Фридрих Незнански
Грешката на президента (14)

Глава дванадесета
Подлезът под Кутузовски проспект

1.

Евгений Точилин беше много перспективен млад лекар ендокринолог. Това донякъде и определи изпращането му на стаж в болницата при Колумбийския университет в Ню Йорк. Разбира се, само донякъде. Главна роля изигра приятният за Женя факт, че някога по-голямата сестра на майка му, скромната и стеснителна, макар и много хубавичка Фая се омъжи за малко недодялания Андрей, който при първото си появяване порази всички вкъщи с високия ръст и боботещия си глас.

Като цяло Андрей, който тогава учеше във Висшата партийна школа, не изглеждаше толкова недодялан на фона на останалите слушатели в това заведение. Той беше достатъчно напорист, честолюбив и всичко подсказваше, че го чака добра партийна кариера. Но тогава на никого не можеше и да му хрумне до какви висини ще се добере в края на краищата.

Женя познаваше вуйчо си още от детските си години и винаги се поразяваше от неговата способност да улавя момента, бързо да избира правилното решение и упорито да го довежда докрай. От времето, когато той започна да се издига все по-нависоко по партийната стълбичка, Женя започна да го вижда все по-рядко и не можеше да не го удиви промяната на възгледите, която настъпи у вуйчо му, когато той, убеденият комунист, се превърна изведнъж едва ли не в дисидент.

В семейството много хора не го разбираха. И едва след август 1991 година видяха каква тънка игра е започнал, как ловко я изигра и какво постигна в резултат.

Лично за Женя това значеше стаж в Съединените щати и той не можеше да не бъде благодарен за това на вуйчо си.

След случилото се на летище „Шенън“ той, разбира се, както и Вадим Дроздов, не можеше да не се замисли какъв именно опасен примес е попаднал в хапчето тонусин и съжаляваше, че заяви на всеослушание за необходимостта от експертиза. Затова в Москва той реши да пътува до града с правителствена кола. Обаче, когато няколко часа по-късно вече в обикновено такси се отдалечаваше от улица „Есенна“, където беше жилището на президента, му се стори, че в същото време заедно с тях потегли паркирана наблизо кола. Женя кой знае защо помисли, че тя го следи.

Предчувствието не го излъга. Когато след двадесет минути той слезе от таксито на Кутузовски проспект до подлеза, видя, че същата коля спря на няколко метра отзад.

Точилин побърза по тунела към другата страна на проспекта в сградата, която преди беше украсена от многобройни паметни плочи, а сега радваше очите с полукръгъл надпис: „Магазин HOROSHIY“.

Женя вече беше в средата на подлеза, когато отзад се чуха припрени стъпки. Той бързо се огледа — настигаха го двама в кожени якета и малки черни шапчици, нахлупени до самите очи. Те бързо го догонваха. Женя носеше само куфарчето — останалите вещи вуйчо му обеща да изпрати на другата сутрин с личния си шофьор.

Нямаше съмнения за намеренията на тия двамата и Женя побягна по подлеза с надеждата да стигне до улицата, преди да го догонят преследвачите. В отговор двамата отзад също се затичаха и спипаха Точилин вече пред самите стълби, водещи нагоре. Единият го събори с професионален удар, другият измъкна от ръцете му куфарчето. След което двамата се отдалечиха с бавен тръс към противоположния край на подлеза и изчезнаха.

Женя се изправи, ругаейки, и тръгна към къщи. Слава богу, че навреме беше прехвърлил ключовете, парите и документите във вътрешния джоб на палтото си.

Възможно е и на него да се бе предало удивителното качество на вуйчо му — да излиза сух от водата. Във всеки случай, след като се озова вкъщи зад металната врата, Точилин въздъхна, облегна се на стената и затвори очи — всичко мина донемайкъде сполучливо.

2.

— Ще може ли да върви сам? — попита капитан Сивич. — Не бива да провеждаме разпит в стая, където лежат още десет души.

— Мога да ви отстъпя кабинета си — каза завеждащият отделението. — Но там ще трябва да седите, а на него това безусловно ще му бъде трудно. Така че — лекарят се замисли — мога да ви предложа манипулационната. Но — той вдигна нагоре показалеца си — ще се наложи да си измиете ръцете и да облечете бяла манта.

— Моля ви се, така е много добре — кимна Василий Василиевич. — Няма да има въпроси — при кого е дошъл милиционерът и защо?

— Именно.

След десет минути по коридора на хирургическото отделение мина нов лекар. Никой не му обърна внимание. А след още десет минути в трета стая влезе медицинската сестра и кресна:

— Шевченко! В манипулационната!

— Вече ме боцкаха днес — замърмори Шевченко. — Ама вие сте направо садисти!

— Без повече приказки — отряза го сестрата. — На консултация.

Шевченко се изправи с мъка и както си беше в синята болнична пижама, бавно закуца по коридора към манипулационната.

Непознатият лекар не му хареса още от пръв поглед — имаше нещо съвсем нелечебно у него. И първите думи на завеждащия отделението потвърдиха най-лошите му подозрения.

— Капитан Сивич от милицията иска да поговори с вас. Ще ви е трудно да седите, затова легнете на кушетката — каза той и излезе от манипулационната.

Шевченко остана сам с милиционера.

— И тук ме намерихте — промърмори той. — Изпод земята ще изкарате човека, щом ви трябва. Е, какво има, питайте.

— Александър Юриевич — започна Сивич, — какво знаете за Хамлет Карапетян?

Шевченко се опъна на твърдата кушетка и затвори очи. Василий Василиевич търпеливо чакаше.

