Фридрих Незнански
Грешката на президента (10)

Глава осма
Мистър Хикс

1.

Капитан Сивич помоли да не пускат при него никого и да не го търсят по телефона. Искаше поне половин час да поседи и да помисли спокойно. Както винаги пак се беше натрупала безкрайно много работа, неразкритите престъпления валяха едно след друго, времето мъчително не достигаше. Василий Василиевич беше уверен, че ако не затрупваха до ушите оперативните служители с дела, разкриваемостта щеше да бъде по-висока. Нали разкриването на едно престъпление е работа на мисълта, на въображението, то не става само в работното време от девет до седем. В действителност дори когато се прибере вкъщи, даже докато седи на чай със семейството си, в театъра или в отпуск, следователят продължава да работи. Капитанът неведнъж беше сънувал сънища, където намираше отговор на някоя от измъчващите го загадки.

Но възможно ли е това, когато те чакат толкова случаи едновременно! Капитан Сивич погледна към сейфа си, два рафта от който бяха наблъскани с папките по текущите дела.

А и постоянно го разсейваха посетителите, телефонните разговори и какво ли не още.

И ето сега убийството на Хамлет Карапетян. Веднага го връчиха на Василий Василиевич, тъй като той се беше специализирал по „мокрите дела“, свързани с покупко-продажбата, приватизацията на недвижими имоти и прочие жилищни проблеми.

И все пак нещо в цялата история още от самото начало се струваше неправилно на Сивич. На пръв поглед обстоятелствата около гибелта на Карапетян изглеждаха дори банални, ако тази дума въобще е приложима към убийство.

След като излязъл късно през нощта (или рано сутринта) от блока, където бил наел квартира, Карапетян седнал в колата си, която се взривила веднага след като изминал няколко метра във вътрешния двор. Взривът бил толкова силен, че едва успели да идентифицират Карапетян, точно както трудно установили и чия е колата. По дребните, изкорубени и силно обгорели останки криминолозите познали, че е лада деветка, но регистрационните номера били предварително свалени. В края на краищата успели да възстановят номера на двигателя, а идентификацията на колата по него също отнела известно време.

Така че според първата версия колата положително принадлежала на Карапетян (възможно е да му е била преотстъпена за каране) и някой решил да се избави от него по този не особено оригинален в наши дни, но сигурен начин.

И все пак на старши инспектора от Московската криминална милиция капитан Сивич много неща не му харесваха. Първо, ако се съди по данните, които успяха да съберат, Карапетян не е бил пряко свързан с мафиозните групировки. Бил просто дребна риба, която се опитвала да измъкне някоя благинка в мътната вода. Той дошъл от Армения в Московска област и отначало се заел с препродажбата на продукти, разпънал в Подолск сергия, после преминал на алкохол и цигари, но по-горе от това не стигнал, останал си дребен търговец. Изглежда, на Хамлет не са му достигали търговските способности, а може и да го е подвеждало желанието да изпързаля партньора на дребно, което в крайна сметка не може да е помагало на начинанията му.

В последно време Карапетян започнал да купува и препродава жилища в Подолск, но тамошните цени в сравнение с московските били ниски и печалбата излизала съответно малка, а той искал да забогатее бързо. Всъщност точно този натрапчив стремеж веднага да направи удар подвеждал Карапетян.

Новата му акция била да купи стаята в сградата на улица „Милников“ — начинание, на което той възлагал големи надежди, също толкова нечистоплътно и дребно, както всичко, което правел в живота си.

Служителят от милицията — Василий Василиевич Сивич беше уверен в това от самото начало на службата си — не трябва да изпитва симпатия към престъпниците или, напротив, ненавист и неприязън. За него законът и справедливостта трябва да стоят над всичко. Но сега, докато се вглеждаше на снимката в подпухналото лице с тежък поглед, Сивич се хващаше, че този Хамлет му е дълбоко противен.

И колкото и да е странно, съвсем не защото той е извършвал незаконни действия, всъщност Карапетян не престъпвал много Наказателния кодекс, поне не по този начин, който вече негласно беше станал практика. Той търгувал с продукти, имал регистрирана фирма, купил стая — всичко в съответствие със закона. И в същото време в лицето му имаше нещо подло.

Колкото повече Василий Василиевич Сивич си изясняваше начина на живот и на мислене на Хамлет, толкова по-неприятен му ставаше адашът на датския принц. Хамлет Карапетян беше дребен мошеник и вредител, готов да изработи за дребни стотинки и най-близкия си приятел. Няколко свидетели, които го познаваха, си спомняха, че той често обичал да повтаря: „Сега у нас е капитализъм, драги. Това значи, един изплува, а друг се дави.“

Сега обаче беше се удавил самият Карапетян.

Какво отношение към това произшествие можеше да има богатият му познат, когото Крутикова беше видяла край станция „Мясницка“? Навярно той е изиграл някаква роля — в това Сивич беше сигурен, макар че на какво се основаваше тази увереност, той самият не можеше да обясни логично. Оставаше само да получи някои сведения, които той очакваше всяка минута, докато преглеждаше документите по случая Карапетян.

