Фридрих Незнански
Грешката на президента (30)

Глава тринадесета
Съветът за сигурност

1.

Впоследствие Григорий Иванович се учудваше на лекотата, с която му се удаваше ролята на президента. Най-трудна беше първата вечер, а после всичко тръгна като по вода.

Телефонният разговор с Украйна мина без всякакви проблеми. „Руският държавен глава“ се придържаше към тактиката, която му подсказа вчера референтът по страните от близката чужбина. Разговаряше много доброжелателно, без впрочем да забравя, че той все пак е, така да се каже, „старши по звание“, но при това не даваше никакви конкретни обещания. Значи всичко ще се уреди, сътрудничеството е необходимо, но засега не е готов да говори за никакви конкретни стъпки.

После след кратък отдих той се отправи на заседание на Съвета за сигурност, което се провеждаше тук, в Кремъл. На съвета присъстваха всички силови министри, а също така и някакви цивилни, които Григорий Иванович не познаваше, но, разбира се, не показа това. Заседанието беше закрито и един от най-важните въпроси беше чеченският проблем.

Галкин се изказа много рязко. Говореше за наглостта на чеченския бос Дешериев. „Ами ако и у нас всеки генерал се обяви за президент, къде ще му излезе краят!“

„Ще свършим като Московско княжество!“ — каза някой.

„Чечня ще даде пример и после всички ще се разбягат. Стига са разбивали Русия!“

„Преди не смееха да гъкнат.“

Григорий Иванович беше напълно съгласен с изказалите се. И него самия го дразнеше някак глупавата мекушавост на властващите. Не стига дето тия черномутрестите наводниха Русия. Къде ли само ги няма! Даже и в Олга организираха кооператив „Адигей“, наслагаха сергии и продават всичко на луди цени. Когато се появи първата сергия, Зина мина край нея и от тия цени очите й направо щяха да изпаднат. Правилно казват другарите — трябва най-после да ги смачкат.

Докато останалите говореха, Григорий Иванович се вглеждаше в тия, които познаваше по лице от вестниците или телевизията. Отблизо всички изглеждаха някак по-различни. Едновременно обикновени — нормални хора, събрани в стаята, но в същото време се проявяваха и някакви нови, непознати черти. Да вземем например шефа на безопасността Степанов. Той не се хареса на Грязнов-старши. Сухар някакъв и май се мисли за голяма работа. Седи си, присвил устни, малко говори и повече слуша. Министърът на милицията Еркин е по-жив, но в очите на Григорий Иванович силно го изпортваше това, че прилича твърде на техния замполит. А оня си беше между впрочем гад на гадовете.

А виж, Галкин се хареса на Григорий Иванович. „Мъж на място“ — помисли той, когато Галкин започна да говори. Истински офицер. Млад наистина, но вече е Герой на Съветския съюз. Такава награда не се получава просто така. А и това, което говореше министърът на отбраната, беше много съзвучно с мислите и чувствата на самия Грязнов-старши. Цялата тая игра на демокрация не му се нравеше от самото начало. Кога е било такова нещо — разсипаха цяла държава, а сега още и се церемонят с тая Чечня. Малко им беше, че профукаха Прибалтика. Украйна с разните там Кавказ и Средна Азия чичото не смяташе за окончателно загубени.

После, когато настъпи пауза, Григорий Иванович се поизпъчи и с онзи глас, с който обикновено вещаеше на спектаклите на „Август 91-ва“, каза:

— Изслушах различните мнения и искам да изкажа своето. Въпросът с чеченските бандитски формирования трябва да се реши. И то да се реши сега. Ако се наложи — с военни средства. Не можем да се примиряваме с разпадането на Русия. Русия трябва да си остане неделима.

Григорий Иванович не можеше да не забележи, че кратката му реч произведе най-благоприятно впечатление на повечето от присъстващите.

— Отдавна казвам, трябва да се приложи сила! — сурово каза Галкин. — Ще превземем Грозни за два дни и ще смажем на място това гнездо на осите. Време е да се приключи с чеченския проблем.

— Уверен съм, че руският народ ще ни подкрепи — поддържаше го „президентът“. — Всички вече се умориха от наглостта на тези бандити.

Когато съветът завърши, Григорий Иванович реши да се приближи до Галкин. Искаше му се да се запознае по-отблизо с този отличен момък, който се оказа министър на отбраната.

— Нил Сергеич — каза той, — би било добре да обсъдим по-подробно чеченския проблем. Може би да се срещнем някак в по-проста обстановка.

— Разбира се, Андрей Степанович — разтопи се в усмивка Галкин, — отдавна трябваше да помислим какво да правим с тоя самозабравил се пилот Дешериев. Прави ми се на…

Той употреби една солена думичка, характеризирайки бившия генерал от авиацията. Това направи на Григорий Иванович отлично впечатление. „И в Кремъл имало нормални мъже“ — помисли той.

— А още искам да ви запозная с новата военна техника. Невероятна работа. — Галкин се усмихна. — Най-новата разработка по линия на ПВО.

Григорий Иванович се заинтересува — той приемаше присърце всичко, което касаеше ПВО.