— Ами изобщо работата беше така. Ние с Витка — Станиславски де — останахме съвсем без пари. Витка предлагаше да клекнем с шапки в подлеза, ама нали знаете, трудно е някак, не сме го правили досега… Мислиш си, ами ако мине някой познат, а и изобщо… А ни се пие, та две не виждаме. Въобще стоим си ние край Курската гара, измръзнали, гладни. И тогава идва тоя: „Привет, момчета!“ Да си кажа право, не ми хареса много, обаче почерпи — не мога да отрека. Пари наистина не ни даде. И вика: „Има една работа.“ Ние питаме: „Каква работа?“ Ако е нещо престъпно — неее, това не е за нас.

Той, тоест Хамик, ни заведе при павилиона, взе бира, кренвирши и ни обясни кое как. Изобщо и въобще трябваше да се заселим с Витка в апартамента и да пречим на съседите — да крещим, да шумим и разни такива. А той ни обезпечава и пиячката, и мезето.

— Съгласихте ли се? — попита Сивич.

Шевченко почувства в тона му неодобрение и започна да се оправдава:

— Ами той Хамик така обрисува всичко — значи такива кофти хора, той им предлага едва не палати, а те все се дърпат. Та трябваше да им покажем, че комуналната квартира е кофти работа. За да станат по-сговорчиви. Ние помислихме, помислихме и се съгласихме. И без това нямаше къде да ходим.

Всъщност те мислиха не повече от минута, но Шевченко нямаше намерение да обяснява това.

Но стана така, че ролята на квартирни скандалджии и хулигани се оказа над възможностите им. Сутрин ги беше срам, и то така, че търчаха по коридора към тоалетната и не смееха да гледат никого в очите. А и в действителност Хамик изобщо не излезе толкова щедър, както те смятаха в началото. Мислеха си, че всеки ден ще има водка и бира, салам и кренвирши, а излезе — две бутилки от някаква гадост като ментето по хиляда и двеста, наречено „Оригинална“, а за мезе в най-добрия случай кучешка радост, че понякога и просто кубче китайска разтворима каша. А на Хамик и това му се свидеше за приятелчетата скандалджии. Той всеки ден им пилеше, че нищо не правят, за да вгорчат живота на съседите.

— Искаш ли водка? — питаше Хамик Шура Шевченко, който го посещаваше по-често. — А заработил ли си я?

В края на краищата Хамик ги постави пред дилемата — или те избират нова, по-ефективна тактика за мъчение на съседите, или той ги изритва от квартирата и заселва там други, по-подходящи хора.

Това стана точно вечерта на оная нощ, която завърши така плачевно.

— На мен какво ми е — каза на капитана Шевченко, — а виж, на Витка сега лошо му се пише. Ще ме изпишат и шапка на тояга, а него го откараха в ареста. Оттам никак не е лесно да се измъкнеш.

— Ще го съдят — каза! Сивич.

— Ох, Господи! Другарю капитан, не може ли да напиша заявление, че значи нищо против него нямам, в смисъл че аз съм си виновен? Честно казано, Витка сигурно е бил прав. Не знам. Само че аз много се плаша от вашего брата, ченгетата, извинявам се — милиционерите.

— За какво ви ръгна тогава с ножа Станиславски? Искаше да уважавате милицията ли? — иронизира го Сивич.

— Нее — проточи Шевченко. — Искаше да разкажа за една далавера. Аз я видях, а той — не. Той, да знаете, се е начел като дете на тия книжки за пионери герои, та значи много вярва на тая романтическа глупотевина.

— И какво сте видели вие? — попита капитан Сивич.

— Абе аз и така много се раздрънках, стига.

Шевченко демонстративно се обърна на другата страна — с лице към стената, като даваше да се разбере, че разговорът е свършен.

— Слушайте, Шевченко — усети се капитанът, — виждам, че не ви е безразлична съдбата на вашия приятел, имам предвид Станиславски. Обещавам ви, че ще направя всичко възможно, за да му намалят присъдата, ако ми разкажете.

— Да намалят! — замърмори Шевченко. — От пет години на четири и половина. Знам ви аз. Пуснете го съвсем! Толкова. Като дойде при мен — сам и без охрана, тогава може и да ви кажа.

— Но… — започна капитан Сивич.

— И какво толкова се кахърите заради тоя Хамик. Голяма работа, един боклук по-малко — измърмори Шевченко.

Василий Василиевич вече искаше да става, но последната забележка на Шевченко го накара да седне обратно. Според неговите представи Шевченко не знаеше и нямаше откъде да научи за смъртта на Карапетян. Колата се взриви същата нощ, когато бе станал неговият побой със Станиславски. След това Шевченко не беше излизал от болницата, а първите дни изобщо прекара в реанимацията.

— Откъде знаете, че Карапетян е загинал? — попита капитан Сивич.

— Откъде, откъде… — промърмори Шевченко и се обърна с лице към него. — Отникъде! Ние видяхме с Витка как той влезе в колата. Искахме само да отидем при него, да си поговорим от сърце, да му обясним какво и как… И тогава като тресна…

— Значи вие и двамата сте видели това?

— Ами да — потвърди Шевченко.

— Но нали казахте, че Станиславски не е видял.

— Не, другарю капитан — Шевченко намигна заговорнически, — аз отидох там малко по-раничко. Сам.

— И какво видяхте тогава? — Сивич дори се учуди малко, като почувства как изведнъж сърцето му — на него, опитния следовател — ускорено заби.

— Какво съм видял, ще кажа, като си дойде Витка — твърдо се запъна упоритият Шевченко и колкото и да се опитваше, Василий Василиевич не успя да измъкне от него нищо повече.