Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ошибка президента, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Грешката на президента

Преводач: Марин Гинев

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: Роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3455

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
Време е да се пусне Чичото

1.

Когато след няколко минути Саруханов се озова в стаята за разпити, видя, че вместо Шведов там седи друг човек — с уморено, умно лице, съвсем неприличащ на популярната представа за „ченге“.

— Държавен съветник от правосъдието трети клас Константин Дмитриевич Меркулов — представи се той. — Сядайте, Сергей Тотосович.

Саруханов седна.

— Прочетох протоколите от вашите разпити — съобщи Меркулов.

— Там няма нищо — каза Саруханов. — И искате ли да знаете защо? Защото този ваш, извинявам се, че го казвам, следовател не искаше да чуе нищо от мен. Дори ако му бях казал всичко, той щеше да направи така, че тези данни да ги няма. Защото той е заедно с тях.

— С кого „с тях“? — тихо попита Меркулов.

— С тях — повтори Саруханов. — С тези, които искат да ме премахнат. Само да кажа една излишна дума, и съм труп. Знам го прекрасно. Но вече ми писна да се страхувам. Писна ми! — Саруханов почти изкрещя последната дума.

— Разбирам — кимна Меркулов. — И то много добре.

— Вярвам, че разбирате. — Саруханов сведе глава. — И все пак е трудно да се направи първата крачка.

— Но тук нищо не може да ви се случи — каза Меркулов, макар и сам да не беше сигурен в думите си.

— Вие сериозно ли? — Саруханов вдигна очи към него. — А аз си мислех, че сте професионалист.

— Е, поне ще се опитаме да осигурим безопасността ви — каза Меркулов с тежка въздишка. Той не по-зле от Саруханов знаеше, че за определени сили стените на Бутирския затвор не са преграда.

— Обаче на мен ми писна, разбирате ли! — Саруханов пак заговори силно, почти истерично и за миг Меркулов се изплаши, че той ще получи истински припадък. — По-добре смърт, отколкото такова съществуване! Тая миризлива килия, тоя дюшек, тези стени, каква нищета! Тая нищета, която съм ненавиждал цял живот.

Меркулов си припомни, че в протокола от обиска в жилището на Саруханов бяха записани вана джакузи, портативна сауна, тренажори. Очевидно този човек старателно поддържаше тялото и кондицията си. За него килията беше двойно мъчение.

— Вие няма да успеете да ме защитите — продължи Саруханов, след като се успокои малко. — Те са по-силни. Неприятно ли ви е да го чуете? — попита той Меркулов. — Или сериозно мислите, че нашата доблестна милиция и прокуратурата все още упражняват някакъв контрол в страната? Отворете си очите, гражданино следовател!

Саруханов можеше и да не казва това. Меркулов прекрасно познаваше ситуацията в страната, както и това, че откакто се помнеше, милицията и прокуратурата никога не са били толкова безсилни.

— Разбирате ли какво искам да кажа? — Тонът на Саруханов пак стана истеричен.

— Пушите ли? — попита Меркулов. — Или може би ще пийнете вода?

— Нищо не искам — отвърна Саруханов. — Впрочем дайте.

Той взе подадената му от Меркулов цигара, опъна дълбоко и веднага се закашля.

— По принцип не пуша — обясни той. — Но това някак си успокоява.

Меркулов търпеливо чакаше кога Саруханов ще заговори пак. Той разбираше, че този човек е стигнал до последната степен на отчаянието, когато вече всичко му е безразлично. Страхът, неудобствата на затвора, обвинението в убийство, което, както все повече започваше да вярва Меркулов, той не е извършил — това може да сломи много хора.

— Изобщо така — каза накрая Саруханов. — Аз имам още какво да губя. — После вдигна към Меркулов умните си тъмни очи. — Страхувам се от насилието.

Меркулов мълчеше, очаквайки продължението.