Онова, което се съдържаше в тях, изглеждаше съвсем недостатъчно като мотив за такова типично мафиотско убийство. Така ликвидират само хората, с които се разчистват крупни сметки. На пръв поглед Карапетян нямаше подобни врагове. Дребни игрички, дребни парички… На кого е потрябвало да наема за отстраняването му професионален убиец?

Но Крутикова с феноменалната си наблюдателност и зрителна памет насочи мислите му в съвсем друга посока. Ладата деветка би могла да принадлежи съвсем не на Карапетян, а на неговия богат познат, когото Сивич нарече за себе си „мистър Х“.

Капитан Сивич беше оперативен служител, а не следовател, но изграждането на версии не му беше чуждо. Василий Василиевич се почеса по тила, взе молива и написа на чист лист хартия:

1. Да се изясни кой е собственикът на колата: Хамлет? Х?

2. Самоличността на Х (виж показанията на Крутикова).

3. Маршрутите на Хамлет и Х в деня на убийството.

Ако убиецът или по-точно поръчалият убийството се окаже действително „мистър Хикс“, познатият на Карапетян, то може да се каже, че този случай ще бъде разкрит изключително благодарение на удивителната наблюдателност на Галина Крутикова.

2.

Турецки беше чел някъде, че нормалният човек за тридесет години след завършване на училище абсолютно забравя не само имената и фамилиите, но и лицата на своите съученици. Засега той още не можеше да провери това твърдение на собствен опит, тъй като от завършването на училище не бяха минали тридесет години, но някои образи наистина започваха да се заличават от паметта му. Още повече че през живота си Саша беше сменил няколко училища и две години даже учи в специален интернат за деца, чиито родители работеха в посолствата в чужбина. Това беше, когато от Комитета по спорта изпратиха втория му баща Павел Петрович Сатин за две години в Будапеща.

Турецки не обичаше много да си спомня този период. Публиката в интерната беше най-различна и в повечето случаи — неприятна. Всеки ученик се фукаше с положението на родителите си, макар че на кого да се перчиш там. Но попадаха и симпатични момчета, макар и не много. Саша се сдружи с ленинградчанина Вадим Дроздов, чиято майка, известна изкуствоведка в Ермитажа, работи почти цяла година по линия на културния обмен в самия Лувър.

Дроздов порази Саша с много неща — с начетеността си и в същото време със своята скромност (той никога не демонстрираше познанията си), както и с някакво изострено чувство за справедливост. Впоследствие всеки път, когато животът го срещнеше с жители на Ленинград, станал сега Санкт Петербург, си представяше Вадик Дроздов, който напълно отговаряше според Турецки на понятието „интелигент“. И това първо впечатление не се разколеба дори от запознанството с някои други хора от града на Нева, които опровергаваха тази представа.

След като родителите на Саша се върнаха от чужбина, той отново се прехвърли в обикновено московско училище, но продължи още цяла година да се среща с Дроздов, който остана в интерната. А после и неговата майка се върна от Франция и отведе Вадим в Ленинград.

В детството и училищните години връзките се късат по-лесно, отколкото при възрастните и независимо от слабите опити да поддържат кореспонденция, пътищата на Саша Турецки и Вадим Дроздов се разминаха и те загубиха връзка. При това приятелството им не изчезна, то остана да си живее така — в общите спомени.

И сега, когато Саша вдигна слушалката и чу непознат глас, който търсеше Александър Борисович Турецки, нещо в интонацията му се стори не точно познато, но смътно напомнящо за някого.

— Слушам — късо отвърна Турецки.

— Саша — чу се в слушалката, — мисля, че ме помниш. На телефона е Вадим Дроздов.

— Вадик! Какъв сюрприз! — Турецки така се зарадва, че за миг дори забрави, че сега е деветдесет и четвърта година, че някой убива банкери, а в болницата лежи най-привлекателната жена на света. Той пак се превърна в Сашка Турецки, ученик от специнтерната. — Ти какво, в Москва ли си? — неизвестно защо закрещя Турецки. — Трябва да се видим!

— Да — отвърна невидимият Дроздов, — непременно трябва да се видим. Затова и ти се обаждам.

Нещо в гласа на стария училищен приятел накара Турецки да пусне парата и да си припомни все пак, че сега е 1994 година.

— Разбира се, Вадик, иска ли питане — каза той. — Идвай при мен, ако искаш веднага.

— Не — отговори Дроздов. — Добре би било да се срещнем през деня и някак така, че да не привличаме внимание. В центъра, но по-далеч от службата ти.

— Ясно — късо каза Турецки. — Тогава… — Той се замисли. — Закусвалнята до централната каса на „Аерофлот“ става ли? Знаеш ли я, на ъгъла срещу магазин „Детски свят“.

— Знам я — отвърна Дроздов. — Можеш ли да дойдеш след час?

Турецки погледна часовника си:

— Ще се опитам.

В слушалката противно запищя сигналът „свободно“.

И така, не стана чудо. Изплувалият от миналото приятел търсеше не съученика си Сашка, а следователя Александър Турецки.