкурс за красота — уморено възрази Леонид.

— Конкурс за красота! — Нина внезапно премина в крясък, което беше съвсем необичайно за нея. Тя бе сдържана, дори тиха жена и този взрив свидетелстваше, че се намира на границата на нервен срив. — Там има само курви! Нима порядъчна жена ще тръгне да си друса циците пред мъжете! Върви, любувай се!

— Успокой се — само каза Леонид. — Аз отивам там не за да се любувам, както ти се изрази, на цици. Това ми е нужно за поддържане на престижа.

— Че на кого е нужен тоя престиж! — беснееше Нина. — На мен ли? На детето? Не виждаш ли, че заради този престиж те е страх и на улицата да излезеш без охрана! Кому е нужно това?

Нина говореше още нещо, но той не отговаряше. Сега беше разбрал окончателно — пътищата им с Нина се бяха разминали, едва ли можеха да живеят заедно занапред. „За нея ще бъде по-добре, ако може отново да стане обикновена, скромна жена, а не съпруга на банкер“ — помисли Леонид, облече се и отиде на конкурса „Московска красавица“.

Там между участничките той забеляза една — потресаващата Татяна Христофориди. Висока, стройна, с разкошна коса, тя се отличаваше от останалите красавици с изражението на лицето си — в него имаше нещо решително, твърдо и същевременно детско.

Обичащият всичко красиво Леонид, разбира се, ценеше и женската красота, но в предишния живот преди перестройката той не можеше и да мечтае за такава жена. Но сега всичко се беше променило. Макар външността му да си беше останала същата, той не беше вече скромният сътрудник на ЦНИИЦВЕТМЕТ. И когато конкурсът завърши, Леонид решително се приближи към Татяна.

Той никога не би станал банкер, ако не умееше да взема веднага важни решения. Дори Татяна да не му стане близка, то поне си струва да я покажеш. В това се състоеше нейното решително предимство пред Нина, която вече беше отмиляла на Леонид.

Всичко това Турецки научи, докато разпитваше тези, които познаваха предишния и сегашния живот на Леонид Бурмеев.