— Може и да ви се стори малодушно — каза Саруханов, — но не ми е безразлично как именно ще умра. Бих предпочел евтаназия, ако знаете какво значи това. Впрочем сигурно разбирате, изглеждате образован човек.

Меркулов се усмихна. Не му се случваше често да чуе комплименти от разпитваните.

— Щом няма друг изход, бих предпочел да умра леко — продължи Саруханов, — защото ТЕ! — Той отривисто махна с ръка някъде встрани. — ТЕ ще ме умъртвят мръсно, грубо, ужасно. Точно от това се страхувам. Да, вие ме гледате сега с презрение, но аз ви признавам — страхувам се! Много повече, отколкото от самата смърт!

След като се изговори, Саруханов замълча, стиснал главата си с ръце.

Меркулов се колебаеше. Може би трябваше да прекрати разпита и да остави Саруханов за два-три дни в затворническата болница, докато той дойде малко на себе си? Или да му даде да се изприказва докрай?

— Та ето, гражданино следовател — вдигна глава Саруханов, — предлагам ви сделка. Аз ще ви разкажа всичко, което знам, вие фиксирате моите показания, даже по-добре ще е да е със свидетели, за да не ги унищожат после, възможно е заедно с вас.

— По лицето му премина нещо като усмивка, която повече приличаше на озъбване. — А след това се появява медицинската сестра със спринцовка, или не, не мога да понасям убожданията, с бонбонче, натъпкано с мигновено действаща отрова, и аз заминавам на оня свят. Спогодихме ли се, гражданино следовател? Какво ще кажете?

— Не сте на себе си, Саруханов — тихо заговори Меркулов. — Трябва да си починете. Ще уредя да ви преместят още днес в затворническата болница. Там ще можеше да се измиете, ще ви дадат чисто бельо, ще се успокоите, а после ще поговорим.

— Кога после? — попита Саруханов.

— След ден-два — отвърна Меркулов.

— Нима наистина не разбирате, чуден човек сте вие! Още един ден, и от мен ще останат само рога и копита, след всичко, което ви наговорих тук.

— Първо на първо, вие така и не ми казахте нищо — забеляза Меркулов, — но дори да беше иначе, всичко, което чуех от вас, щеше да си остане у мен.

— Нима? — подигравателно попита Саруханов. — Достатъчно е, че сам поисках да отида на разпит. Разбирате ли? Това бе чуто от мнозина.

— Аз и без това се канех да ви извикам днес на разпит — отговори Меркулов. — Вие просто изпреварихте събитията.

— Уви, признавам — криво се усмихна Саруханов. — Цял живот все в това бъркам. Аз и сега съм тук заради същото. Изпреварих събитията. По-добре да бях загинал тогава аз, а не Хамик. Жал ми е за него все пак, макар и да беше такъв негодник.

— Значи не сте го убили вие? — попита Меркулов.

— Разбира се, че не съм аз. Гражданино следовател, вие навярно и сам сте разбрали, че не съм аз. А ако не сте разбрали, защо решихте да ме пратите в лазарета на чистите чаршафи?

— Кажете, какво знаете за обстоятелствата около гибелта на Хамлет Карапетян?

Саруханов замълча. Меркулов разбираше, че сега пак започнаха да го измъчват съмненията. Истеричната решителност мина, отстъпвайки място на страха, на боязънта за собствения му живот.

— А къде е медицинската сестра с отровата? — попита Саруханов. — При това нека да е хубава блондинка. Няма да се любувам на вас преди смъртта си я! А и свидетелите… Не, пригответе всичко, тогава ще говоря. И моля, още днес. Или не — утре.

Той пак отпусна глава върху ръцете си. За миг на Меркулов му се стори, че той плаче.

— Добре, Саруханов, днес ще ви прехвърлят в лазарета, а утре сутринта ще поговорим, става ли?

— Не знам, нищо не знам — повтаряше Саруханов.

