Фридрих Незнански
Грешката на президента (54)

Глава единадесета
Кошница с фурми

1.

Ира вървеше по „Фрунзенска набережна“, стиснала здраво чадъра, който се опитваше да се изтръгне от ръцете й. Късно вечер, когато се връщаше след концертите вкъщи, тя по собствените й думи се тресеше като кленов лист. Би могла, разбира се, да се обади от консерваторията на Саша да я посрещне, но някак си все си мислеше — ще се размине.

Ето и сега тя твърдо се убеждаваше, че когато вали сняг и дъжд едновременно, всички уважаващи се бандити си седят мирно по къщите. А неуважаващите се — още повече. А и що за проблем — да притича двеста метра от спирката до къщи. Удивително, Ирина въобще не беше страхливка, а в решителни моменти ставаше смела, дори безстрашна, но все пак се боеше от тъмните входове… И нищо не можеше да направи със себе си. Срам и позор. Върви си по оживена улица, ето и коли минават.

До арката в двора оставаха броени крачки, когато сякаш подслушвайки мислите й, една от колите, без да бърза, задмина Ира и меко спря край тротоара. После тя не можа да си спомни нито марката, нито дори цвета й. Просто голямо петно, тъмно разплескано и блестящо. Младата жена някак изведнъж разбра, че е дошла за нейната душа, и сърцето й падна някъде в дъното на стомаха.

Вратичката се отвори и навън погледна непознат мъж. Той беше млад и явно се намираше в прекрасна физическа форма.

— Ирина Хенриховна — тихо каза той, — сега ще дойдете с нас. Сядайте в колата.

Някъде редом, почти над главата й, светеха познатите прозорци. Но тя вече няма да попадне там. Никога.

Ира се вкопчи с мъртва хватка в дръжката на чадъра. Така човек се вкопчва в ръчките на зъболекарското кресло, когато идва време да разтвори трескаво уста и да зажуми. Мокрият сняг лепнеше по късата й шуба и бодеше покритите й с тънък чорапогащник крака, заплашвайки да съсипе синята вълнена рокля, която тя обличаше за концертите. Но това вече нямаше значение. Когато в новините показваха поредния разтерзан труп, Ирина понякога си мислеше: ето, човекът се е обличал сутринта, нищо такова не е предполагал, напъхвал е ризата в панталона си. Сигурно и се е гласил пред огледалото. С някаква част от съзнанието си тя разбираше, че е безполезно да бяга. Да вика, видимо също. Навярно тя все пак отстъпи към арката, защото и другите врати на колата започнаха да се отварят. Мъжете бяха четирима, заедно с шофьора. Ами да — тъкмо да има място за третия пътник на задната седалка.

— Ирина Хенриховна, хайде по-бързо и без глупости — каза старшият. — Лично на мен би ми се искало да минем без употреба на сила.

Ненапразно, види се, казват, че заекът уж сам отива към устата на питона. Четиримата спокойни, въобще несуетящи се мъже внушаваха на Ира парализиращ волята й ужас. Като в кошмар тя направи малка крачка напред, краката й омекнаха.

— Според мен дамата не иска да дойде с вас — прозвуча глас зад гърба й. Четиримата веднага се втренчиха зад Ира, ръцете на двама инстинктивно се метнаха към вътрешните джобове. Младата жена се огледа.

Изникнал неизвестно откъде, изпод арката, без да бърза, излезе човек, когото Ира, както и онези четиримата, определено виждаха за пръв път. Парализата й внезапно мина, прииска й се да се разплаче от облекчение и да му увисне на шията, макар тя да разбираше, че инцидентът всъщност далеч не е приключил. Действително по лицата на квартета се отрази само леко раздразнение. Старшият извади малка червена книжка с вдълбани златни букви и я размаха пред себе си:

— Виждал ли си това? Не ти е работа, приятел. Свободен си, изчезвай.

Ира успя да разбере, че пак остава сама, но първият шок беше отминал и сега страхът й стана действен, помагащ в случай на нещо да крещи и да се спасява.

— Какви хора са дошли — поклати глава мъжът, невъзмутимо крачейки напред. — Само че дамата според мен все пак никъде не иска да ходи с вас…

Той отмина Ира и като се премести неуловимо, се оказа между нея и похитителите. Старшият отреагира с кратка заповед:

— Разкарайте го!