— Само да влезе вражеска ракета в нашето пространство, този прибор веднага я засича и дава на екрана пълна характеристика.

— Бих искал да го видя — удивено поклати глава Григорий Иванович.

— Мога още днес да ви го покажа.

— Не възразявам. След обяда с посланика на Венецуела. Ще опитам да изпратя по-бързичко тоя посланик и тогава ще поговорим — кимна с глава „президентът“.

2.

Денят се случи слънчев. Алексей предложи на Анна Фьодоровна да измият най-после стъклата и да ги запечатат за зимата.

— Синът ми беше обещал — тихо каза тя, гледайки настрана.

Нямаше нужда Алексей да гледа изпопадалата замазка и отлепената хартия. По гласа на Анна Фьодоровна беше ясно, че обещанието на сина й тия дни ще навърши юбилей. Най-малко петгодишен.

Време беше да се вземе работата в мъжки ръце.

— Защо да безпокоим заетия човек — каза той без най-малък намек на ирония. — Сами ще се оправим.

И веднага изпрати Анна Фьодоровна на гости при съседката Оля и мъжа й, очилат интелигент от института „Херцен“. Приватизира от Тарас взаимообразно флакон нитхинол (той го държеше за ладата си) и започна да къса от стъклата първородния грях. И процесът, както се казва, тръгна. Скоро Анна Фьодоровна и Оля варяха в кухнята лепило, Олиният мъж Гриша подаваше парцали и завистливо се възмущаваше от самонадеяността на Алексей, който преспокойно се разхождаше по корниза на четвъртия етаж.

Алексей с половин ухо го слушаше и мислеше какъв късмет се е паднал на неподозиращия за това глупак. Ако се сравни светът на Гриша с оня, в който живееше той самият, излизаше, че двамата обитават различни планети. Гриша не умееше нито да се бие, нито да стреля, страхуваше се от високото, боеше се от хулиганите в подлеза и от още много неща, бързаше вкъщи при жена си и мъкнеше от млечната кухня топли бутилчици за хлапето си. Какво, пита се, още не му стигаше? Мезонет на два етажа, вила, кола?… Нали ви казвам — глупчо.

Шарпът, настроен на „Европа плюс“, тихичко мърмореше върху табуретката.

— Група „Целите в синини“! — жизнерадостно обяви говорителят.

— Ето! — обречено изкоментира Гриша. — Ту „Счупен крак“, ту „Поголовна сеч“, а сега и „Целите в синини“. Какво ли не измислят от безделие. Що не го изключим?

— Недей — каза Алексей. — Нека си дърдори, само да не е за политика.

От радиото се чу китарен акорд.

Чернеят ледовете, дими сива мъгла.

Под небето беззвездно спи мъртва вода.

Последният залез във кърваво догаря.

След половин година тук слънце повтаря.

Пълзи блясъкът му на вечния лед по ръба.

Мъглата се кълби над мъртвата вода.

От изток се надига мрак непрогледен.

По океана бавно плава айсберг леден.

Кристалните късове крият нечут звън.

Зелени пики режат трепкащия огън.

Не, няма чудеса и никога не ще се случат те.

Но ти се привижда огънче под тези ледове.

И даже щом нощта повие небосклона,

в прозрачна пещера гори пак този огън.

Отблясъкът му бяга по черната вода,

И се насочва кораб към мамеща звезда.

Все ще му свети на надеждата маякът,

докато над главата му пак падне мракът.

Но няма да сънува последния вълшебен сън

за айсберга, който пламти в зелен огън.

Солистът на „Синините“ направо излизаше от кожата си, докато имитираше покойния Цой, но Алексей все пак съжали, че това не е касета. Трябва да се огледам по сергиите, реши той, може пък да я намеря. Помисли за това още малко и се усмихна сам на себе си, докато лъскаше връхното прозорче. Беше му се случвало вече. Набиваше му се в паметта парченце от случайно чута песен и въображението му дорисуваше всичко останало. После, когато успееше да си набави записа, обикновено се разочароваше.

— Май — каза Гриша — започвам да разбирам, защо младежта харесва чуждите песни.

— И какво? — разсеяно попита Алексей.

— Когато не знаеш езика, по-лесно възприемаш всичко заедно, като музика. И дори да разбираш, на английски дебилността на текста не е толкова очевидна.

Алексей реши да не спори. И въобще той не обичаше да спори.

След като свършиха работата, Гриша беше изпратен в магазина за кефир и Анна Фьодоровна изпържи палачинки за цялата честна компания. Железният Тарас, на когото върнаха наполовина опразнения флакон с нитхинол, пробуча в отговор на поканата, че диетата му не позволява. Обаче после миризмата го привлече и дори донесе две бурканчета сметана.

След като се справиха с палачинките, Анна Фьодоровна включи телевизора, който си доживяваше живота на скрина. Като всички възрастни хора и тя изобщо не можеше да мине без новините. („Альоша, ама откъде у вас подобно безразличие? Та нали това е нашият живот!“) Альоша му беше през оная работа за такива дреболии, като Думата и правителството, но градската хроника го накара мигновено да наостри уши.