— Кудряшов — открехна вратата Меркулов и повика дежурния, — придружете арестувания до килията, докато оформя прехвърлянето му в лазарета.

След секунда Кудряшов влезе в следствения кабинет.

— Да вървим, гражданино арестуван — ласкаво се обърна той към Саруханов.

Той се надигна. На лицето му беше застинала маска на отчаяние.

След като отведоха Саруханов, Меркулов още дълго остана на бюрото, като прелистваше делото му, но всъщност само се правеше, че го чете.

2.

Алексей Снегирьов се събуди в шест часа сутринта, надзърна към двора през покритото с геологически пластове мръсотия стъкло и започна да се стяга за крос. Ако не бягаше повече от седмица, тялото му започваше да си припомня старите рани. Което той, разбира се, не можеше да си позволи. Обаче този път утринната гимнастика започна малко по-иначе, отколкото той предполагаше.

Предишната вечер Алексей успя да проведе кратко разузнаване на квартирата. Особено го впечатли кухнята с размери на половин хокейна площадка и с величествена печка по средата. И ето сега, докато си миеше зъбите, в тая същата кухня започна някакъв скандал. Наемният убиец изплю пастата, отвори вратата и погледна в коридора, като държеше четката си за зъби в ръка.

Право срещу него се спасяваше с бягство младичка жена с бебе в ръцете. Ританките на бебето бяха мокри и на пода жизнеутвърждаващо капеше. Отзад се раздаде страшен мъжки рев. Доколкото Алексей разбираше, гласът принадлежеше на вчерашния Шварценегер — оня същия Тарас, с когото според Анна Фьодоровна, нейният квартирант, мило и интелигентно момче, не можеше да има общи интереси. Тарас се подвизаваше в застрахователния бизнес — охраняваше павилиончетата по пазара, носеше много скъпо кожено яке и изобщо беше корав тип, както сега е прието да се казва.

Алексей за всеки случай набута младата майка в банята. Почти веднага иззад ъгъла на Г-образния коридор излетя шишенце с биберон, в каквито затоплят млякото за бебетата. Бутилката беше прихваната до самата стена и благополучно върната на собственичката й.

— Льошка… такова… направо в кухнята — произнесе жената. — Вие според мен… не сте ли у Анна Фьодоровна?

— И също ми викат Льошка — усмихна се Алексей. — А вие навярно сте Оля? Много ми е приятно, Анна Фьодоровна разказваше, че й купувате хлебец. Почакайте минутка, не си отивайте.

Той изплакна устата си и отиде в кухнята.

Охранителят наистина можеше да избие мерака на когото и да е да ограбва поверените му павилиончета. Мераклиите да трошат витрините и да крадат цигари оттам се страхуват точно от такива. Тарас беше почти метър и деветдесет и пет, напомпаните му на тренажорите мускули опъваха модния черен потник. Косата му бе стегната на пищна опашка, в лявото му ухо проблясваха две сребърни обички. Той разбъркваше нещо в тенджерка, обърнал към входа внушителния си мускулест гръб. Но по гърба можеше да се познае, че човекът е станал накриво.

Алексей мълчаливо се подпря на рамката и зачака кога ще му обърнат внимание. Не се наложи да чака дълго. Юначагата усети присъствието му и се обърна, като тресна тенджерата от неръждавейка на масата. Алексей го измери, без да бърза, с насмешлив и не много доброжелателен поглед и на Тарас това никак не се хареса. Не беше изключено дори да е заподозрял някаква връзка между неотдавнашното произшествие и появата на новия квартирант.

— Ти кво… — поинтересува се той мрачно.

Алексей го изгледа как разставя краката си и се убеди — кунгфу. Но не много дълго. Година-две, едва ли повече. Достатъчно, за да му е Нева до коленете. Но съвсем недостатъчно за що-годе майсторство.