Двамата, седящи от близката страна на колата, се засилиха да изпълняват… Ира усети на врата си твърди пръсти и се просна на сивия от кишата сняг. Мина й за миг мисълта за скъсаните чорапи и вдигналата се нагоре пола. Чадърът излетя от ръцете й, бавно се търколи към стената и спря, счупвайки няколко спици.

Двамата юнаци бяха погубени от самонадеяността си. Те в никакъв случай не очакваха, че тоя незабележим тип — дали глупак или просто луд — първо ще отклони дамата изпод удара с похват, известен на добрите професионални телохранители, а после ще излети метър и половина нагоре и в полет прицелно ще изтресе с мократа си маратонка по физиономиите първо единия, а после и другия. Повдигналата глава Ира видя две падащи тела и самия финал на полета, който завърши непосредствено до колата. В ръцете на старшия блесна оксидирано дуло, нещо чмокна в асфалта на мястото, където само преди миг се мерна пъстрата шапчица на непознатия. Навярно стрелецът имаше много добра реакция. В следващия момент огледалните стъкла изиграха много лоша шега на предявителите на червени книжки от гадната служба: техният противник изплува иззад колата съвсем не там, където го очакваха. След като се претърколи по капака, кракът му пак се изстреля нагоре и още един човек изтърва пистолета си и заби глава с ужасяващо хрущене върху здравия капак на колата. Ръката на старшия през това време непрекъснато се мърдаше и Ира накрая се досети, че той непрекъснато стреля, макар да не се чуваха изстрели, а само някакво слабо покашляне. Защо така и не улучваше непознатия, беше тайна, покрита с мрак. Той го хвана, издърпа го в колата и Ира, слава богу, не видя какво ставаше вътре.

Колите се носеха по улицата насам и натам. Никой не обръщаше никакво внимание на ставащото. Може и да виждаха през размахването на облепените със сняг чистачки, но благоразумно предпочитаха да не забелязват.

Ира не се решаваше да стане: надигна се на ръце и колене и запълзя към чадъра си, който се търкаляше до стената. Почти веднага по тревата изджвакаха същите мокри маратонки.

— Е, Ирина Хенриховна, жива ли сте? — измърмори насмешлив глас.

2.

На вратата се позвъни не както обикновено звънеше жена му.

— Кой е? — попита Турецки и замря отвътре.

— Саша… — сподавено долетя от площадката. — Отвори…

Турецки отвори вратата, очаквайки да види няколко десантни „калашници“, нацелени в гърдите му. Ира действително сякаш я бяха хапали зли кучета, но до нея стоеше само един човек и дори май не беше въоръжен. Той преспокойно изстискваше скиорската си шапчица, която видимо преди това беше плакнал в някоя локва. По бетона на площадката течеше струйка вода. Човекът не възрази, когато Ира се хвърли към мъжа си, като мигновено намокри тениската му с мократа кожа на палтото си, и се разплака на рамото му.

Саша почти я внесе в коридора и разстроено каза на непознатия:

— Влизайте, моля ви…

Той не чака да го молят. Затвори вратата, свали коженото си яке и се събу. Краката му в черни вълнени чорапи оставиха мокри следи по линолеума.

— Може би вие ще ми кажете какво се е случило — попита го Турецки. — Засега е безсмислено да разпитвам Ира.

Мъжът прокара длан по съвсем посивялата си късо подстригана коса, която не се връзваше с доста младото му лице, и сви рамене:

— Четирима граждани с маниерите на типични шиловски командоси се канеха да вкарат твоята благоверна в една кола и да я замъкнат някъде. Вероятно да я навечерят в някой ресторант.

— И?… — едва проговори Саша, чувствайки как бясно тупа сърцето му.

Сивият мълчаливо му посочи с очи към Ира. Турецки припряно се освободи от ръцете й, започна да разкопчава окаляното й кожухче, после заведе хлипащата Ира в банята. Докато той се занимаваше с това, непознатият влезе в кухнята и без да моли за разрешение, сложи на печката чайника.

— Направи го по-сладък — каза той, като прибута към появилия се Турецки най-голямата от чашите. — Къде е захарта в тази къща? Нека да го изпие и да си ляга.

Ира беше уверена, че няма да заспи, но горещият сладък чай си свърши работата и тя почти веднага се унесе.

— Споменатите граждани седят в колата си на двора — без предисловия съобщи на Турецки непознатият, когато останаха само двамата. — Надявам се в следващия половин час никой да не ги намери там.