— … Нима вие не ме разбирате чисто по човешки? — възмущаваше се от черно-белия екран охранена лелка. — Тези кутийки… такива са шарени, такива вкусни… а заплатата! Че аз имам и внуци, те също искат!…

Леличката се казваше Алевтина Викторовна Нечипоренко. Както стана ясно, оглавяваният от нея доблестен колектив се изхитрил да измъкне в чантите си едва ли не половината деликатеси за детския дом, изпратени от милозливите немци. Архаичният „Рекорд“ не предаваше цветовете, но Алевтина Викторовна явно беше поморавяла от обида. Тя дори не мислеше да се оправдава. Тя имаше право. Нейните внуци искаха.

Гадове такива!!! — крещеше погледът й. Да ви смаже човек всички като хлебарки, че поне да не му тровите въздуха…

Погледите им се срещнаха и телевизорът не издържа взаимното напрежение. Нещо в него щракна, замириса на изгоряло и първо пропадна картинката, а после и звукът. Котката измяука и изчезна под леглото. Тарас, който седеше най-наблизо, пъргаво измъкна щепсела.

Когато телевизорът изстина, мъжете домъкнаха мултицет и Алексей — нали той беше електроинженерът? — дълго се рови в прашните лампи. Звукът най-накрая се появи, но така и не му се отдаде да възстанови изображението.

3.

Сергей Саруханов отдавна бе загубил усещане за времето. От момента, когато Керим го прехвърли в единична килия, можеше да е минал и ден, и само час. Тялото жестоко го болеше и всяко движение му причиняваше болка.

Саруханов знаеше кои са враговете му и ни най-малко не би се учудил, ако сега те дойдеха и го довършеха. И той не би се съпротивлявал, нямаше повече сили за нищо.

Затова, когато загърмя катинарът на вратата, даже не вдигна глава. Който и да дойдеше, вече му беше все едно.

— Ставай, младежо, отиваш където трябва — разнесе се над него гласът на Керим.

Саруханов само помръдна глава. Той не можеше да стане, дори да искаше. А и нямаше никакво желание да се насилва.

— Помогнете му, Керим — разнесе се още един много познат глас, но сега Саруханов не можеше да се сети чий е.

Той усети как нечии ръце се опитват да го повдигнат от койката. Докосването им беше болезнено и Саруханов, колкото и да се сдържаше, тихо застена и изруга.

— Жив е, виж го ти, ругае — каза Керим. — Като не щеш да умираш, ставай, че иначе ще те довършат.

— И по-добре — промърмори Саруханов.

— Сергей Тотосович — пак прозвуча вторият глас, — съвземете се. Опитайте се да станете. Трябва да слезете долу и да стигнете до колата. По-нататък ще е по-просто. И се опитайте да вървите, за да ни пуснат. Карам ви на разпит на „Петровка“.

— Петровка, трийсет и осем — като насън повтори Саруханов. — Това е МУР.

— Именно — каза гласът.

Саруханов отвори очи. Пред него стоеше вчерашният следовател Меркулов. Онзи, който обеща да го изпрати в лазарета.

— Е, къде е вашата сестричка със спринцовката? — попита Саруханов.

— Виждате ли, още имате чувство за хумор.

— Щом се шегува, ще живее — кимна с глава Керим.

— Да тръгваме — каза Меркулов.

Най-трудна се оказа първата крачка, нататък тръгна по-лесно. Заедно с Меркулов бяха дошли двама оперативници от МУР, които надянаха на Саруханов белезници и го поведоха надолу. Охраната, след като се увери, че прибират арестувания по нареждане на началника на МУР Романова, пропусна Саруханов и конвоирите, които го вкараха в патрулна милиционерска кола.

— Направо си се родил в риза — каза Меркулов на Саруханов, когато колата потегли. — Ако не беше Керим, щяхме да те караме сега не на „Петровка“, а малко по-наблизо.

Саруханов мрачно гледаше как пробягват зад зарешетеното прозорче на колата мрачните есенни улици.

— Тук спри — чу той гласа на Меркулов. — Трябва да се отбия в болницата да навестя един човек.

4.

Строго секретно

До началника на СИ30^[1] №3 при ГУ на МВР — Москва, подполковник И. Н. Кальонов

СПЕЦДОНЕСЕНИЕ

Днес, 14 октомври 1994 година, от повереното ви СИЗО бе откаран на разпит в МУР, разследваният от Прокуратурата на РФ Сергей Тотосович Саруханов, обвиняем по чл. 102 от НК на РФ в умишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства.

В момента на пристигането на „Петровка“ 38, когато извеждаха Саруханов от колата, срещу оперативната група бе извършено бандитско нападение, завърза се престрелка между неизвестни лица и нашите служители. В резултат един от служителите на МУР е ранен, а С. Т. Саруханов — убит. Тялото на Саруханов е изпратено в моргата. След съдебномедицинско изследване на трупа той ще бъде кремиран.

Началник на МУР при ГУ на МВР — Москва:

Полковник И. Романова