— Ами така, нищо — каза той и сви рамене. — Чакам кога ще се обърнеш на другата страна. Вие, педитата, и двете уши си си пробивате?…

На самия него такова нещо не би му направило никакво впечатление. Но Тарас подскочи до тавана и се хвърли напред. Човекът с безцветния таралежов перчем и също такива безцветни очи беше сигурно наполовина по-лек от него. И наполовина по-стар. На такава възраст вече е време да мислиш за Бога…

Според замисъла на нападателя Алексей трябваше, както става в екшъните, да излети с гърба напред в коридора и с трясък да се забие в стената. Желателно беше също на главата му да се стовари картина. Или в най-лошия случай детското коритце, окачено на огромен, разклатен гвоздей.

Обаче в Холивуд не снимат екшъни за комуналните кухни. Нелошият „казани-дзуки“ пропадна в нищото. Хилавият съперник успя да изчезне някъде, но къде именно, Тарас така и не разбра. Ръката му сякаш беше всмукана от вакуум, на лакътя му се стегнаха твърди пръсти и от рамо до рамо го блъсна такава болка, че квартирният Шварценегер ахна и спасявайки се от по-нататъшни мъчения, рухна по лице на пода.

— Пусни ме, гад!… — тихо зави той, опитвайки се да се измъкне от убийствения захват.

— Ставай! — заповяда новият квартирант.

Той вдигна Тарас на крака, като го принуди да забие нос в коленете си, без да бърза, го проконвоира по коридора, отвори със свободната си ръка вратата и го изхвърли на студената стълбищна площадка, като го напътстваше тихо:

— И къде, козел такъв, се вреш на дявола в…

Вратата се затръшна като клюна на птицата таманго. След още две секунди Тарас успя да осъзнае, че е цял и невредим.

Охранителят на павилиончета излезе по-досетлив, отколкото очакваше Алексей. Когато той навлече кецовете и горнището на анцуга и излезе да тича, Тарас унило седеше на нащърбения мраморен перваз.

— Няма ли да закъснееш за работа? — осведоми се Алексей.

— Аз съм довечера — избуча Тарас, запазвайки мрачно достойнство.

Алексей задържа вратата:

— Влизай тогава…

3.

През последните няколко дни Вадим Дроздов се подготвяше за минутата, когато ще трябва да мобилизира всичките си сили, за да защити президента. И все пак, когато тази минута настъпи, той почувства, че се вълнува повече, отколкото би трябвало. Вадим мислеше, че вече е подготвен психически за всичко, а се оказа, че не е съвсем готов.

В десет вечерта се очакваше президентът да долети от Кемерово. Самолетът трябваше да кацне на неголямото военно летище в Митяево, откъдето предварително приготвената кола да го докара направо в Кремъл. Тази нощ той щеше да прекара в кремълския си апартамент: на сутринта му предстоеше телефонен разговор с президента на Украйна.

Обаче, както съобщиха на Вадим Дроздов верните му хора от спецохраната, освен големия отряд, който се насочва направо към летището, още един отряд ще се разположи по пътя от Митяево към Москва, при това встрани от населените места. Именно този отряд трябваше да командва полковник Руденко.

Разбира се, Дроздов знаеше, че понякога за по-голяма сигурност се разставят патрули и по трасето за придвижване на президента. Те стоят на равни разстояния един от друг по целия път и поддържат връзка по радиостанциите.

Сега ставаше дума за съвсем друго — в едно съвсем пусто място по трасето на президента ще се намира голям въоръжен отряд, който (Дроздов специално провери това) не отговаряше на позивните на спецвойските.

И пак този Руденко…

Нямаше място за съмнения — готвеше се ново покушение срещу президента на Русия, което този път имаше всички шансове да успее.

4.

Телефонът на бюрото отчаяно зазвъня.

— Турецки слуша.

В отговор той чу леко променения от вълнение глас на Вадим Дроздов:

— Май че е време да пуснем чичото.