— Какво значи седят? — Саша смяташе, че се е нагледал на какво ли не, но чайникът едва не падна от ръцете му.

— Това значи, че под прозореца ти стои кола с четири млади, красиви трупа. — Мъжът завъртя на пръста си ключовете. — Когато си отида оттук, ще я захвърля в Москва-река. Или в Яуза. Още не съм решил.

Саша напълно допускаше, че ТЕ не са пратили за жената най-печените. Но все пак четирима. „Господи, откъде го довя този тип?!“ Той сложи чайника и попита:

— А ти кой си?

— Килър — прозвуча в отговор. — Наемен убиец. Ти с такива като мен не сядаш на една маса.

Турецки тихо седна на табуретката. Килърът взе чашката си и с видимо удоволствие започна да пие изгарящия чай.

Мислите на Турецки се впуснаха в луд галоп. Килър. При това не някакъв евтинджия, а професионал от лукс класа. На масата му. Четирима срещу един, да… Сивият взе от купичката късче вкоравено геврече и започна да го гризе, без ни най-малко да се смущава от внимателния поглед на Турецки. На Саша изведнъж му се стори, че е виждал някъде тази физиономия. Той направи неопределен жест във въздуха и попита полуутвърдително:

— Някъде сме се срещали, нали?

Килърът кимна.

— В Барашевската уличка. — Той се наведе, събу мокрите си чорапи и ги сложи на радиатора да съхнат. — Дали няма да ти се намерят сухи?

Саша механично се отправи към стаята, чувствайки как се руши мирозданието. Ира спеше, свита на кълбо и скрила глава под одеялото. Господи. Наемен убиец. Който я е спасил. От ОНЕЗИ. Който, между нас да си остане, и самия него тогава в оная уличка…

Тоест пълно побъркване.

Килърът нахлузи сухите чорапи, кимна му благодарно и доверително съобщи:

— Предлагат ми договор за теб, Александър Борисович.

Турецки не бягаше особено от боя и като стар самбист си го биваше в схватките. Именно благодарение на това обстоятелство той мигновено и съвсем определено разбра: нямаше никакъв шанс срещу посивелия светлоок човек, който спокойно разбъркваше чая с лъжичката си. Никакъв шанс. Ако този човек поиска, просто ще помръдне ръка и лъжичката, купена някога за шестдесет копейки, ще влети като куршум в окото на Турецки. Или в сърцето му. По избор.

И тук го озари просветлението. Барашевска. Ранната сутрин… раницата… майчице мила, шумът на заминаваща кола. Серията поръчкови убийства, от които едва ли не плачеха в Петербург.

Разгадката на тайната гризеше геврече срещу него.

Откъде да знае, че само преди няколко минути килърът беше решил собствената си главоблъсканица и бе разбрал ЮУСВО го смути подсъзнателно в неопровержимото досие, което разучаваше в Лиси Нос. Почеркът на родното ведомство, както се казва. Тогава в уличката той се оказа, общо взето, случайно. И се намеси в боя главно защото не обичаше разни сополанковци да размахват ножчета под носа му. Позна Турецки едва после, когато всичко беше отминало. И той въобще не му заприлича на продажна кожа, макар че кой на какво ли не прилича. Затова пък днес, както се казва, им хвана спатиите. Той би разпознал хватката на бившите колеги от километър. А после и старшият им му даде окончателното потвърждение. Когато се усукваше от болка на задната седалка на тъмнозеленото ауди.

Килърът изведнъж заповяда с нетърпящ възражения тон:

— Хайде, носи фурмите.

— Какви фурми? — бавно попита Саша. В устата му беше противно и сухо.

— Разказвай, викам, защо не трябва да те убивам.

Все пак кухните са особено място. В кухните някак от само себе си се произнасят неща, които за нищо на света не могат да се кажат например в гостните. По-късно Саша се учудваше на собственото си безразсъдство, но в този момент той просто взе и изтърси на килъра абсолютно всичко. Като че ли той тичаше между хладилника и печката, размахвайки ръце. Килърът слушаше внимателно, без да го прекъсва и без да задава въпроси. Той би могъл да произнесе нелоша ответна реч, но откровеността някак не съвпадаше с неговите разбирания за здравословен начин на живот.

— Това ли е? — попита той, когато Саша опустошено млъкна. Турецки кимна. Килърът взе от радиатора неуспелите още да изсъхнат чорапи, напъха ги в джоба си и се надигна.

— Ще се свържа с теб след няколко дни — каза той, вървейки към коридора. — Ще проверя какво ми наговори тук.

С разума си Саша разбираше как може да свърши за него тази проверка. Странно, но това почти не го вълнуваше. Той само попита:

— Как те викат?

— Алексей.

Когато бравата изщрака след него, Турецки се облегна с гръб на вратата и известно време остана така със затворени очи. Изпод вратата духаше, мокрият му гръб бързо изстиваше. Имаше чувството, сякаш съвсем наблизо, облъхвайки го с леден вятър, се е срутила лавина. И не го е закачила.

3.

— Слушай, Саша, дявол знае какво става! — развълнувано говореше Романова, когато Турецки й се обади по телефона, за да изясни координатите на Тимофеев. Той живееше в областта, а с областните ченгета тя имаше отдавна установени връзки. Но Александра Ивановна, което съвсем не й беше присъщо, не му даде да отвори уста. — Извадиха от Москва-река ауди, което отдавна е обявено за издирване…

— Не е ли на онзи тип от Останкино? — напомни Турецки.

— Не — раздразнено отговори Романова. — На оня беше БМВ. Дай ми да завърша. А в колата четири трупа. Никаква кръв. Първото впечатление — някой хулиган е набил четирима „вратове“, те са умрели от страх, а той ги натоварил в колата и ги потопил. Направо чудеса някакви!

— Успокой се, Шура. Можеш да приключиш това дело предвид неизвестен извършител и никого да не търсиш. Май някъде чух за това, имам предвид, преди да потъне колата. После ще ти разкажа. А сега може би ти ще ми помогнеш да открия един тип от Можайск…

4.

Слава Грязнов завъртя с привичен жест ключето на пощенската кутия. Както винаги имаше безплатен вестник, „Екстра М“, който той, без да чете, даваше на жена си за домакински нужди, после изпадна плик. Служебната поща Слава получаваше в офиса си, значи това беше нещо лично.

Той прочете обратния адрес: Приморски край, Олга, ул. „Арсениев“ 7, 3. Н. Грязнова.

Писмото беше адресирано до Вячеслав Иванович Грязнов.

Слава само въздъхна.

„Разбира се, леля Зина се вълнува, а аз какво да й отговоря“ — мислеше той, докато се качваше по стълбите.

Преди няколко дни той пусна препоръчано писмо до леля си във Владивосток. Написа й, че чичо му сега го няма в Москва, защото пътува по военните окръзи и организира там художествената самодейност. Измислицата не беше особено сполучлива, но нищо друго не му дойде наум. Той с ужас си мислеше какво ще каже на леля Зина, ако с чичо му се случи нещо. Че случайно е загинал по време на репетиция? Идиотщина някаква!

Като влезе вкъщи, той разпечата плика и извади оттам две изрезки от вестник и прилежно сгънати листи на квадратчета, изписани със закръглен, явно женски почерк:

„Здравей, скъпи племеннико Славочка!

Получих писмото ти, за което благодаря. У нас всичко си е както преди, само времето пак се развали, вече трети ден стои такава мъгла, че от вратата не се вижда къщичката на Белка. Чета какво пишеш за Гришенка, а сълзите ми така си текат, много преживявам за него. Добре, че си написал, щото аз някъде ти затрих адреса, сега вече ще ти пиша по-често. Щях веднага да ти отговоря, но нашата поща няма да заработи скоро: летището съвсем се размекна и кораби не идват.

Вчера наминах при съседката Нюра, прочетох й писмото ти, тя и ме посъветва да пиша, че техният Володка ще занесе писмото във Владик, когато отиде там. Ето сега и ти пиша. Володка работи като шофьор при Серьожка корееца, пътува често до Владик.

Още вчера ходих в клуба и там им четох писмото. Всички слушаха, а Борис Захарич се обиди: защо значи той някъде на майната си повдига самодейността, а в Олга въобще не могат да открият сезона. Той го каза за пред хората, но иначе беше доволен, че нашият Гриша всички там ще ги научи и ще тръгне славата на Олга.

Аз, разбира се, се радвам, само че сърцето ми не е на място. Все се боя да не му се случи там нещо на Гриша. Много се тревожа за него. Че във вестниците все пишат за нападения разни и бандити. Ти, моля те, се старай да опазиш чичо си.“

Тук племенникът Грязнов се откъсна от писмото, гледа около минута замислено през прозореца сивия московски здрач, тежко въздъхна и се протегна към телефона, но поклати глава и продължи да чете:

„Кажи му, да се връща по-скоро, предай, че тук всички го чакаме и не можем да се начакаме. На гости, както се казва, е добре, но вкъщи е най-добре. Хубаво, че ти ми писа, но нека и той да драсне няколко реда. Макар да пишеш, че с него всичко е наред, но ми се иска и от него да получа вест. Много скучая за Гриша. Сега няма какво да се работи в градината, по цели дни седя вкъщи, най-много да отида при някоя от съседките. При нас тъкмо направиха асфалт от шосето до клуба, та вече не газим калта. Затуй нека Гриша си идва, ще ходи сега към своя клуб по хубав път.

Това е все Серьожа корееца, дето държи кръчмата при пристанището. Е, ти я знаеш тая наша забележителност, чичо ти те е водил. Тук ври и кипи: миналата седмица изведнъж времето се оправи — жеги като през лятото. Аз ходих при Анисимови на пристанището, изгорях направо. Минавам покрай «Тигъра» и гледам десет японски коли: дошли и от Чугуевка, дори някакви корейци от Находка.

А като се развали времето, си кукувам сама вкъщи. Добре, че вече си имаме собствен вестник, «Кореняк далекоизточник». Пращам на Гриша две статийки от него, за новото пристанище и за протопоп Авакум, намислили са да му вдигат паметник.

За паметника стана спор къде да го сложат. Едни казват — в залива, където са пристанали първите преселници, други — близо до устието на Авакумовка. А какво, мисля си, да спорят, когато статуята още я няма. Че и кой го знае тоя поп как е изглеждал. Портрети не са му рисували, а от фотография тогава и помен е нямало. Но вече, казват, са я поръчали на някакъв скулптор от Владик.

Телевизорът съвсем се развали, аз и не го включвам, а вчера идва при мен някакъв брадат момък, кореспондент от Москва, разпитваше за театъра — иска да пише история на нашето селище. Аз не мога нищо както трябва да му разправя — така отгоре-отгоре. Да беше Гриша вкъщи, щеше да му разправи както трябва. Той това го умее, пък и ти, Славик, го знаеш чичо ти. Та този, кореспондент ме попита защо значи не гледате телевизора. Не работи, казвам. А той казва, сега ще видим. Раз-два и го поправи.

Едва не забравих главното. В района дадоха нов коефициент и вдигнаха пенсиите с един път и половина. Добре е, разбира се, народът е доволен, но е някак си странно.

А въобще, Славик, нашите приказват, че това не е случайно. Че тук твоят чичо Гриша е ударил едно рамо. Ето, и аз си мисля, може и да е истина. Може да е попаднал чичо ти Гриша при някое голямо началство. Езикът му работи като златен, а и той е виден човек (тази дума беше специално подчертана). Та затова си помислих, че може и да е вярно. Ти опитай така да разбереш между другото как и какво. Само че за този въпрос не казвай на чичо ти, щото ще се ядоса.

Е, стига толкова, че ръката ми се умори.

Идва приятелят на Гриша, участъковият Фьодор Степанич, разпитваше дали той ще се върне за началото на лова.

Поздрави изпращат съседката Нюра с Иван Трофимович и техният Володя, Борис Захарич, Саша Големия и Саша Малкия, и всички останали от клуба, Ванда Михайловна, Фьодор Степанич, Петя Утайсин и, кажи-речи, всички олгинци.

Славик, пази чичо си.

Твоя леля Зина.“

Слава разтвори изрезките от вестник: „Да увековечим нашето общо дело с отец Авакум“, „Олга-2000“. Той бегло пробяга с поглед по първата: „В епохата на хуманизацията и връщането към първоизточниците… пуснал святи корени в руското Приморие… десницата на отец Авакум навеки ще осени с кръстно знамение процъфтяващия град…“ — глупости някакви. Втората информация беше в същия тон: „Крупен рекреационен център за японски туристи… иновационни технологии за рибообработка… плантации от женшен и рога от арали… водещ авиовъзел на руското Приморие…“

— Ама че ги е забъркал старият глупак — промърмори Грязнов-младши и едва не смачка статийките, но после внимателно ги сгъна и ги пъхна в плика заедно с писмото.